Политическият и социалният оттенък на „Оскар”-ите

Доказателство, че наградите на американската киноакадемия не странят от политиката е фактът, че редица кинодейци използват сцената, за да изразят недоволството си от законодателни инициативи или дори определен политик – какъвто е случаят с режисьора Майкъл Мур, който през 2003 г. спечели приза за най-добър документален филм за „Боулинг за Колумбайн“ няколко дни след американското нахлуване в Ирак:

„Живеем в подправени времена. Живеем във време на подправени изборни резултати, с които се избира фиктивен президент. Живеем във време, в което един мъж ни изпраща на война заради фиктивни причини. Против войната сме, г-н Буш! Как не ви е срам, г-н Буш, как не ви е срам!”

Единствен по рода си е случаят от 1973 г., когато Марлон Брандо печели „Оскар” за най-добър актьор за „Кръстникът”, но на сцената излиза...:

„Името ми е Сашийн Малкото Перо. Аз съм апачи и представлявам Марлон Брандо тази вечер. Той ме помоли да ви кажа в една много дълга реч, която няма да мога да споделя с вас сега заради времето, че със съжаление не може да приеме тази прекрасна награда. Причината за това е отношението към американските индианци във филмовата индустрия.”

И за разлика от някои политици, хората, работещи зад и пред камерата, притежават таланта да произнасят речите си по убедителен и харизматичен начин. Ето какво заяви Спайк Лий при получаването през 2019 г. на наградата си за най-добър адаптиран сценарий за „Черен в клана”:

„Преди 400 години предците ни са били откраднати от цяла Африка и са били доведени в Джеймстаун, Вирджиния, поробени. Пред целия свят тази вечер, аз благодаря на предците ни, помогнали за изграждането на тази страна. Изборите за президент наближават. Нека всички се мобилизираме, да бъдем на правилната страна на историята. Направете моралния избор между любовта и омразата. Да направим правилното нещо!”

На фона на на падащите рейтинги през последните години – зрителите на пищната церемония са били 41 милиона през 2010 г., а през 2020 г. – 23 милиона, бяха обявени нови правила, влизащи в сила от 2025 г. и наложени след продължаващите протести за расово равноправие отвъд океана. Те предвиждат кандидатите за категорията за най-добър филм да отговарят на стандарти за приобщаване: поне един от основните герои да е цветнокож и най-малко 30 на сто от състава на продукцията да са от слабо представени групи. В членовете на Академията бяха поканени повече жени и представители на малцинствени групи. Напълно е възможно обаче новите изисквания да бъдат всъщност в ущърб на определени прослойки или постигнатото разнообразие да бъде привидно. Пример дават жените режисьори Мария Гизе и Рейчъл Фелдман с подобни правила, приети в американската Гилдия на режисьорите:

„Погледнеш ли списъка с жени-режисьори виждаш, че е къс и повечето от тях са филмови звезди, дъщери на филмови магнати или продуценти. Жените, завършили академии за филмово изкуство или направили филми, спечелили награди, не попадат в списъците на продуцентите, ако не са осъществили проект през последните 18 месеца. И така списъкът е с едни и същи имена. А тези жени не искат да допуснат други. Млада жена режисьор потърси подкрепа от много търсена жена режисьор в телевизията. Тя й отговорила: „Защо да ти помагам, след като ти ще си ми конкуренция?”.”

„Част от проблема за жените е, че попадат в категорията за разнообразието и процентът на наетите на работа жени намалява значително, тъй като половината или дори повече от половината от работата отива при мъже от малцинствени групи.”

Изначалната идея на връчването на награди – независимо дали става въпрос за „Оскари”-те, е журито да бъде в максимална степен безпристрастно, да гласува по съвест и да не се чувства притиснато от политическата и социална ситуация в страната да направи определен избор. Но съмненията, че се дава предимство на определена група хора на расов принцип създадоха различни движения за равноправие, като например хаштага в социалните мрежи #oscarssowhite –#оскаритетолковабели. Представителство на максимален брой прослойки от обществеността пред и зад камерата е кауза, достойна за уважение и според Джонатан Кунц – изследовател на филмовата история и преподавател в Училището по театър, кино и телевизия към Калифорнийския университет в Лос Анджелис, не вреди на обективността:

„Академията се отвори в голяма степен през последните няколко години. Това, което се прибавя, са много и различни хора – все кинотворци, и вероятно всички те са гледали „Гражданинът Кейн”. Така че тези хора ще гласуват за вероятно традиционни за членовете на академията филми и подобни на тях, защото те търсят преди всичко качеството.”

