Щрихи от живота на забележителни личности

Съдбата го среща с първата българска актриса, стъпила на червения килим в Кан след ролята на Ирина в „Тютюн“, Невена Коканова. Следва живот, сам по себе си достатъчно интересен за филмов сценарий. Най-романтичните им месеци са, когато техният първи общ дом е гримьорна зад сцената. Силната връзка помежду им побеждава мимолетните слабости и дългогодишните увлечения, способни да пречупят мнозина. Достатъчно е да кажем, че въпреки изпепеляващата любов на Коканова с Раде Маркович, неин екранен партньор в „Крадецът на праскови“, тя избира да остане до съпруга си и да го подкрепя. Дори след като той си отива от този свят. Невена Коканова довършва последния му филм „Трите смъртни гряха“. Да чуем дълбокия й топъл глас с разказ за една от силните й роли във филм на Любомир Шарланджиев, който остава недооценен.

Любомир Шарланджиев прекрачва в киното с филма „Хроника на чувствата". Оказва се, че това е дебют не само за него и за сценариста Тодор Монов. Всички съмиш­леници на тая идея бяха дебютaнти, споделя той в интервю за „Народна култура“ от 1976 год., което пазим в Справочна редакция на БНР. Емил Вагенщайн дебютира като оператор, Александър Дяков — като художник-постановчик, дебютират и артистите Жоржета Чакърова, Любомир Киселички, Йосиф Сърчаджиев, Григор Вач­ков, Янка Влахова, Джоко Росич.

Следват още редица заглавия, сред които „Веригата“, „Карамбол“, „С дъх на бадеми“, „Най-добрият човек, когото познавам“. Шарланджиев е сред режисьорите на военно-приключенския сериал „На всеки километър“. Но има един негов филм от 1968, който получава „черен печат“ от тогавашната власт. Премиерата на „Прокурорът“ е 20 години след създаването му.

Херман Гмайнер e основателят на SOS детски селища. Съдбата му не е по-различна от тази на мнозина негови връстници. Роден през 1919 в Австрия като шесто дете в многолюдно семейство, остава сирак едва 5-годишен. По-голямата му сестра се нагърбва с отглеждането на  Херман и останалите им седем братя и сестри. Прилежен ученик, получава стипендия и благодарение на това успява да продължи образованието си. През 1940 година, призован във Вермахта, се сражава във войната и е ранен тежко. Спасява го едно руско момче. През 46-та започва да учи медицина.

Но мисията му се оказва друга. Трудните следвоенни години изкарват много осиротели деца на улицата, а опитите на австрийското правителство да ги събере в домове с казармени условия и порядки, принуждава много от тях да бягат. Случайна среща с тежката съдба на 12-годишен сирак през зимата на следващата година определя живота на Гмайнер оттук до края. 

Първоначално той им помагал сам – с храна, търсил им дрехи, издирвал роднини. Постепенно идеята му да се създадат домове, с близка до семейната среда обстановка започва да се оформя, но никой не гледа сериозно на нея. Първото дарение за SOS детски селища е направено от самия Гмайнер - 600 шѝлинга (43,60 €), негови лични спестявания.

Започва да пише писма и петиции до всички австрийски институции. Накрая получава положителен отговор от кмета на окръжния център на Имст, Йозеф Кох. Парцелът, който му дават, е в планината, без ток и вода. Започва строителството на първата вила на детското село, което е открито през декември 1949 година.

Херман Гмайнер изгражда концепцията за семейно възпитание на сираци, основана на четири „стълба“: майка, дом, братя и сестри, село. След първото детско селище, неговата биография всъщност е историята на тази кауза, в която той влага себе си. Организира изграждането на нови детски селища - SOS в Австрия и помага за създаването им в много други европейски страни само с дарения.

Първото неевропейско SOS детско селище е построено в Тегу, Корея през 1963 г., селища се появяват и на други континенти. До 1985 г. работата на Гмайнер е довела до общо 233 детски селища в 85 страни. В България първото SOS детско селище е открито в Трявна. Понастоящем голямото международно семействосе грижи за близо 2 500 000 деца в 135 страни по света.

Малцина знаят една история от зимата на 1939-1940 в националното радио, което по онова време се е наричало Радио София.

