Дейвид Мичъл пред БНР: "Матрицата: Възкресения" е тиха революция

Синьото или червеното хапче?
Оставаш в илюзията или отваряш очи за жестоката истина? 

„Утопия Авеню“ и „Матрицата: Възкресения“ са две заглавия, които бележат годината на писателя и сценарист Дейвид Мичъл. В специално интервю за БНР той сподели за новия си роман, в който разказва история за възхода на музикална банда в края на 60-те, и за работата си по една от най-хитовите ленти на съвременното кино. 

„Матрицата: Възкресения“

„Лана Уашовски ме научи на всичко, което знам за писането на сценарии. Разбрах, че е по-лесно да ръководиш страна, отколкото да направиш филм. Сценаристът е важен в началото на филма. След това всичко зависи от заснемането, мястото на снимките и актьорите. Според мен филмът е една тиха революция. Става въпрос за екшън филм, в който екшън героят се държи както никой друг подобен до момента“. 

„Утопия Авеню“ 

В романа на Мичъл малка роля играят „гайдите и българския фолклор“. 

„Жена ми има диск с ваша музика. Мисля, че от там взех идеята. Харесвам много британската изпълнителка Кейт Буш. В един от албумите ѝ от края на 80-те тя нае група от български изпълнители – трио „Българка“, да пеят в албума ѝ. Тогава за първи път чух този, поне за ушите ми, екзотичен, странен, атавистичен и древен начин на звучене. Невероятен звук. Остана с мен“. 

Дейвид Мичъл е роден през 1969 година във Великобритания. През 2007 година се нарежда сред 100-те най-влиятелни личности на списание TIME. Автор е на романите „Слейд Хаус“, „Хилядите есени на Якоб де Зут“, „Часовници от Кости“. Бестселърът му „Облакът Атлас“ се „издига“ и на големия екран. 

Последният трейлър на „Матрицата: Възкресения“ има над 10 милиона преглеждания в мрежата за видеосподеляне. В предаването „Нощен Хоризонт“ Мичъл разказа как е попаднал в сценарния екип на един от най-дългоочакваните филми на годината: 

„Останах приятел с Лана и Лили Уашовски, както и с германския режисьор Том Тиквер, тримата направиха филма по книгата ми „Облакът Атлас“. Работихме заедно и върху сериала им SENSE 8. Родителите на Лана и Лили починаха и Лана реши да превърне болката си в четвърта част на „Матрицата“. Лили не пожела да се включи. Лана се обърна към мен и писателя Александър Хемон да работим с нея по този филм. Помислих за тази идея и се съгласих, след като се посъветвах с жена си, разбира се. Беше невероятно преживяване. Те дойдоха в Ирландия и работихме по сценария в хотел близо до дома ми. Написахме основния сценарий за три седмици - около Коледа преди три години. След като видях филма в Берлин през септември, спокойно мога да кажа – невероятен е. Даваш сценария – думи и страници, след това нямаш никакъв контрол върху крайния продукт. Става въпрос за екшън филм, в който екшън героят се държи както никой друг подобен до момента“. 

Всеки един от тримата сценаристи има своята роля във „Възкресението“ на „Матрицата“. Лана е визионерът, Саша Хемон е интелектът, философът, критикът, а Дейвид - този с диалозите: 

„Аз съм за нюансите на езика. Много се интересувам от това как хората говорят, от магията на диалога. В сценарния отбор се научихме да забравяме за своето его. Не отивахме на сесиите по писането на сценария, за да бъдем брилянтни или да изглеждаме добре. Ние не сме солови изпълнители. Предполагам, че опитахме да бъдем „Бийтълс“. Винаги се опитвахме да намерим биещото сърце, дори и в най-нескопосано изглеждащата мисъл. Да ѝ помогнем да порасте“.

Дейвид Мичъл не крие, че „Матрицата“ е сред любимите му филми. 