Сред проблемите, които членове на индустрията изтъкват, е задължителният фактор на новите правила на американската киноакадемия. Актьорът Виго Мортенсен:

„За мен идеята не е добра и ще обясня защо. Защото за мен в крайна сметка те поставят в изолация, което е дискриминация. Скорошен пример е изключителният според мен филм „1917-а”, който не би бил допуснат според тези правила. Приветствам идеята зад тези правила, те решават някои проблеми, но носят и нови такива, които не са необходими. Не мисля, че изключването и дискриминацията са пътят напред.”

Но дали всъщност политическите призиви от страна на холивудските звезди и обещанията на членовете на Академията биват подплатени с действия? Например, въпреки говоренето с десетилетия за равноправие, едва тази година – когато статуетките се връчват за 93-ти път, за първи път има номиниран мюсюлманин за най-добър актьор в главна роля – Риз Ахмед за „Без звуци в живота”. Тъй като обаче равноправието не е само на расова основа – то има полово измерение мъже-жени, религиозна принадлежност, национална идентичност, сексуална ориентация, дори тегло и възраст, както и още други категории, е възможно да възникне проблемът културата вместо да обединява хората, каквато трябва да бъде една от изконните й характеристики, да ги разделя още повече и винаги да съществува възможността представител на определена група да се чувства потиснат, отхвърлен или в недостатъчна степен представен и така да възникне поредното недоволство. Сред най-силно засегнатите са хората с увреждания, тъй като почти винаги те са представени на екран от актьори, които нямат увреждания. Изключение е Марли Матлин, която страда от глухота и преди 34 години спечели „Оскар” за най-добра актриса в главна роля за дебютния й филм „Деца, забравени от Бога”:

„30 години след спечелената от мен статуетка, през които никой друг актьор с увреждане не е участвал в главна роля в емблематичен игрален филм за нас е ясно, че актьори да играят хора с увреждания не е автентично и за много от нас, особено за общността на глухите – е и обидно.”

Другата гледна точка е на вече покойния британски астрофизик Стивън Хокинг, който приживе коментира така изпълнението на Еди Редмейн в „Теорията на всичко”, за което получава „Оскар” за главна мъжка роля:

„Мисля, че Еди Редмейн ме е изобразил много добре и на моменти си мислех,че виждам себе си.”

Понякога правилата за определяне на наградите създават особени ситуации. Като например фактът, че номинираният за най-добър филм за „Оскар” тази година – „Минари”, който разказва за корейско семейство, установяващо се в Съединените щати през 80-те години на миналия век, спечели „Златен глобус” за най-добър чуждоезичен филм, въпреки че е американска продукция. Той попадна в тази категория, тъй като в над половината от лентата се говори на корейски. По същата логика миналата година корейският „Паразит”, който стана първият филм, спечелил „Оскар” за най-добър чуждестранен филм и за най-добър филм, беше изключен от водещата категория на „Златните глобуси”. Това правило обаче не винаги е било така стриктно – филмите „Вавилон” и „Гадни копилета” – и в двата участващ Брад Пит, имаха възможността да получат номинация за най-добър драматичен филм на Глобусите, а в случая с „Вавилон” – и да я спечелят. Пит е сред изпълнителните продуценти на „Минари” чрез компанията му „План Би”, но не се появява във филма. Има го и противоположния пример – през 2019-а нигерийският „Лъвско сърце” беше изключен от категорията за най-добър чуждестранен филм на наградите „Оскар”, тъй като голяма част от диалозите са на английски, въпреки че английският е един от официалните езици в страната, тъй като Нигерия е била британска колония в продължение на над едно столетие. Си Джей Абаси – един от сценаристите на филма коментира решението така:

„За да бъде нещо приобщаващо, трябва да се подходи и нееднозначно, с разбиране към детайлите, които правят различните националности уникални, да се отчете автентичността. Един от езиците в Нигерия например е пиджин английски, който звучи като английски, но английскоговорещ няма да го разбере. Ако направя филм, в който се говори на него, той ще бъде ли дисквалифициран, въпреки че е автентичен за войната, която съм преживял? Животът има своите нюанси, не е черен и бял, както се опитват да го представят. Трябва да се говори по тези въпроси.”

А за заключение можем да се запитаме – важни ли са наградите „Оскар”? И като повечето неща в живота отговорът е двояк – от една страна имат значение, защото отразяват определени социални тенденции, предпочитания и предразсъдъци, но също така се приемат и просто като парти за привилегированите.