Звездно интервю: Роберто Аланя и Александра Кужак

Добре дошли в България! Кои са първите три неща, за които се досещате, когато се каже “България“?
АК: За мен – детство, ваканция и първи полет със самолет в живота ми.
РА: За мен – много екзотичен град, защото това е първото ми гостуване тук. Имам много приятели оперни певци от България и винаги съм искал да дойда. Сега съм тук и съм много щастлив!

Току що завърши репетицията Ви със Софийската филхармония и маестро Найден Тодоров. Какви са впечатленията Ви от работата с тях?
РА: Много добър оркестър! Много приятно съм изненадан. Диригентът е много добър, звученето на оркестъра – красиво, акустиката в тази зала /бел.ред. Репетицията се проведе в зала “България“/ – фантастична! Много добър оркестър – “А класа“! Бяха много добре подготвени и направихме само две-три спирания. И хората в оркестъра са много приятни!
АК: Точно това бих искала да добавя! Не само оркестърът е с високо ниво, но музикантите се забавляват, те искат да свирят, обичат да свирят и има хубава атмосфера, което е най-важното нещо!

Маестро Найден Тодоров е един от диригентите, които са най-предпочитани от големите оперни певци.
РА: Сигурен съм!
АК: Аз също!
РА: И сега имаме планове да поканим маестрото с нас,
АК: защото тази програма е сложна. Пучиниевата музика и музиката от епохата на веризма са много трудни за дирижиране – “футбол“ и за певците, и за оркестъра, и за диригента. Ние виждаме, че той обича певците, може да им партнира. Той диша с нас и това много помага.
РА: И всичко беше изпълнено стилно.

Вашата актьорска игра е толкова завладяваща! Но какво е предизвикателството да се влезе в образа и след това да се излезе отново от това състояние, особено на концерт?
РА: На оперната сцена през цялото време се старая да пресъздавам образа. Обичам музиката, тя е моят живот! Може би днес аз съм това, което съм, заради музиката, иначе съм никой. Дори и ако съм на сцената на концерт или на репетиция, винаги е едно и също за мен. Трябва много бързо да влезеш в характера. Разбира се, обичам, когато имам грим и сценичен костюм, партньор, мизансцен и всичко останало. Това е любимо за мен, но обичам да пресъздавам образа и на концерт, облечен само в музиката. Това е много важно!
АК: Бих казала, че е много по-лесно на сцената, както когато имаш всички съставки, за да приготвиш едно прекрасно ястие. Концертът е голямо предизвикателство, защото много бързо трябва да превключваш от роля в роля, между различни стилове, между различните образи, които пресъздаваш. Трябва да можеш да накараш хората да се смеят, след това да се просълзяват в рамките на 2-3 минути. Много по-трудно е, но удовлетворението след концерта е също така голямо.

Вие сте партньори и на сцената, и в живота. Толкова е красиво, когато твоят партньор в оперното действие те обожава, както в Тоска, и толкова фрустриращо, когато те предава, както в Мадам Бътерфлай! Сценичните превъплъщения и личните ви взаимоотношения повлияват ли се по някакъв начин и шегувате ли се понякога с това след спектакъл?
АК: Само се опитай да ме предадеш! Аз съм Тоска! Аз съм ревнивата! Роберто каза веднъж: “С моята жена, която изпълнява толкова много различни героини на сцената, аз имам цял харем вкъщи. Нямам нужда от друга!“
РА: Това е така. Всъщност операта, театърът, това е една илюзия.И е невероятно да можеш да се превъплътиш в образ, който е толкова различен от теб самия. Можете ли да си представите, че съм бил Ал Капоне?!
АК: Можем да си представим – италианец, мафиот!
РА: Това е интересното в операта! Обичам това! Например аз имам обикновена физика, но се превръщам в крал, в голям герой, бил съм Отело, бил съм Ромео, Сирано дьо Бержерак, Канио... Невероятно е да бъдеш толкова различни хора! Същото е и със съпругата ми. Тя е Тоска, Чо Чо Сан, Адина... 1 000 различни жени. За мен операта е истинско вълшебство!
АК: Ако оставим шегата настрана, на сцената ние забравяме, че сме съпруг и съпруга. Ние обичаме да играем заедно. Срещнахме се на оперната сцена. Имаше някаква химия, нещо специално! Ние се влюбихме един в друг първо като артисти, а след това като хора. Аз трябваше да го открия, дори му бях казала: “Роберто, ти не си мой тип!“ А той ми отговори: “Не се тревожи, всичките ми жени казват това!“ От друга страна, спомням си една постановка на “Мадам Бътерфлай“ в Берлин. Умирах накрая и чаках Пинкертон да се върне и да изпее: “Бътерфлай, Бътерфлай, Бътерфлай“ три пъти. И няма никакъв звук, никой не идва. Казах си: “Къде е той? Какво му се е случило?“ После той ми каза: “Знаеш ли, мислех си за теб, виждах как моята жена умира на сцената, мислех си за нашето дете Малена, сълзите напираха в очите ми, нещо ме стисна за гърлото и не можех да произнеса нито един тон!“ Така че, наистина, понякога се случва!

