Световноизвестният барабанист Били Кобъм на Банско Джаз фестивал- "Възможностите няма да дойдат сами при теб, трябва сам да ги откриеш"

78 годишният световноизвестен панамско- американски джаз музикант изнесе наелектризиращ концерт на 12 август в рамките на Банско Джаз фестивал. Заедно с бенда си- Емилио Гарсия- китара, Стив Хамилтън и Хорхе Вара- пиано, Виктор Систеняс- бас. Били Кобъм беше в средата на сцената зад своите барабани и дирижираше цялата прогрема, изградена само от нови негови авторски композиции. Една от пиесите в концерта- "Bulgarian Rubix Groove" Били Кобъм подчерта, че е вдъхновена и посветена на неговия незабравим приятел Милчо Левиев. Знаменитият джазмен няколко пъти е посещавал България, но в Банско пристигна за първи път и  след като го приветствах с добре дошъл, го попитах как се чувства в този планински курорт. Последва мълниеносният отговор.

Мокър! (заради краткия дъжд). Но като оставим настрана всичко това, съм щастлив, че дойдох тук, определено! Това е третата локация в страната ви, третият град, който посещавам. Бил съм в София, в Пловдив, в София няколко пъти, в Пловдив веднъж и сега съм тук в Банско.

Когато зададох на Били Кобъм въпроса: "Кой беше барабанният ритъм запалил ви от дете в родната Панама да станете музикант?"- последва нещо неочаквано. Той започна да демонстрира, пляскайки с ръце точния ритъм, който се нарича „клаве“ и добави: 

Тази ритмична поредица е есенцията типична за Панама, където и до днес се чува всеки ден. Мога да го сравня с ритъма на метронома, там където аз съм роден, това е ритимът на метронома. И вече има разновидности на ритъма клаве, в зависимост от това, на кой остров си и къде точно на Карибите се намираш- в Панама, Куба, Пуерто Рико, на Дъч Айлънд. Всъщност така човек се учи да музицира, ритъмът прелива от едно място в друго и в движение човек усвоява и се обогатява с различни ритми.

Важен момент в творческата и лична биография на Били Кобъм е преместването на семейството му от родния му град Колон в Панама, в Ню Йорк.

Семейството ми е смесица от латино американци от Карибския регион и Африка. Слушаме латино, класическа музика, много соул. Баща ми беше математик, но той притежаваше таланта, типичен за цялата фамилия Кобъм- музиканти. Такава ни е културата, че възрастните казват на децата какво да правят. Категорично ясно беше, че най- големият син трябва да бъде свързан с църквата и затова най- големият брат на баща ми се научи да свири на орган в катедралата в родния ни град Колон в Панама. Моят баща като най- малкият брат в семейството беше насочен към наука. Когато се преместихме в Съединените Щати, в Бронкс, баща ми започна работа като статистически работник в болницата в Бронкс. Но на него не му харесваше да върши тази работа. Обаче нямаше как да не се подчини на волята на баща си. Затова се е измъквал тайно да слуша как брат му репетира на пианото. В църквата, където е свирел чичо ми Едуин, брата на баща ми, той разучавал Бах, фугите на Бах. Чичо ми работеше в най- голямата църква в родния ми град и свиреше по време на неделните  служби. Уникалното в случая беше, че баща ми нямаше правото да свири на пианото вкъщи. Дядо ми беше изключително строг в това отношение, щом ще е наука, значи наука. И това, което баща ми можеше да направи е да слуша брат си, попивал е това, което прави той и отивал в някоя съседна къща, за да го изрепетира на пианото. Големият му проблем беше, че той всичко научаваше да свири в една тоналност- фа диез мажор, което разбира се не беше правилно. Но това е тоналността, която ние възприемаме по слух и съответно това е била единствената тоналност, в която е можел да свири. На практика той стана много добър математик, но като се преместихме в Съединените щати, му трябваха допълнителни средства. Тогава баща ми започна да ходи в баровете, сяда на бара и вижда, че има пиано и пита съдържателя: „А, пиано! Работи ли това пиано?" Отговарят му: "Не, то е развалено, пък и няма кой да свири на него. Тогава той предлагал- "Може ли да го поправя?". Сядал и започвал да свири и удивителното е, че когато идвал певец да пее, той му акомпанирал без проблем, но само във фа диез мажор или минор". Тогава барманът му казал: „Ей, знаеш ли, че звучи добре. А можеш ли да изсвириш песента „Сладка Лорейн“?. Баща ми отвърнал- "Не знам тази песен. И барманът му запял..... Когато баща ми чул тази фраза, веднага изсвирил акордите, разбира се във фа диез мажор и барманът се провикнал: „Хей, ти знаеш песента“, а баща ми отговорил: "Зазвуча ми някак познато. Тогава дошло предложението: "Виж какво, ела в петък вечер, тук идват много хора и искаме да продаваме много напитки, алкохол. Баща ми се съгласил, отишъл и от бакшишите изкарал три пъти повече пари, отколкото получавал за една седмица в работата си."

А ето как съдбата среща младия Били Кобъм с тромпетиста Майлс Дейвис.

