Емоционалната и психологическа утеха при деца с онкологични заболявания

„Онкологичните заболявания при децата възникват внезапно. Те са остри заболявания, събуждаш се един ден, детето е болно и в зависимост от неговата възраст, то преживява своята изолация по различен начин. Изведнъж е хвърлено в болнична среда, абсолютно всичко, което е правело, изведнъж е извън неговия живот и не се знае за колко време. Лечението на нашите заболявания са от 7-8 месеца до 3 години, при някои дечица цял живот. Това е един много дълъг период, в който децата се усещат като аутсайдери. В болницата освен тежките манипулации и физическата болка, те са подложени и на изключително тежка социална изолация“, подчерта Симона Караиванова.

Тук идва огромната роля на болничния учител. Близо 20 години Теодора Арменкова преподава на малките пациенти, настанени в онкологичното отделение за деца на болница „Царица Йоанна“ в София: 

„Нашата среща с децата е в момент, в който те са уплашени, не знаят какво се случва с тях, не знаят какво им предстои. И е изключително мотивиращо да можеш да бъдеш този човек, който да им подаде ръка. Смисълът на училището в болницата е не само да дава образование, но и да извади децата от ежедневието на болката, страха и да им припомни, че това ще мине и ще се върнат отново в своя нормален начин на живот.“

Не са малко децата, които мразят да стават рано, закъсняват и ходят с нежелание на училище. На този фон срещата с болничния учител носи радост и усмивки, коментира г-жа Арменкова:

„Влизането в стаята на учителя е изваждането от този свят, който в момента никак не е комфортен за тях и е нещо като един оазис, в който те отново стават нормални деца. И всъщност за един учител това е най-голямото щастие - някой да го чака с нетърпение“.

Началният учител изважда децата от трудното ежедневие, но и влиза в ролята на психолог. Вдъхва вяра, надежда и кураж не само на малките пациенти, но и на техните родители:

„Когато за първи път се срещнем с едно семейство, първата ни задача е да се опитаме да подкрепим майката, която е с детето, в това тя да има сили, да бъде стабилна, защото психическото състояние на детето и емоционалният му комфорт е свързан с преживяванията на майката. Това е свръхусилие, когато ти разбираш, че животът на детето ти е застрашен, ти много трудно можеш да бъдеш спокоен около него. За щастие онкологичните заболявания в световен план са щастливата история на медицината. И изключително много деца оздравяват и успяват да преборят болестта". 

Преживяното по време на изпитанието помага на децата да пораснат по-бързо:

„Животът им по време на лечението протича в една много строга дисциплина - по отношение на начина на живот, приемането на медикаменти, на това, че си подложен на болезнени процедури. И няма как това да не отрази в тяхното израстване. Те наистина стават много по-отговорни, много по-мъдри. Но от друга страна те стават и изключително позитивни. Това да се тревожиш за малките неща, при тях не е типично.“ 

Болничното училище е било създадено през 1963 година. Имало го е в Пловдив, Варна и София - трите града, в които у нас се лекуват деца с онкологични заболявания. През 2016 година държавата го закрива. Днес училището съществува благодарение на дарения. Учители преподават и на трите места, а заплатите им са символични. Зад каузата стоят майки на излекувани деца, които създават сдружението „Деца с онкохематологични заболявания“. Да продължат каузата „болнично училище“ не е единственият им проект - ежегодно се провеждат и детски лагери, коментира Симона Караиванова: 

„От цялата страна събираме деца. Изключително много се обичат. Това е и една от нашите основни мисии. Когато създадохме сдружението целта ни беше да създадем общество на болните деца и техните родители. Десет години по-късно ние можем да се похвалим, че такова общество вече има“.

Началният учител Теодора Арменкова не получава букети на първия учебен ден, нито на 24-ти май. Най-големият подарък за нея са излекуваните ученици:

„Когато те оздравеят и си тръгнат, това е най-хубавото нещо, което може да се случи. Да наблюдаваме как те празнуват живота, колко са щастливи. Няма по-голямо щастие да имаш възможност да видиш това нещо. Продължаваме да работим в тази посока и много се надяваме освен цялата емоционална и психологическа утеха, която оказваме на децата, да се борим и за това лечението да става все по-добро, на все по-високо ниво, излекуваните да са повече. Тези деца да имат своя пълноценен живот като възрастни хора. Това ни е мечтата“.