„Новини с добавена стойност” с Иво Балев: Луда надпревара

Добър ден и много ви здраве във всяко едно отношение, скъпи съучастници. Започва нашият транс-информационен бюлетин “Новини с добавена стойност”.

Тук ние се надпреварваме с времето и както е казал народът на Перник - ние го изпреварваме времето, ама и то нас изпреварва. Независимо какви джанти имаме на автомобила, тая луда надпревара с времето няма как да я спечелим, както никой не може да спечели надпреварата във въоръжаването. Времето винаги накрая ни изяжда, както гръцкият бог Кронос изяждал децата си.

Кронос - това е самото Време. От тоя Кронос, дето си гълтал децата като хапчета, са произлезли думите хроника, хронометър и др. Казваме също - хронично заболяване - сиреч такова, което се разтяга във времето. Примерно Covid не е хронична болест, а остро заболяване. Но самата пандемия се опитва да ни се качи на главата хронично.

От друга страна, човек не знае кой голям проблем може да му се стори малък - когато се появи по-тежък проблем и промени баланса на силите.

Сега например има някакви спорове между Вашингтонския договор и Варшавския договор. Вашингтонският договор, това е НАТО, нашият северноатлантически пакт. Варшавски договор няма от много години, обаче напоследък стават някои размествания в тектоничните плочи на Времето.

Тука в тая рубрика знаете, че обичам да пътувам във времето и да вадя мъдри изводи като кисели зелки от бидона. Отговорни фактори в Руската федерация чули за тая моя слабост към поуките на миналото и се свързаха с мен да си говорим за геополитика.

Обади ми се оня ден Сергей Лавров, който е руски външен министър от незапомнени времена.

И ми каза така: Г-н Балев, хващай НАТО под ръчичка и се изтегляйте до положението от 1997 година!

Е, викам, г-н дипломат, много хубаво предложение!

Същевременно и моята мисъл препусна с 25 години в секунда.

Помня аз януари 97-а година - имаше тогава една Виденова зима на нашето недоволство. Ама то младият човек - ужким недоволен, пък всичко му е наред от по-късна гледна точка. С времето забравяме лошото и помним, че сме били повече красиви, отколкото чаровни.

Аз примерно 97-а бях на 20 години - ослепително красив. Като мина Виденовата зима, хукнах към Черно море. Цяло лято се разхождах като млад гръцки бог по нашето превъзходно и слабо застроено Черноморие. Имаше едни дюни, лозя и девствени лагуни, райски заливи, неизтощима енергия за любовни приключения и всякакви глупости. Даже руснаци почти нямаше, да не говорим за НАТО. И мутрите бяха сякаш по-романтични, мен да речем не са ме ликвидирали, най-много да метнат някой пепелник подире ми.

Мутризация имаше, но милитаризацията - нищо работа.

Всичко туй ми мина за една секунда през главата, когато Лавров ме покани да си ходим с НАТО в 97-а година. Аз му отговорих така:

Значи, г-н дипломат, сега връщаме назад времето с 25 години и пак ще тичаме по слънчевите плажове на първата младост. Страхотно!

Обаче той ми каза:

Не, Г-н Балев, няма да ставаме по-млади и красиви, даже по-вероятно е да станем още по-грозни. Времето тече само в една посока и човек или остарява, или е умрял, такива са реалностите. В политиката и в биологията има реалности. На кого е Крим и разните там градове-герои, това е въпрос на аргументи и хватки, силата на убеждението, бронята на честта и така нататък.

Тука направо му затворих телефона на г-н Лавров, малко недипломатично постъпих, като разбрах, че няма да се подмладяваме.

Ама то бива ли така!

Дай, вика, да се връщаме в 97-а, обаче няма да сме млади и красиви, ами стари и чаровни.

Но все пак реших да направим една малка екскурзия до 1997, за да изпълним донякъде молбата на г-н Лавров. 

Отварям Историята и какво да видя. На днешната дата 23 януари 1997, докато ние се надбягвахме с долара, че беше станал 3000 лв., в Съединените щати държавен секретар стана Мадлин Олбрайт - първата жена на този пост. Тя беше голяма чаровница и ползваше някакви брошки, с които представяше по-изразително и алегорично американската външна политика. Примерно като си боднеше оса на ревера, това означаваше, че ще е по-строга и може да ужили някого. Тя по рождение всъщност била не Мадлин, а Мария, но в службата хич не беше Мека Мария.

Държавният секретар е външният министър на Съединените щати, сиреч колегата на Сергей Лавров, който сега иска да се връщаме в 97-а. Само дето ако се върнем в 97-а, и Лавров трябва се върне на тогавашната си позиция - посланик на Русия в ООН, а не външен министър.

Обаче сигурно няма да иска да го понижават.

На държавните секретари и външните министри работата им е много динамична.

Въобще хората, дето ги гони службата, по принуда развиват много бърза мисъл. Тях ги гони службата, те си гонят мисълта да не я изпуснат и така препускат в луда надпревара.

Младите и красивите имат време да се любуват на живота или да се възмущават. Имат време да казват отчетливо разни думи като касационен, конституционен, консултативен.

А старите и чаровните бързат и викат - касасонен, консусонен, консусивен.

Ако се заслушате, точно така говорят утвърдените политици и магистрати.

Дайте да питаме консусонния съд какъв ми е биологическият пол!

Или - президентът незабавно да свика консусивния съвет по национална сигурност и да решим категорично - никакво връщане към 97-а година!

То в известен смисъл никой не ни пита какво решаваме категорично. И разните надпревари в Черно море, не че не ни касаят, но твърде малко зависят от нашите категорични решения.

Мен да питате - нашата военно-икономическа незначителност дори в известен смисъл е положително явление.

Когато сме били по-значителни и сме се ангажирали с историческата съдба на Македония - така сме я оплескали, че македонците сума десетилетия вече не искат да имат нищо общо с нас - ни история, ни география. Макар че някога си сме имали сума общи неща - език, романтика, идентичност и така нататък. А пък сега ни викат фашисти и само се замеряме през границата с фалшиви исторически интерпретации.

Но все пак далеч по-безобидна е надпреварата с митове и паспорти, отколкото надпреварата във въоръжаването, която я практикуват по-големите от нас - на нашата клета територия и околните села.

Във Черното море ще има шанс

да се постигне мирният баланс,

когато спрем да сърбаме попарата -

на тоя и на оня надпреварата.