Симоне Моро пред БНР: Във високата планина трябва да бъдеш смирен

Симоне Моро е един от най-добрите алпинисти на всички времена. Осъществил е най-много първи зимни изкачвания на осемхилядници, четири - Шиша Пангма (2005 г.), Макалу (2009 г.), Гашербрум 2 (2011 г.) и Нанга Парбат (2016 г.). Четири пъти е бил на Еверест. Известен е и с уменията си на пилот - през 2013 г. издига за първи път в историята хеликоптер на 7800 м, близо до връх Лхотце, а през 2015 г. поставя световен рекорд за най-голяма денивелация на полет с хеликоптер, достигайки 6705 м.

В неделя италианецът се завърна в родината си след трети опит за зимно изкачване на Манаслу в Хималаите. Там Моро беше с испанците Алекс Чикон, Иняки Алварес и четирима шерпи. Заради огромна цепнатина по маршрута, групата не успя да се възползва от най-добрия за атака прозорец от време, наложи се да измислят нов вариант на нормалния маршрут, но после започнаха обилни снеговалежи и опитите да достигнат върха се оказаха безуспешни. Единият шерп си тръгна заради стомашни проблеми, Чикон и още четирима души останаха да чакат до последно, а Симоне Моро прекрати участието си, тъй като прогнозата беше за период от лошо време, който продължаваше и след края на пермита им. 

Много съм добре, последните 48 часа съм в Катманду, а в неделя пътувам за Италия.

В началото на 2011 г., когато изкачих Гашербрум 2, си обещах никога да не правя опит на К2 през зимата - съпругата ми беше сънувала как умирам по време на такова изкачване. В продължение на няколко години аз спазих това обещание и мисълта за К2 през зимата дори не ме изкушаваше, вярвам в сънищата. Освен това, мислех, че няма да имам нужда да правя подобно нещо след 4 зимни изкачвания, казвах си - някой друг да го изкачи. Но през последните 2 години, когато виждах, че никой не успява на К2 през зимата, си казах - може пък, като са минали 10 години, въздействието на този сън да е изчезнало. Проблемът беше, че имаше прекалено много хора през последните 2 години, които правят опит на К2, и това просто не можеше да бъде цел за опитен и силен алпинист, то стана цел за по-широката публика. Аз се отнасям с голямо уважение към всички, всеки може да мечтае и да опитва, но познавайки К2, знаейки, че няма достатъчно място в лагерите, че не можеш да отидеш и да се разминеш с всички хора там, когато пожелаеш, тъй като много пъти ще трябва да чакаш на опашка, осъзнах, че онзи сън може да се отнася за мен и за всеки опитен алпинист. Защото ако отидеш до някой височинен лагер по-късно, може да не намериш вече място за палатката си, не можеш да се движиш по-бързо и т.н. И си казах - о, не, това не е за мен. Освен това, на мен ми харесва зимата да ходя сам или поне да има много малко хора наоколо, да бъда като изследователите от миналото. А като си помисля да има 300 души в Базовия лагер - не беше това, което желаех. 

Ако трябва да намеря дума, с която да го опиша, то той беше много забавен! Щастлив човек. Беше супер силен, смел и т.н., но разликата между него и другите пакистански алпинисти и височинни носачи, беше, че той беше много забавен. Обичаше да се смее, да танцува, да се шегува. Беше може би на-силният пакистански алпинист, когото съм срещал. Притежаваше всички качества, които идеалният партньор има, беше голяма привилегия да се катериш с него. Беше широкоскроен, непредубеден, много дружелюбен. Голяма загуба е за пакистанската планинарска общност, той можеше да ръководи едно ново поколение пакистански алпинисти, защото това е, от което се нуждаят пакистанците сега - лидер, който да промени малко начина на мислене и местните хора да не бъдат приемани просто като височинни носачи, а като височинни алпинисти. Има голяма разлика.

Честно казано, не. Те се свързаха с мен и беше приятно да получа поканата им за среща. Когато си звезда, както са те сега, всички искат да говорят с теб, да се срещнат с теб, а те са уморени от това. Но поканата беше от тяхна страна и беше искрена, приятелска. Разбира се, говорихме за К2, бяха доста разочаровани от полемиката и атаките на хората. Бяха тъжни, че хората вярват, че те щели да отрежат въжетата, ако някой ги последва по време на атаката на 16 януари. Като алпинист ще ви кажа, че никой не би отрязал или махнал опънати парапети, за да не позволи на хората след него да се качат. Причината е проста - това би отнело много време и много усилия, защото трябва да носиш тези въжета, а пък ако отрежеш въжето, няма как да слезеш после. Всеки, който отправя подобни обвинения, е толкова глупав!... Все едно да каже, че ако махнеш едната гума на колата, можеш да продължиш да шофираш.