Александра, кой е най-романтичният жест, който е правил Роберто Аланя за Вас?
АК: Не знам дали да го нарека романтичен или направо лудост! 10 дни след като се запознахме, Роберто ми предложи да се оженим. Спомням си, имахме няколко почивни дни и бяхме във влака от Лондон към Париж. Той отвори шампанско и ми предложи. Аз се смеех, не казах нито да, нито не. Мислех, че се шегува. Но след това приех.
РА: След това аз бях в Ню Йорк за спектакли на “Аида“, а тя беше в Европа. Казах й: “Би ли дошла тук, моля те, защото подреждам коледната елха и имам нужда от помощ?“ И тя дойде.
АК: Не е вярно! А кой е най-романтичният жест, който аз направих за теб?
РА: Това беше на моя рожден ден преди 10 години, на 50-годишнината ми. Пеех в “Тоска“ във Виена. Беше стотното ми представление във Виенската опера. Тя организира голямо парти в ресторант с родителите ми, дъщеря ми, много приятели, изпълнения на унгарски музиканти и торта. Накрая тя каза: “Сега ще ти дам твоя подарък. Отново ще бъдеш баща!“

Как предпочитате да си почивате? Обичате ли да слушате радио?
РА: О, разбира се!
АК: Аз винаги слушам радио в колата. Не дискове, винаги радио. Почивам си с музика, най-вече с песни от 60-те, 70-те, 80-те години. Връщаш се в младостта си и това създава добро настроение.
РА: Всяка нощ преди да заспя слушам радио на телефона си. Не само музика, но и новините от деня, политика. Следя това, а след това заспивам.

Роберто, какво е отношението Ви към това, което се случва в момента по света?
РА: Ужасно е, но аз не мога професионално да коментирам това. Аз съм само добър наблюдател, защото бих могъл да предвидя кой ще бъде следващият президент години по-рано. Така беше с Доналд Тръмп например. Но със сигурност ситуацията е трудна навсякъде по света. Надявам се, че ни очаква по-добро бъдеще! Предпочитам да говоря за музиката, но наистина се чувствам тъжен заради младите хора, както и заради възрастните, защото виждам колко труден е животът им днес. Когато пеех Ал Капоне в Париж, обстановката там беше както по време на война. Беше невъзможно да се стигне до театъра. Имаше пожари и боклуци навсякъде. Беше ужасно! Спомням си, когато направих концерт в подкрепа на деца със специални потребности, баща ми, който беше поканен заедно с мен в Елисейския дворец, когато видя Макрон, възкликна: “О, той е толкова млад! Браво! Но ще Ви бъде много трудно!“ допълни и го щипна по бузата.