Тази история за мисията в човешкия живот е всъщност не за един, а за няколко души. Когато са изминавали с волска кола или пеш по коларски път по 15 километра, за да дойдат в студиото, да свирят в продължение на 30 минути на живо и после да тръгнат обратно, за да се приберат у дома, изминавайки още 15 километра, тези хора едва ли са мислили за себе си като за звезди, предопределени да бъдат родоначалници на Оркестъра за народна музика на радиото, на Държавния ансамбъл за народни песни и танци (приел по-късно името на един от създателите си – Филип Кутев), да работят с хоровата капела "Светослав Обретенов" и с трупата на НТ "Иван Вазов".

Те са „Бистришката четворка“ – квартет ентусиасти: Деян Матеин, Йордан Белкин, Ангел Кривински, Владимир Пашалийски. На 12 април 1936, преди 85 години в 19.00 ч. е техният дебют в национален ефир.

Тогава 45-минутното изпълнение е било обявено под наименованието: „Народна музика: тамбура, кларинет, гъдулка и гайда. Ръководител Деян Стефанов“. Следват редовни участия в програмата на радиото, като тогава народната музика се е изпълнявала с класически инструменти. Започват покани за участия в редовните неделни излети със забави, които предприятията са устройвали за своите работници. Концерти пред публика в цялата страна. Турнета зад граница с главоломни успехи, дори с покана за вечеря в двореца Кобург от абдикиралия вече Фердинанд. Възторжени отзиви от пресата във Франция, Германия, Румъния, Чехия, Унгария.  През 1939 г. музикантите от „Бистришка четворка” са били поканени от композитора Добри Христов за участие в турне в САЩ, но избухването на Втората световна война осуетява осъществяването на това пътуване. След окупацията на Македония, в продължение на няколко седмици през 1942 г. групата обикаля местата, където има българска войска: Скопие, Охрид, Лесковец, Прилеп, Велес, Струмица и др.

Изпълнители на автентичен шопски фолклор, те са първата формация, която ползва изцяло народни инструменти. Притежавали са и артистичен талант, разигравайки хумористични етюди по време на своите концертни изпълнения. В никакъв случай няма да пропусна да кажа, че са в основата и на ансамбъл „Бистрица“, който и до днес съществува в Народно читалище „Св.Цар Борис Първи – 1909“. Сърцето на настоящия ансамбъл са Бистришките баби, които през 2005 г. ЮНЕСКО включи в списъка „Шедьоври на нематериалното културно наследство на човечеството”.

Първото излъчване по радиото на запис от грамофонна плоча с изпълнение на „Бистришка четворка” е на 18 ноември 1940 г.
Най-пълна колекция с техни записи притежава американският гражданин Лари Уайнър, който от години задълбочено изследва българския фолклор, предоставил богатата си колекция от записи с фолклорна музика, включително от периода между двете световни войни, на Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. Предоставил десет дигитализирани записа на изпълнения на „Бистришка четворка”, оригинално записани вероятно около 1940 г. върху пет грамофонни плочи под марката „Орфей“ на фабриката на Симеон Петров „Симонавия“.

В рубриката „Което ни свързва“ и друг път е ставало дума за това, че Справочна редакция на БНР е богата на интересни факти за хора и събития, които си заслужава да познаваме по-добре и да не забравяме.

Ако не виждате общото между изобразителното изкуство и предаването на информация чрез електричество, поинтересувайте се от биографията на американеца Самуел Морз. Роден на 27 април 1791 в сравнително заможно семейство на свещеник, притежаващият талант да рисува Морз има шанса да учи изобразително изкуство в Лондон, където е награден със златен медал за единствената си скулптура „Умиращият Херкулес“. После учи и в престижния университет Йейл. Като всеки амбициозен младеж той има свои възгледи за изкуството и амбицията да съперничи на гения на Рафаел, Микеланджело или Тициан, както пише на родителите си. Вместо това е принуден да изкарва прехраната си в рисуване на портрети.

Ето какво пише в. “Поглед“ от 1980: „Иронията на съдбата се състояла обаче в това, че както понякога става в изкуството, Морз ценял най-малко тъкмо онова, което умеел най-добре. Защото той бил добър портретист, което му създало и първата известност след завръщането в родината. Естествено верен на своето влечение и естетически убеждения, той се заел с работа над голямата композиция „Залата на конгреса при вечерно осветление" (1822 г.). Но тази творба обединявала преди всичко над осемдесет портретни изображения на конкретни заседатели. Впрочем въпреки този компромис картината била приета хладно. Още по-малък успех имала втората, му, по-претенциозна творба, изобразяваща прочутия „Салон каре" в Лувъра, която трябвало да демонстрира неговото художествено верую“.