Непалците са разбрали, че другата полемика идва от някаква местна трекинг агенция, която им завижда за организирането на експедицията, за силата и опита им да водят клиенти. Защото в Пакистан има двама големи алпинисти - Али Садпара и Сербас Кан (Serbaz Khan), докато в Непал те са минимум 200. Но непалците не се фокусират много върху споровете и когато започнахме да говорим за изкачването - колко трудно е било, колко са щастливи, те започнаха да говорят вече за бъдещето, вече мислят за тази година, какво ще се случи с коронавируса, надяват се да има туристи, някои от тях имат трекинг агенции, мислят за бизнеса си, не само как да празнуват. Уморени са от празненства.

Аз съм планински водач, истински планински водач - международно сертифициран, инвестирал съм 20 000 евро и 4 години време, за да стана гид през 1996 г. Много пъти слушаме за водачите, но в повечето случаи не става дума за истински водачи. За да си истински гид, трябва да си сертифициран, както при лекарите - или учиш в универистета, или не си лекар. Един от проблемите на комерсиалните експедиции е, че в много от тях водачите не са сертифицирани. Сега в Непал повечето са добре подготвени.

Не съм против комерсиалните експедиции, защото те носят доходи в икономиката. В Непал само 20% от експедициите не са комерисиални. Проблемът е, когато в един и същи сезон, по един и същи маршрут до един и същи връх има и некомерсиална експедиция. Затова бих предложил алпинисти, като мен, да нe се оплакват, че са срещнали клиенти по маршрута. Ако си наистина силен и смел алпинист, ти можеш да отидеш навсякъде. Клиентите не могат, те нямат опит. Трябва да приемем, че през април и май по нормалните маршрути ще бъде трудно да намериш абсолютна свобода за чисто изкачване. Това си е цяла индустрия. Ако искаш да бъдеш изследовател, избираш друг връх и друг маршрут. Нямам нищо против хората, които се качват с водачи, с шерпи, с допълнителен кислород и с фиксирани от друг парапети, просто настоявам целият този боклук да не бъде оставян в планината, да се разчисти после Базовият лагер и да не оставят нищо след себе си.

Бахме фантастичен екип! Познавам Алекс Чикон от 2003 г., т.е. нашето приятелство е от 18 години! Отначало се движехме заедно, направихме трекинга до Базовия лагер заедно, започнахме изкачванията заедно. Планът ни беше да преминем по нормалния маршрут през зимата, но се изненадахме. Не бях само с Алекс и Иняки, Алекс организира с нас да са и четирима шерпи, в отделен екип. Някои от тях бяха изкачвали няколко пъти Манаслу и беше странно, че попаднахме на огромна цепнатина по нормалния маршрут в най-добрия ден за цялата зима. Никога не съм имал толкова прекрасен ден през зимата в целия си живот и беше много жалко да спираме нашето изкачване, да се връщаме и да променяме маршрута, измислихме нов вариант. Мога да кажа, и вероятно ще смутя някого с това, че аз и Алекс искахме да се изкачим без допълнителен кислород (шерпите бяха готови да използват кислород), но имахме различен стил и подход - аз и Алекс, защото аз вярвам много на прогнозата за времето. Когато прогнозата, която Карл Габл ми изготвяше, показваше, че вдругиден ще има снеговалеж и силен вятър, аз не тръгвах да се изкачвам и да проверявам дали това ще се окаже вярно, или не, защото понякога може да е опасно или прекалено късно. Алекс беше по-склонен да пробва “за всеки случай”, откриваше, че прогнозата беше вярна и после беше принуден да се връща. Този стил е различен от моя, не значи, че е по-лош или по-добър. Аз не обичам да прекарвам прекалено много нощи в прекалено много лагери, а Алекс много обича това. Дори и да спи 5 нощи в някой лагер, за него е ок. За мен това е абсолютно ненужно, защото губиш много енергия, после не си така силен, а когато си слаб на голяма височина, ти си много по-уязвим. Например, аз тръгвам от Базовия лагер и след 5 часа и половина вече съм в Лагер 2, а те предпочитаха да ходят по-бавно, да прекарат там 2 дни и т.н. Затова Алекс ме остави да следвам своя си стил и това е голяма привилегия, голям приятелски жест. Не сме спорили, работихме в разбирателство, той знаеше къде отивам, разбираше, когато му казвах - Алекс, слизам, защото прогнозата не е добра. И не на последно място, понякога оставах в Базовия лагер за евентуална спасителна акция, за да съм напълно готов и зареден с енергия, ако трябва да “бягам” в планината и да им помагам да слязат. Защото когато всички са горе, няма кой да помогне. Затова имах пълната свобода да се движа нагоре-надолу. Това беше една от експедициите, в които се чувствах по-добре от обикновено, чувствах се много силен, но винаги се опитвах да предвидя вятъра и снеговалежа. Ако Карл Габл каже - Симоне, след 24 часа ще има силен вятър, аз слизах надолу и винаги се оказваше така. Работя с Карл Габл повече от 20 години, в които той никога не е правел грешка. Разбира се, може да ти каже - ще навали 10 сантиметра сняг, а те да се окажат 3, но това означава все пак, че прогнозата при всички случаи е лоша. Когато някой ти казва, че ще има вятър със скорост 150-170 км/ч, разбираш. че е невъзможно.