„Помня първата част много ясно, никога няма да я забравя. Ще използвам клишето – този филм ме разби. Не знаех, че филмите са способни на това. Беше толкова експлозивно гениален. Историята, че реалността всъщност е виртуалната реалност. Не бях виждал това на голям екран до този момент. Бойните сцени на забавен каданс също ме впечатлиха. Хареса ми как времето и скоростта му са използвани като оръжие. Беше толкова стилно и същевременно логично. Лана държи всичко в света на матрицата да има своята логика. Има много добри филми, които биха били велики, ако се замисляха за логичността в действията. Светът в един филм винаги трябва да има логика. Всичко, което няма такава, трябва да бъде премахнато от крайната версия. „Матрицата“ дори и веднъж не излезе от логиката си. Безкомпромисен филм“. 

(Лентата влиза в кината на 22-ри декември)

 

В романа си „Утопия Авеню“ Дейвид Мичъл разказва историята на музикална група, която обединява смели младежи, търсещи себе си из революционните времена в края на 60-те години на миналия век. В нея се включват певицата Елф Холоуей, китаристът Джаспър де Зут, барабанистът Питър Грифин и басистът Дийн Мос. Преди първите хитове и пълните концертни зали обаче четиримата трябва да заслужат успеха си. Да докажат своя талант дори и пред създателя си.

„Успехът си има цена, дългове, които трябва да платиш. Мисля, че, ако не ги бях накарал да работят здраво за успеха си, тогава тази история щеше да е обикновена приказка. Не трябваше да е твърде лесно. Такава е и съдбата на музикалните групи в реалността. Много малко са артистите, които се превръщат в сензация за една нощ. Дори и „Бийтълс“ е трябвало да свирят в малки клубове. Пътували са в автобус с други групи. Групата ми не получава внезапен успех, трябва да си го извоюват. Мениджърът им не е чудовище, не е вампир, готов на всичко, за да пробута артиста си. Той е мил, честен човек, който прави най-доброто за тях. Пропуснах клишето с наркотиците. Знаем, че в групите често възникват скандали подобни на този между Ленън и Маккартни. В моята група това почти липсва – там цари предимно хармония, поне на повърхността. Повечето групи се срещат в училище. Аз направих така, че мениджърът им да създаде „Утопия Авеню“. Това е един вид неговата авторска песен“, сподели авторът. 

„Утопия Авеню“ връща към една революционна епоха - време на бунтове, любов и лудост.

„Това е експериментално време в изкуството и в политиката. Много нови неща са опитвани тогава. Дори идеята за албумите се появява тогава - да не бъдат просто сбор от произволно подбрани песни, а да са откровени форми на изкуство с логическа подредба... В тези години утопическият идеализъм става мрачен. Хипитата откриват, често по болезнен начин, защо тези скучни, стари неща като дисциплината, реда и законите са важни. В историята познаваме поредица от събития, водещи ту към ред, ту към хаос. Много от утопичните експерименти, социални и политически, се провалят във времето си, но посяват семената, които израстват след това. Например, различните движения, идеята да третираш наркотичната зависимост като болест, вместо като престъпление. Равенството в заплащането за жените и мъжете също се появява от тези времена. Много от основите на конституциите в 21-ви век през 60-те са възприемани като нещо невъзможно, като фантазия. В голямата картина обаче много от причините, поради които нашите животи са по-добри от тези на бабите и дядовците ни, започват точно там. Защо да не поискам да напиша роман, посветен на това магическо, цинично, идеалистично време? Свободата е дума, която е лесно да приобщиш към много неща. Става и за рекламен слоган. Трябва да кажем, че това е време, в което хората разбират, че властите не заслужават автоматично доверие и защита. Правителствата трябва да заслужат властта си и да бъдат в услуга на хората“.

Като всеки един творец и героите на „Утопия Авеню“ Елф, Дийн, Джаспър и Гриф се вдъхновяват от проблемите си и ги превръщат в музика. Болката ли е най-голямото вдъхновение?

„Бих казал, че моето основно вдъхновение е желанието да уча - как да пиша по-добре, как да бъда по-добър човек, как да бъда по-добър артист, човек, баща, съпруг и син. Пишейки за хората, ми позволява да мисля за тях, за тази странна планета, на която живеем“.