Впрочем, тази картина е продадена за 3,1 млн. долара доста години след опасността авторът ѝ да умре от глад, ако някой от частните му ученици по рисуване и фотография отложи плащането на таксата си със седмица.

Самуел Морз има ясни възгледи как трябва да се развива изобразителното изкуство и да се превъзпитават вкусовете на американската публика. Затова е сред основоположниците на първата художествена академия в САЩ и неин първи президент в продължение на 19 години.

Доста преди това, при завръщането си от Европа в Америка, на борда на френския кораб „Сюли“, някой от пасажерите напомнил за опитите на Франклин за прена­сяне на електрически заряди по метален проводник. Тази фраза породила в главата на Морз иде­ята за електрическия телеграф.

„Капитане, когато моят телеграф стане едно от чудесата на света, спомнете си, че откритието е станало на борда на „Сюли" на 31 декември 1832“, казал Морз. 26 години след това правителствата на десет европейски страни се събират на специален конгрес. Там те се споразумяват да изпратят на Самуел Морз премия от 400 хил. франка в знак на благодарност за заслугите му към човечеството. Най-после Морз е признат за изобретател.

На 27 април ще отбележим 155 години от рождението на Пенчо Славейков. Както казва самият той: „С мен се роди и неволята“.

Как дете, за което прочутият му баща пише пълните с обич  леко иронични строфи, стига до върховете на поезията и до мястото си на първия българин, номиниран за Нобелова награда за литература?  Това се случва в края на януари 1912 година, месеци след като поетът, унизен, напуска родината си, а жизненият му път приключва в доброволно изгнание в Италия.

Стоянка Михайлова, наследница на Славейковия род пише: „Пенчо Славейков е най-признатият българин в чужбина. По онова време е бил и най-превежданият - като география на разпространеността. Ще посоча един забележителен факт - той е поставен сред 25-те легендарни студенти, завършили Лайпцигския университет. Това се случва през 1984 г., когато се провеждат тържествата по случай 575-ата годишнина от основаването на тази авторитетна европейска институция.

Академичната общност на университета отпечатва книга със заглавието "Прочути лайпцигски студенти" - разбира се, останала незабелязана от българския периодичен печат, както и от българската академическа общност. Сред огромното мнозинство знаменитости са подбрани само 25 души - тези, които според направената преценка са влезли в световната история заради постиженията им в полза на научния, културния и обществения прогрес. Техните биографии и характеристики са подредени хронологично. Особено интересно е не само кои са избраниците, но и по какъв начин са представени техните приноси.

Славейков попада във височайшата компания на Томас Мюнцер ( водач на селската война), Александър Радѝщев (просветител в царска Русия и борец срещу крепостничеството), Тихо Брахе (знаменит астроном), Готфрид Лайбниц (математик и физик), Готхолд Лесинг (историк и филолог), Йохан Волфганг Гьоте (писател), Роберт Шуман (композитор), Рихард Вагнер (композитор), Ерих Кестнер (писател)... 18-и поред е нашият творец. Както изтъква проф. Геземан: "Пенчо Славейков е много повече от един български поет! Неговото духовно богатство принадлежи на целия свят и на всички времена. Заради любовта и интересите му към немската литература и култура, заради преводаческата му работа на най-значителните представители на немската поезия, Лайпциг, където той живя и твори, му отдава признание!".

Унижаван от властите, през 1911 г., по време на командировка в чужбина, където е събирал български творби, издадени зад граница, е отзован от новия министър на културата, за да бъде уволнен като директор на Народната библиотека, а на мястото му да бъде назначен братът на въпросния министър. Трудно движещият се поет е назначен за библиотекар в Министерството. Там ежедневно с неописуема мъка е трябвало да изкачва стръмните дървени стъпала до 4-я етаж, за да ходи на работа. Един ден просто си тръгва от България. Само кончината му, едва на 46 години, не позволява да получи Нобелова награда за литература, при това кандидатурата му е била приета без никакви възражения и не е подлежала на коментар.