На първия Ви въпрос - най-голямото приятелство, което някога съм имал, беше с Анатолий Букреев. Никога не срещнах друг човек, който да ме е накара просто да се влюбя в него - като приятел, разбира се. Той стана мой ментор и промени живота ми. Със сигурност следващото голямо приятелство в планината беше с Денис Урубко. След като Анатолий Букреев загина, реших да търся в същата държава друг млад мъж, когото да науча на онова, което бях научил от Анатолий. Така срещнах Денис и трабва да Ви кажа, че го взех от улицата и му помогнах да стане това, което е сега. Третият човек е Тамара Лунгер, с която се катеря през последните 5 години. 

Що се отнася до втората част на въпроса Ви - винаги имам по няколко проекта в главата си, включително сега, след Манаслу. Започвам да мисля за тях редовно, аз тренирам много, по няколко часа всеки ден, обичам да тренирам сам и през това време мисля по всички тези проекти. После един или два от тях започват да имат предимство в ума ми, накрая остава един. И когато започна да се влюбвам в една своя мечта, започвам да я обсъждам с партньора си. Ако и той се влюби в мечтата ми, отиваме заедно. Така споделях първо с Анатолий, после - с Денис, после - с Тамара, нямам много хора, с които бих споделил свой проект. Когато не мога да намеря партньор, алтернативата е да взема някой от приятелите си тук, в Непал, като шерп - като Пемба, например. Тази година Тамара беше много мотивирана да отиде на К2, аз не бях и нашите пътища се разделиха. Предложих на Алекс, който също не искаше да ходи на К2 заради многото хора там, и решихме за Манаслу.

Добър въпрос... Сега трябва да разбера кой би бил проектът, в който бих се влюбил. Би могло да е четвърти опит за зимно изкачване на Манаслу. Защото аз съм човек, който може да приеме да се провали или да реши да се провали, както сега, преди да е твърде опасно или твърде късно. Аз съм на 53, но съм достигнал тази възраст, защото много пъти съм прекратявал участието си в експедиция, преди да е станало твърде опасно или да съм се уморил прекалено много. Защото понякога, ако си прекалено уморен, с теб е свършено. В същото време, не съм човек, който се предава лесно. Така че, искам да приключа с Манаслу и това може да е следващата зима. Може би ще променя малко стратегията - мога да пристигна 10 дни по-рано в Непал, със сигурност няма да отида в Базовия лагер преди 21 декември, но мога да пристигна на самия 21-ви или 22-ри декември, защото видях, че дните до средата на януари обикновено са много добри. После започва да вали сняг, идва джетстриймът. Може да отида в Базовия лагер вече аклиматизиран леко, за да мога да бъда супер бърз и да “хвана” хубавите дни. Това е идея, да... Но трябва да ми дадете време.

Много Ви благодаря! Надявам се Вашето пожелание да стане реалност след 12 месеца!

Да остана смирен. Знаете ли, той беше толкова известен, толкова силен, беше изкачвал 21 пъти осемхилядник, но първата дума, която ми каза, когато се срещнахме през 1996 г., беше “благодаря”. И когато гигант като него ти се представи, изказвайки своята благодарност - понеже аз биех пъртина и той ме следваше, разбираш, че можеш да останеш смирен и човек, дори и да си истински гигант.

И второто много важно нещо, което научих от него, беше: той все ми казваше “Симоне, трябва да станеш височинно животно, преди да станеш височинен алпинист, трябва да използваш своя нос и да се доверяваш на сетивата си”. Научих го от него и преди няколко дни направих точно това - когато послушах сетивата си и се доверих на прогнозата - и двете казваха, че може да е много опасно, ако тръгна нагоре, аз последвах своя инстинкт. Освен това, се доверих на някого, на когото имах доверие. Тези неща, които научих от Букреев, ме промениха много и мисля, че ако днес съм жив, то това се дължи и на наученото от него. 

Българската публика се е срещала със Симоне Моро през 2012 г., когато той бе гост на Банско филм фест. 

Интервюто с Моро можете да чуете в звуковия файл по-горе. 

---

Новините следете в рубриката "Екстремните спортове".