Смъртта в академичното огледало - какво виждат учените

Извън идилията, извънградските условия крият по-голям риск, отколкото си даваме сметка, посочи тя и даде пример - във Франция например едни от най-страдащите от ракови заболявания са земеделските работници, заради излагането им на въздействието на пестициди и различни химикали. В много от изследванията става ясно, че това да имаш човек до себе си значително намалява риска от сърдечно-съдови заболявания, повишава продължителността в живота, допълни Велислава Петрова. 

В контраст с микроморт - статистическия „шанс“ да намерим смъртта си всеки един ден, със същия успех бихме могли да мислим каква е възможността ни да оцелеем всеки ден – би звучало по-приемливо и не толкова мрачно, смята гл. ас. Галя Гончарова от от Катедра „Културология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

В последните години и с Covid пандемията се повиши интересът към смъртта, по чисто естествени причини. Всички ние имаме познати, починали от Covid, пък и непрекъснато слушаме статистики за смъртността, отбеляза тя.

Може би това е някакъв опит за контрол над смъртта – като непрекъснато я калкулираме, изчисляваме, вкарваме в таблици. Има елемент на илюзия – когато човек може да изчисли нещо, когато го рационализира, го разомагьосваме, изтъкна Гончарова. 

Докато при възрастните усещането за края е по-близо, по-осезаемо, и е логично те да се подготвят за смъртта, за младите това е нещо екзотично, каза още тя. Представата на възрастните хора как да бъдат облечени на собственото им погребение Гончарова тълкува като усилие и мъртвите да останат в света на живите.

„Има един такъв специален термин за социализация на мъртвите. Както и друг – дълготрайна биография, тоест как мъртвите и живите да са заедно в едно общо пространство на паметта. Да не бъде мислен траурът, съответно загубата само по негативен начин.“

Велислава Петрова и Галя Гончарова имат общ проект. Те изследват дали казусите, които ни поставят на ръба на осъзнаването ни, че сме смъртни и крайни – било като човешки същества, като вид или като цивилизация, ни променят, дали ни карат да променим начина си на живеене заедно. Катализатор на изследването бил първият локдаун на пандемията миналата пролет.

Проявата на крайни реакции спрямо епидемията е насочила вниманието им към граничността.

„Наскоро разбрах за познати, близки, които са прекарали една година почти, без да излизат, за да съхранят живота си. И обратното – до факта на пълно отричане: че Covid няма и това е някаква безкрайна конспирация, или пък фаталистично, почти бохемското отношение – така или иначе ще умра, да става каквото ще. Цялата тази нова палитра поведение заслужава специално внимание: за начина, по който ние като човешки същества си предефинираме жизнения смисъл“, коментира Галя Гончарова. 

Двете използват метода на биографичното интервю. Прилагат и стандартни за социалните науки методи – архивни документи, фотографии, артефакти, анализ на медийно съдържание.  

Преди време Галя Гончарова е участвала в проект за маркирането на житейски фази през ритуали. Изследването е било проведено в Румъния, България и Великобритания.

„Появиха се доста разлики, по отношение на религиозния бекграунд, религиозните системи, които стоят зад системите на траур. В България имаше еднакъв процент на граждански и на религиозни погребения, докато в Румъния погребението беше мислено само като религиозно. В Англия пък търсене на бягство от традиционното английско погребение и развиване на една култура на погребение без Бог“, разказа тя. Така се запознала с практиките на „зелено погребение“ в Германия - прахта на починалия в капсула да се превърне в дърво или да бъде погребан в гора.

„Хората имат най-неочаквани представи за телата си след края“, допълни Галя Гончарова. 

Двете гледни точки изслушайте в звуковия файл.