Стратегически дефицити и сигурност

Политическата криза „Русия-Украйна-САЩ“, както и проблемните отношения със Северна Македония, много бързо извикаха на светло дефицитите на сегашния ни коалиционен кабинет. В политическия екип на кабинета „Петков“ има хора, които създават впечатление, че МС е място за обучение, а не за управление. В същото време предизвикателствата пред страната ни са огромни – вътрешни, на първи ред, свързани с овладяване на ценовия шок, оправдаване на критериите за получаване на пари по линия на ЕС, справяне с икономическите последици от Covid пандемията; плюс проблеми, идващи отвън – натиск за Северна Македония, все по-активна Русия, миграция, разширяващ се Китай, един ЕС в екзистенциална криза, доминация на американския стратегически интерес над фрагментираните национални политики, заплахи за киберсигурността, Турция като значим регионален играч, глобализиран транснационален капитал, който почти девалвира някои аспекти от властта на националните правителства, и много други. 

На целия този сложен фон от заплахи, видимо има необходимост да се постави въпросът: работи ли сегашната архитектура на националната сигурност в България? Вероятно отчасти работи, когато премиерът има богат политически опит и бърз интелигентен управленски ум. Защото, дори за да подбереш подготвени експерти, които да те брифират надеждно, се изисква да имаш определен обем знания. „Съветът по сигурност (към МС, бел. а.) – каза онзи ден Кирил Петков – е правилният институционален подход за взимане на решения. Отсега нататък всички решения в тема сигурност ще бъдат вземани с този институционален подход. И никой вече няма да може да взема решение, просто защото така се е събудил.“ Подобно превъзбудено изказване посочва липса на опит и знания в сферата на националната сигурност. Всеки, който никога не е чел информационно-аналитичната продукция на специалните служби, когато за първи път се докосне до нея, изглежда като малко дете, което за първи път вижда морето – очите му стават големи, възхищава се на всяка вълничка, на всеки гларус, който лети, морето е синьо, огромно и вълнуващо. Такъв човек няма представа за качеството на информационния поток, който минава през него. Трябва да минат години, за да може един политик да разбира как тази специфична информация се вгражда в арматурата на управленческите решения.

Всъщност Съветът за сигурност е нещо като правителствена комисия от няколко министри и няколко шефове на служби. На този Съвет не присъстват експерти, присъстват политици и политическите назначения в ръководствата на службите. КСНС към президента пък представлява арена, която политическите сили използват, за да се появят след това пред медиите и да заявят своите позиции по въпроса. В гилдията още се споменава един случай по времето на Петър Стоянов, когато от разузнаването изпратили жена по темата за Балканите, защото знаела добре няколко балкански езика. Жената отишла в Консултативния съвет по национална сигурност с една папка с изрезки от балканската преса и им чела преводи от вестниците. Разказвам този куриозен случай, защото за експертите отдавна е ясно, че трябва да се изгради интегрална структура по сигурността, която да защитава държавата от управленски дефицити и да подпомага властта в изработването на стратегии. България взема стратегически решения твърде късно и без особена яснота. Обикновено копира водещите европейски държави, невинаги обаче нашият национален интерес съвпада с чуждия стратегически интерес. Класически пример е случаят със Северна Македония, проблем, който, ако не бъде управляван добре днес и сега, може в бъдеще да ни коства повече, отколкото си мислим.

Сегашната архитектура по сигурността не дава възможност за изготвяне на сериозни и дългосрочни стратегии за българската държавност. Кирил Петков спомена в парламента за новоназначения си секретар по сигурността, сякаш той ще реши нещо съществено. Всеки, който някога е бил секретар по сигурността, знае, че човекът на този пост физически няма възможност да синтезира целият поток от информация. Максималното, което може да направи, е една селекция на това, което е получил по различните канали. Тази дейност представлява „информиране“ на премиера за текущата ситуация. Тя не създава аналитичен продукт в посока на стратегически действия. Класифицираната информация върви по няколко линии – на разузнаването, на военното разузнаване, на ДАНС, на останалите силови структури, на МВР и пр. Да, всички тези структури имат своите аналитични отдели. Но техните високоекспертни усилия в анализа остават напразни, ако не могат да се вградят в политически стратегии. У нас няма структура за общо взаимодействие в областта на сигурността, едната служба не знае какво идва по линия на другата служба.

Съветът по сигурността към МС може да реагира само тактически, отигравайки дадена ситуация. Затова България няма ясни стратегии дори по най-важните теми за националната ни сигурност. Стратегия означава да се работи проактивно за конкретни цели и срещу конкретни заплахи, а не да се върви случайно след събитията. Различните ведомства у нас следват някакви политики, но това не са стратегии, конструирани като експертно знание в областта на националната сигурност. Подобна система, каквато е сегашната, не е способна да изгражда стратегическа дълбочина на политиките. Защото дълбочина може да се изгражда след анализ и синтез на информациите от всички силови структури, плюс външно министерство, плюс финансово министерство, плюс министерство на енергетиката, плюс открити източници на информация и т.н. Всичко това се събира и се произвежда един аналитичен продукт, който да служи за вземане на решения от ръководството на държавата.

Премиерът Петков често употребява фразата „аз вярвам“ или „аз не вярвам“. Например онзи ден каза: „Ние не вярваме в никакви зони на влияние“. Със сигурност нито една страна от Източна Европа не е вярвала, че ще попадне в съветската зона на влияние след Втората световна война. Но това се е случило. Можем да вярваме или да не вярваме в различни неща, но заплахите за националната ни сигурност остават, независимо от липсата ни на интелигентна преценка за бъдещето.

Адекватен би бил и въпросът: с кое определение за сигурност би работила подобна интегрална структура?! Дали ще става дума за отбрана, за антитероризъм, за най-фокусираните дейности на службите за сигурност; или ще става дума и за демографската криза, за енергийните проблеми, за унищожаването на селата, за функционалната неграмотност на части от населението, за ефектите от едно лошо здравеопазване и образование, за инструментализация на етноси и малцинствени групи, за откриване на нови хибридни практики и т.н. Създаването на такова интегрално звено по национална сигурност е абсолютно необходимо именно, за да събира всичко в едно, и подобна необходимост се обсъжда във всички смислени държави, а в някои от тях такова звено съществува. С получаването на властта от новия неопитен премиер необходимостта от подобна структура у нас започна да изглежда още по-остра.