Фиктивните бракове като път към спасението

За първи път тази история огласява преподавателката по изкуства Рахал Ково - Бенсал, чиито корени са от Пловдив. Тя споменава своя братовчедка, чийто брак бил невероятно здрав, независимо че е започнал като фиктивен. 

100 или малко повече момчета от Гърция идват в Пловдив в началото на 1940 год. Повечето от тях имали роднини в България. Не се знае защо дошлите са били само момчета. Вероятно в Гърция са ги заставяли да изпълняват някаква повинност, която са се опитвали да избегнат. Трябвало бързо да ги обявят за български граждани. На всички други жители на присъединените към България територии правителството давало гражданство, но не и на евреите. Най-лесно те са успявали да получат такова след брак с българска гражданка.

Имало практика граждански бракове формално да обявяват младите хора за семейна двойка. Обикновено и двамата се отнасяли с уважение към другия, но след приключване на необходимостта да твърдят, че се заедно, се разделяли и всеки създавал свое семейство.

Братовчедката на Рахел Ково била ученичка в немското училище. Фиктивно я омъжили за солунски младеж и той заживял в тяхното семейство. Братовчедката на Рахел Ково била от малкото, които се влюбили в своя фиктивен съпруг и след войната се оженили.

В България излязъл закон, според който всички еврейски мъже се мобилизират в трудови лагери, прокарват пътища и железопътни линии, работят от април до октомври. През зимата са у дома, после пак ги мобилизират. 

Пристигналите от Гърция младежи също отиват в трудовите лагери.

Какво се случва в трудов лагер на пловдивски евреи през 1943 година разказва Ицхак Пардо - основател на туристическа агенция, родом от Пловдив. Режисьорът Джаки Комфорти предоставя запис на Пардо:

„Строяхме пътя между Дупница и гръцката граница. Около 20 хиляди евреи работихме там. Бяхме в 9 еврейски лагера. Нашият беше край малко село, надалеч от Сандански, край жп линията. Имахме връзка помежду ни. От лагерите, по-близки до границата, ни съобщиха, че към нас са движат влакови композиции с евреи от Гърция. В нашия лагер имаше около 40 младежи от Гърция. Те работеха наравно с нас и ние криехме тайната, че не са пловдивчани.

Но вестта за депортацията ги накара да настръхнат. Покрай тях и нас. Направихме стачка и се събрахме край линията. Ръководителите на нашия лагер се опитаха да ни спрат, но бяха безсилни. Имаха оръжие, но за щастие не го използваха. Край другите лагери вагоните са минавали без да спират и само по стоновете, които се чуваха през решетките на прозорците в горната част на вагоните и виковете за вода и хляб издаваха, че в конските вагони се превозват хора.

На нашата малка гара единият от влаковете спря. Водата на локомотива беше свършила. На склада работеха наши лагерници и те изнесоха всичко налично и го предадохме на гръцките затворници.

Но най-страшното беше срещата на гръцките момчета, от нашия лагер, с техните семейства и роднини. Един от тях позна сред хората във вагона майка си и баща си, а също братята си. И не издържа. Отиде и призна на началника на влака, че той е грък и иска да отиде със семейството си. Веднага го набутаха във вагона. 

Знаехме, че има трудови лагери в Полша, но не всички подробности за тях. Затова и други няколко младежи, открили във вагоните своята любима или просто, не издържали при мисълта, че техните събратя ги отвеждат на някъде, се предадоха на началника на влака и бяха отведени.

Бяха им казали, че отиват на работа в Германия или Полша, но всички знаем къде точно ги изпратиха. Никой от тях не оживя. Останалите, които продължиха да работят с нас, дочакаха края на войната.

Все ме питат защо не направихме нещо да освободим хората от влаковете. Бях в основата на РМС /Работническия младежки съюз/ . Бях лежал в затвора за политическа дейност.

Нямахме оръжие. Искахме от партизаните да ни помогнат. Когато поставих въпроса дали не биха атакували тютюневите складове в Дупница, където научихме, че е междинния лагер на гръцките евреи, ми отговориха, че ако нещо ме заплашва лично мен, мога да избягам при тях (което направих по-късно в Пловдив), но е твърде рисковано да се спасяват толкова много хора.

Минаха един след друг седемте влака. Те имаха по 12-13 вагона. В тях вместо 50 човека бяха натъпкани сто и повече. Охраната не ни попречи да им дадем хляб и вода. Чух, че в друг лагери евреите също са се опитали, но не са им позволили. Бяхме на един метър от вагоните. Войниците тихичко ни отвориха вратата на вагона и затворените в тях поеха продуктите и водата. Чест им прави на българите, че още същия ден ни донесоха още храна и вода."