"Причината е Джак де Жонет- световноизвестният барабанист и знаменит джаз музикант, работил с големия Кийт Джарет и Гери Пийкок. Между другото Джак де Жонет стана на 80 години през този месец (9 август). И така ето какво се случи. Работех  в Ню Йорк през 1969-та в клуб в Гринидж вилидж. Джак де Жонет работеше с Майлс Дейвис в същия клуб, но на голямата сцена на долния етаж. Мисля, че по това време свирех с Чарли Мингъс, с Фил Уудс или с Джунио Менс, на по- малката сцена горе. И между сетовете, Джак де Жонет се качи горе при нас и ме попита: „Били, ти би ли искал да работиш с Майлс Дейвис. Замислих се доста и накрая казах- Да! Джак каза- Добре, ще му предам, защото аз напускам групата. Майлс ще се качи горе да те чуе и ако те хареса, ще ти се обади. Отговорих: "Добре!" Още на следващия ден, телефонът ми звънна и беше Майлс. По това време живеех с приятелката ми в Гринидж вилидж. Вероятно съм бил някъде или да преподавам или в училището и като се върнах, затварям вратата и чувам как тя говори с някого по телефона. Обръща се и ми казва: "Някакъв глупак се обажда, не мога да му разбера какво казва! Аз я попитах: "Какво точно ти каза, разбра ли?" Тя отговори: "Той не приказваше много ясно." Аз я питам- Остави ли си името? "Не!" Даде ли някакъв телефонен номер?- "Ето записах този номер." Отвърнах: "Добре. Нека да се обадя. Позвъних и казах:" Майлс, обажда се Били Кобъм. Майлс отговори шепнешком: "Кълъмбия рекърдс. Утре сутринта в 9 часа. Не закъснявай!"- и затвори слушалката. Така че аз спечелих."

Една много ярка част от творческия живот на Били Кобъм е свързана с формацията "Махавишну оркестра". Били с усмивка се връща назад в спомените

Срещнах Джон МакЛоклин за първи път през 1968-ма година или 1969-та, а може и година по- рано 1967-ма. През 1968 година бях в Лондон в известния клуб на Рони Скот. След като работихме с Джон и Майлс Дейвис за албума му  Bitches Brew в няколко звукозаписни сесии, не мога да си спомня дали бяха 6 или 7, в период от две години, Джон ми се обади и ме попита дали мога да заместя големия барабанист- Грейди Тейт, който тогава работеше с Куинси Джоунс. Те записваха музика за филм с Шон Конъри, вероятно е било за някой от Бонд филмите му. Заех мястото на Грейди и се оказа, че в този запис участват 4- ма китаристи. Единият беше Джон МакЛоклин, другият Хърб Велис, после Джим Хол, не помня кой беше четвъртият, но всичките бяха много различни китаристи. Обаче по средата на звукозаписната сесия, работата прекъсна и Джон дойде при мен и ме попита: "Какво ще правиш утре вечер?" Отговорих- „Нищо. Имам предложение от един друг барабанист да го замествам в шоу на Бродуей, но той все още не ми се е обадил, за да потвърди." Тогава все още се водех млад музикант, мисля, че дори не бях навършил 30 години, най- вероятно съм бил на 27 и моята ситуация беше такава, че все замествах някой барабанист. Струва ми се все пак, че беше 1971 година, когато Джон беше взел конкретно решение и ме попита дали съм свободен. Казах му „да“, нямам кой знае какви ангажименти, тогава просто работех по някакъв музикален материал. Тогава той ми предложи да порепетираме заедно за една седмица, само китара и барабани. В края на седмицата той покани цигуларя Джери Гудман. Репетирахме в този състав около един ден и на следващата вечер Джон ми каза: „Можем ли да се срещнем в Electric Lady Studios?", това беше студиото на Джими Хендрикс. Там записахме неговия солов албум „My Goals Beyond“, в него на баса свири Чарли Хейдън. След като приключихме работата по албума, продължихме репетициите като трио и малко по-късно към нас се присъедини Йън Хамър. В крайна сметка се оказа, че имаме нужда от басист и така дойде Рик Леърд. Отне му време, докато дойде при нас, защото Джон му се беше обадил предишната седмица, да го покани да стане част от бенда. Но телефонното обаждане се случва точно, когато Рик пътува на кораб от Англия за Мелбърн- Австралия. Рик приема обаждането от корабния телефон по средата на Индийския океан и Джон му казва, трябва да обърнете и да се върнеш обратно в Америка, за да се присъединиш към групата. И басистът ни всъщност дойде при нас след една седмица. В крайна сметка се събрахме и репетирахме около две седмици и половина. След това се появи и мениджмънт, това беше адвокатът работил за Бийтълс в Съединените Щати- Нейтън Уайз. Мисля, че това се случи през юни 1971 година, тогава беше първият ни концерт, в края на месеца, мястото беше Маркет юнивърсити в Милуоки.

Споделих на Били Кобъм, че неотдавна се запознах с един млад американски джаз саксофонист, който беше много отчаян, че не може да се реализира в страната си и твърде беше решил да се премести в Европа, където според него джаз музиката е в разцвет.

Може би тази ситуация се отнася за него конкретно, че няма много възможности да се реализира като джаз музикант. Ето аз например започвам голямо турне на 10 септември от Финикс- Аризона и ще изнесем 35 концерта до края на октомври в САЩ. Ако приемете, че музиката, която правя е джаз или фюжън, ето има възможности, просто те няма да дойдат сами при теб, ти трябва сам да откриеш, човек трябва да е много креативен и всъщност ние музикантите сме такива, ние създаваме. Ние си израждаме репутация, за това, че сме дисциплинирани, че на нас може да се разчита и че имаме репертоар. Трябва да се научим да се продаваме, защото ако оставим това на някой друг да го прави, той ще вземе парите, които всъщност ни се полагат на нас и накрая за нас няма да остане нищо. Вината няма да е нечия друга, а само наша.

Цялото интервю чуйте в аудиофайла: