Фотографът Александър Пенджуров - Джумането: Винаги можем да кажем нещо добро за човека

„През прозореца се виждаха дългите следи от сълзите на здрача по черните бузи на облаците“ („Червената трева“, Борис Виан). В черно и бяло изглежда работата на Александър Пенджуров - Джумането, който също чете и препрочита Виан, но е пълен с цветове – от ъндърграунд миналото му, от слънчевото му настояще и от надеждата за още по-ярко бъдеще. Сашо и семплия му дискретен фотоапарат помогнаха на „Изотопия“ да изучи социалната фотография от първа ръка и първо щракване.

Сашо е фотограф от около 12 години, но не обича да се нарича така. Предпочита думата „снимач“. Прави страхотни черно-бели фотографии и улавя хората и техните малки или големи моменти. Джумането работи над свой мащабен проект – Център за социална и документална фотография на Балканите. Ще го подхване с фотографско изследване на етническите и религиозни малцинства у нас. От април до декември ще се посвети на помаците. Надява се в края на годината да издаде и фотокнига, за да видим и ние това, което очите му са съзрели.

С Александър Пенджуров направихме визуално изследване на София, любима и на Сашо за чести тегели, като избрахме за начало на общото си фото- и радиопътешествие пространството зад църквата „Свети Седмочисленици“, на ъгъла на улиците „Цар Иван Шишман“ и „Генерал Паренсов“. Ще хванем по „Шишман“, насред хора, сгради и автомобили.

Сашо казва, че снимането по улиците му „лепне от раз“. Не го нарича улична фотография, а документална. Иначе много обича да снима и точно определени групи. „Български ъндърграунд от 1988-а до 1995-96 г. Има ренесанс на групичките, посъбраха се. Например „Абсолютно Начинаещи“ записаха албум, доста концертират. Мога да кажа, че 80% от концертите им в последните десет години съм ги заснел. Къде добре, къде не, но въпросът е, че са заснети. Обичам да снимам ъндърграунд и непопулярни български групи. Имам си локации за снимане – „Маймунарника“, Maze на ул. „Христо Белчев“. Там ми беше доста голяма школа за това да снимаш при по-кофти условия, хора един върху друг, но понеже там има групи, по-фрагментирани чисто музикално, е доста окей да присъствам, да снимам, да публикувам, когато е възможно.“

Най-сантименталното пространство за Сашо от миналото е „Строежа“ в „Студентски град“. Признава, че е прекарал поне петилетка, твърдо всеки четвъртък и петък след работа. „От рано до рано“, допълва Джумането. Сантиментални за него са и някои минали концерти в зала „Христо Ботев“, които вече не се случват. „Христо Ботев“ е видяла едни от най-яките концерти тук с най-гадния звук. Примерно Ministry през 2008 г. – докато не отидох пред сцената, нищо не се чуваше. Първият концерт на Тангра Мега Рок с Toy Dolls, вторият на Laibach – легендарни банди с уникално гаден звук.“

Освен музикални приятели, съмишленици и кумири Джумането има и фотографски такива: „Като започнем от всички фотографи на Magnum Photos, доста сериозна школа за улично снимане, с идея за различна фотография, която разказва истории. Има един руски фотограф – Юрий Абрамочкин. При него е доста интересно, че е бил по времето на СССР, има купища чисто партийни кадри с архивна стойност, но в свое интервю казва, че когато е заставал на партийно събиране или на мероприятие на ЦК на КПСС, е дебнел да заснеме малко след протокола. Затова неговите кадри са интересни, защото можем да си представим какво се случва, когато всички са чинно застанали и има 10 фотографи, които снимат. Точно издебнатият момент „малко след“ или „малко преди“ е доста по-различен. Иначе, ако искаме да сме модерни, мога да кажа един вагон хипстъри японци, които снимат интересно, но е важно да се учиш от хора, които в крайна сметка могат да ти помогнат.“

Джумането харесва работата и на много български фотографи. „Имах честта да работя в един колцентър с Митко Варийски, който направи доста хубава сесия на битака. Подръчна ме да снимам по-сериозно, защото имах апаратче, известно като турбосапунерка. Имаше мода на апарати с голям zoom, с ръчни настройки, което позволява творчество, и на 23-24 години разбрал-неразбрал си взех един такъв. Та, той ми показа доста неща в началото. Чисто визуално доста ми импонира какви неща снима и какво прави. Милан Христев, пловдивски фотограф с дългогодишна практика. При него е тотален, ама тотален кеф да гледаш: селски кръчми, останали стотина-двеста човека в село и стоят в кръчмата до кюмбето, доста хубаво изглежда. Ивелина Берова също така. Доста са“.

Понякога, снимайки, на Сашо му се случва да го помолят да не го прави, но той вярва, че точно на улицата не е папарак, а снима живота. „Улицата е история“, убеден е Джумането. Освен това винаги гледа да е дискретен. Склонен е да чака дълго за добрия кадър – и на улицата, и около сцената. „Важна е експресията“, заключава той.

А какво правят известните хора с кадъра му, ако случайно попаднат в него? Става ли снимката по-хубава или по-нежелана? „Става по-различна“, отговаря лаконично Сашо и си спомня случай, при който, по време на протести, край Народния театър на преден план пред обектива му изплува Николай Колев - Босия. И все пак Джумането държи не на известните, а на хората с истории. Държи и на визуалните приказки, които те разказват на улицата.

„При графитите и надписите, понеже не всички са с художествена стойност, има доста интересни попадения, граничещи със сюрреализъм. Пример: малко по-нагоре на ул. „Граф Игнатиев“ с маркер е нарисувана Чебурашка и до нея Гео Милев. На стара софийска фасада, срещу телената ограда, доста интересно е.“ Такива изображения говорят директно на въображението на Джумането. Казват му да гледа стените по-често.

Близо до „Граф Игнатиев“, ул. „Цар Иван Шишман“, по която се движим, също е сред най-любимите за снимки на Джумането. Прави ѝ редовни тегели за по час от доста време – било, за да пие по кафе, да пуши и да се разхожда, било, за да снима. Спомня си с радост клуб „703“, където имало чай с ром или без ром, хубав джаз и черно-бели снимки по стените.

По малките улички като „Шишман“ хората все бързат, бутат се, забелязал е Джумането, който издебва историите им, видими за набитото му око, въпреки скоростта им към задачи, срещи и какво ли още не.

Докато се разхождаме из центъра на София, стигаме до градинката „Кристал“. „Един град, много легенди“, гласи надпис близо до нас. Какво има повече по улиците на София – легенди или клишета? И двете, отвръща Джумането. Легендата за него е „Кравай“ – и заради хората, и заради музиката. Клишетата са днешните хипстъри с тяхната псевдоинтелектуалност.

Почти легендарен статус в съзнанието му има и кварталът край Софийската минерална баня. Първата част на София, която обиква. „Има свой дух“, при това много преди модерните сега фестивали, които се случват по улиците там, коментира Александър.

Бродим из квартала, за да запечатаме на снимка духа му, но успяваме да доловим и от духа на Сашо, който се определя освен като меломан с ясно дефиниран вкус и като „активно снимащ и умерено четящ човек“. Обича Буковски, Виан и братята Стругацки. Има си любими произведения, помни конкретни стихове и абзаци наизуст.

Със сравнително бърза крачка и стих на уста стигаме от документалната към социалната фотография: „част от документалната, която разказва социална история, която се опитва да хване точно определен момент от обществото, различни видове маргинални групи“. Дори urbex фотографията е социална, защото снимките на изоставени, забравени, понякога окаяни сгради и пространства разказват чисто социални истории, обяснява Сашо. Иска му се да може да види повече такива сюжети, събрани на едно място, а не като отделни проекти. Затова си мечтае за Център за социална и документална фотография на Балканите.

Началото му ще постави с фотографско изследване на помаците. Тръгва за снимки на терен от април до декември. „Първо, завършил съм история без да съм бил добър в това и етнологията ми беше изключително интересна, но беше изключително малко. Второ, родният ми Костенец е доста близо до Чепинското дефиле. Летата съм си ги прекарвал на язовир Белмекен доста години. Било ми е интересно да ги наблюдавам през годините – хора, стада, продавачи. Трето, доколкото знам, такова нещо не е правено до момента. Чисто като фотографски проект. Има снимани сватби, села, но като проект, който може да представи ежедневието им – от пиенето на кафе до кърската работа, сватбите, съборите, които правят, празниците, не е правено. Има нещо доста интересно при селата с компактно мюсюлманско и християнско население: едните празнуват празниците на другите и обратното и точно това искам да снимам от първо лице и за повечко време.“

И преди, и сега Джумането определя хората, за които говори, с една дума: „добри“. Това не се променя с времето.

Още нещо остава стабилно в съзнанието на Сашо от този край и това е теснолинейката, която – по думите му – има собствен живот, особено живописен за снимки. „Единствената, останала в България. Едно момче от Якоруда – Кристиан Ваклинов, направи влакът да е това, което е в момента – като разписание, като брой на вагоните, иначе щеше да си отиде. Единственото нещо, което не ми харесва, е, че на теснолинейката гледат като на атракция. „Дай, ще отидем само до Велинград, защото не ни се чака“. Лично за мене най-интересната част е след Велинград. Качваш се до Аврамово, най-високата гара на Балканския полуостров, на 1268 метра. Точно там има едни гарички, веднага след Велинград, порутени, дето хората слизат от планината и е интересно да се види това.“

Въпреки красивата природа там, Джумането не хваща пътя и гората, за да избяга от хората, както правят мнозина, често бродещи по градските улици. Напротив: „Природата е начин на живот. Например живееш на 1100-1200 метра надморска височина, вършиш земеделски неща, хващаш теснолинейката и слизаш до Велинград, на пазара, ако е неделя, да отидеш да продадеш нещо и да се препитаваш. Завързваш социални контакти. Там е останала социална мрежа от по-аналогови времена.“

След помаците Александър Пенджуров ще продължи с българските турци, ромите, арменците, католиците. „Човек, ако иска да се занимава само с това и да му помагат, може да си се занимава спокойно десетина години“, казва той. Сигурен е, че няма да му омръзне, а ще се чувства щастлив от подобно амбициозно начинание. Полека успява да намери и съмишленици за идеята, които също снимат.

Инак Джумането обича да снима сам. И хич не обича да бъде сниман.

Признава, че е важно да се погледнем отстрани, но по-интересно е да видим какви сме били след време. „Има известна доза сюрреализъм“. Все пак и Джумането е попадал пред обектива. Едно време бил „по-голобрад и с повечко коса“. И най-важното – „вечен идеалист“, защото е убеден, че винаги можем да кажем нещо добро за човека.

Какво още си казахме с Александър Пенджуров - Джумането за хората, улиците и историите им – чуйте в звуковия файл.

Снимки: Александър Пенджуров - Джумането