Какво Ви помага да запазите усмивката и надеждата си в такива времена?
АК: Може би моят съпруг, защото аз не се усмихвам, имам много мрачен характер. Когато стана сутрин, съм много сърдита. Той се усмихва. Усмивката и надеждата, разбира се, идват от нашето дете.
РА: Много е важно също така да имаш някаква страст в живота. Тя, като твой вътрешен свят, ти помага да се справиш с всякакви трудности. Няма да забравя какво ми каза веднъж, преди много години, моята баба! Нейният брат беше много добър тенор и свиреше на мандолина. Били са в Сицилия. Не е имало нищо за ядене, чакали са да им донесат и тогава чичо ми започнал да свири с мандолината, а всички забравили колко са гладни и започнали да танцуват. Баба ми каза: “Виж, с една мандолина можеш да накараш 100 двойки да танцуват!“

След концерта в НДК ви предстоят концерти в Австрия и във Франция, а после ще пеете в Тоска и в Мадам Бътерфлай в юбилейното издание на Арена ди Верона. Знам колко е трудно за великите артисти да откроят една любима сцена, творба или композитор, но все пак, ако трябва да се върнете в спомените си към едно най-ярко професионално преживяване, кое ще бъде то?
АК: Трябва да почукам на дърво, защото става въпрос за сбъдване на мечти. Аз винаги съм имала две големи мечти – Тоска и Мадам Бътерфлай на Пучини и Метрополитън опера. Миналия сезон изпях моята първа Тоска на сцената на Метрополитън, а следващия сезон ми предстои дебют в Мадам Бътерфлай.
РА: За мен е много трудно да избера, защото никога не съм очаквал, че ще изпея толкова много роли в живота си, че ще имам толкова голям репертоар! Но ако трябва да откроя преживяване, за мен беше най-вълнуващо да изпея Сирано дьо Бержерак. В училище сме изучавали този герой и го чувствам най-близо до моя темперамент – да имаш някакви скрити комплекси и в същото време да ти харесва да бъдеш артист и да бъдеш най-добрия във всичко. Не ми харесва да бъда депресиран! Това е Сирано дьо Бержерак. И съм го пял навсякъде. Нямах никаква амбиция, а получих много, Слава Богу!

Как виждате бъдещето на оперното изкуство във време на нови технологии и осъвременени режисьорски решения?
АК: Много често разговаряме с Роберто за това. Не разбирам защо някой си е наумил, че трябва да накараме по този начин младите хора да идват на опера! Да, аз бях свикнала да бъда в оперния театър от малка, защото моите родители работеха там и имаше детска програма със специални постановки на опери и балети за деца. Но ние с Роберто сме на едно и също мнение, че всяко поколение има своите права. Вие няма да накарате баба си да ходи на концерт на Майкъл Джексън. Тя има нужда от друг вид забавление. Същото е и с младите хора. И не е вярно, че няма млади хора в оперния театър. Има много хора на различна възраст там – по-млади и по-възрастни. От нас – родителите, зависи да представим класическата музика на децата си. Зависи и от училището – учениците да имат възможността да свирят на някакъв инструмент. Някои от тях ще харесат класическата музика, други – не. Но операта продължава да съществува векове и публиката продължава да гледа Тоска по сто пъти. Ние с Роберто не смятаме, че трябва да се прави грозна осъвременена постановка, за да дойдат младите хора в оперния театър. Когато погледнем съвременните филми за викинги, за даден период от историческото минало, визията в тях е красива, много впечатляваща и в съответствие с епохата. И младите хора харесват това. А аз не знам дали би им харесало да гледат филм за викингите, чието действие се развива, с извинение, в тоалетната, както сме виждали да се прави с операта Отело! Това е отвратилно и всъщност така ние убиваме операта със собствените си ръце, вместо да привлечем публика в театъра. Ние имаме много приятели с малки деца и с тийнейджъри. Те ни разказват как са гледали спектакли на Травиата в Парижката опера – много осъвременена версия, и след това през ваканцията – на Арена ди Верона, класическата постановка на Франко Дзефирели. На парижкия спектакъл децата са казали: “Не искаме повече! Нека да се прибираме вкъщи! Не разбираме нищо, не ни харесва!“, а на спектакъла на Арена ди Верона са гледали с отворена уста от възхищение.
РА: Всяка възраст има своята музика и постепенно се стига до операта. Да, има деца, които имат чувствителността да слушат опера от малки, такъв съм бил и аз. Но като цяло мисля, че трябва да се изчака търпеливо. Най-напред децата слушат песни, след това младежите – джаз и всичко останало и след това със зрелостта идва любовта към класическата музика и операта.

Интервюто осъществихме Росица Кавалджиева от БНР и Георги Митов от Класик ФМ Радио със съдействието на преводача Ангелина Александрова.