Томер Задик: Не можем да живеем с чудовища на оградата, които мислят само как да ни избият

"За мен е от голямо значение да разкажа какво се случи, за да чуе светът и да не стават такива неща никога повече. Тежко ми е да го преживявам пак, но тази кауза е важна". 

Това сподели пред БНР 24-годишният Томер Задик от болничната си стая в Тел Авив - ранен и оцелял по чудо по време на щурма на "Хамас" в Южен Израел на 7 октомври.

Томер е бил на музикалния фестивал в пустинята Негев, на по-малко от 5 километра от Газа, където терористите са избили повече от 260 души.

Всичко започна в 6.30 часа. С най-добрия ми приятел бяхме на партито и чухме сирените за надвиснала опасност. Решихме вместо да търсим къде да се скрием, да се качим на колата и да се приберем у дома. Така и направихме. Имаше две възможности - да тръгнем надясно към Тел Авив или наляво - още по на юг. Завихме наляво, но само след минута или две видяхме, че другите шофьори обръщат колите в обратната посока. Предупредиха ни да не продължаваме, защото насреща идват терористи.

Затова и аз обърнах и потеглих бързо в обратната посока. Четири-пет минути по-късно обаче попаднахме в засада. Четирима терористи започнаха да стрелят срещу нас. Аз инстинктивно отклоних колата и тогава в дясната ми ръка попадна куршум. Хванах волана само с неудобната ми лява ръка и натиснах газта, за да се махнем от там.

След около две минути обаче колата просто спря да работи. Улучена беше с множество куршуми - сториха ми се милион. Слязохме и се насочихме към временния медицински пункт на мястото, където преди това беше фестивалът. Там ме превързаха и успях да се обадя на майка ми да й кажа, че съм добре. Малко след това обаче някой извика: "Бягайте, бягайте!" Тичах колкото мога по-бързо, стискайки ранената си ръка. По-късно разбрах, че добре съм направил, защото терористите са хвърлили граната в медицинския пункт.

През следващия близо час се придвижвахме от едно прикритие към друго. Останахме зад едни храсти около 30 минути. Тогава други израелци минаха покрай нас и ни предупредиха, че терористите вече са близо. Към този момент вече усещах нетърпима болка в ръката - освен простреляна, тя беше и счупена. Опитвах се да не мисля за това - притисках я към тялото си и правех всичко възможно да се фокусирам върху бягането от насилието. Достигнахме до едни дървета. Там паднах и останах сам.

40 минути бях сам. И всичко, което чувах, бяха викове на арабски, експлозии и изстрели. Телефонът ми обаче беше още с мен и за да не ме чуят, започнах да си пиша с баща ми. Той ме посъветва при първа възможност да се опитам да се присъединя към някоя група израелци. "Колкото по-голяма, толкова по-добре", ми каза той - "защото, когато пристигнат да ви спасяват, ще търсят групи, а не самотни бегълци."

След още 40 минути вече не се чуваше арабска реч. Други гласове се чуваха, но доста по-отдалеч. Тогава се осмелих да изляза от прикритието си и започнах да се придвижвам от едно дърво до друго. И така след около 300 метра стигнах до група от около 40 цивилни, двама полицаи и двама войници. Малко повече от час чакахме, като през повечето време се стреляше в нашата посока. Но накрая дойде подкрепление и бях евакуиран".

От момента, в който Томер е бил прострелян, до евакуирането му са минали около 5 часа. Когато го попитах дали впоследствие си е дал сметка какво е доминирало у него - страхът или инстинктът за самосъхранение, той ми отговори, че не е имал време да се страхува и че е мислил само, че трябва да оцелее. Само на десетина метра са били от него онези, които са го простреляли. Невероятен късмет е имал, че е останал жив. След като го върнах към това ужасно преживяване, се поинтересувах дали се е питал как е възможно варварството, което много от нас видяха на споделени в социалните мрежи видео клипове?

"Да. И се радвам, че ме попитахте, защото искам да кажа нещо, което е много важно за мен. Разказах ви всичко това, не защото искам светът да слуша как съм бягал и съм се спасил. Сигурно е интересно, но не това е най-важното.

Най-важен е ужасът от това, което направиха с нас. Хората говорят за конфликта между Израел и Палестина, за територии и т.н. Но случилото се в събота - 7 октомври - няма нищо общо с това. Аз не съм войник. Не бях въоръжен. Просто човек, който беше отишъл на парти да потанцува.

А какво направиха тези хора! Взривиха повече от 40 бебета, стреляха срещу деца, изнасилваха жени... Нищо общо няма това с Палестина, нито с конфликта. Това бяха хора с мисия да избият всички евреи, които видят. Методите и мисленето им са същите като на нацистите през Втората световна война. Не зная дали сте успели да видите снимки и да чуете разкази за случилото се там, но то не беше човешко".

Кажете ми честно гневен ли сте? И гневен ли сте дотолкова, че да искате да наранявате палестинци след случилото се на 7 октомври?

Аз ясно разграничавам "Хамас" от народа на Палестина. Много отчетлива е разликата - за мен, а и въобще за всички евреи. Не търся мъст! Не гневът е движещата сила в живота ми. Всичко, което искам - дори и сега, след като бях прострелян - е мир. Да живея живота си без страх и в безопасност. Да съжителстваме и да не нараняваме никого. Но, честно казано, не вярвам това да бъде възможно, докато "Хамас" съществува. Не изпитвам гняв към палестинския народ. Напротив - тъжно ми е за тях. Вижте как "Ислямски джихад" поразиха болница в Газа! Хората там също са заложници на терористи. Надявам се един ден с палестинците да можем да бъдем приятели и да живеем в мир. Към "Хамас" обаче определено изпитвам гняв - тази кървава терористична организация трябва да спре да съществува възможно най-скоро.

Дали само "Хамас" носи вина за случилото се? За това, че въобще беше допуснато то да се случи.

Не мисля, че който и да е друг е виновен. Цялата вина е тяхна. Ще ме попитате сега за разузнаването ни и за това как са ме спасили чак след 5 часа... Това няма значение. Защото това беше атака срещу човещината. Това беше абсолютното зло.

Не се ли опасявате, че макар и справедлива за Израел, войната срещу "Хамас" неизбежно ще се разрасне в по-голяма война?

Не съм политик, нито военен и не бих могъл да кажа дали това е неизбежно. Но ще кажа следното: ние, израелците не можем повече да живеем с чудовища на оградата, които мислят само как и кога да ни избият. Не сме оцелели от Холокоста, за да търпим това. Не зная какво ще се случи на север или в Газа. Питайте нашия премиер или министъра на отбраната, или командването на армията. Аз съм цивилен гражданин.

Как си представяте мира в бъдеще?

Труден въпрос. Но първо - вярвам, че докато тази терористична организация я има, мирът е невъзможен. Мисля, че това ще продължи много, много дълго. Защото тях ги учат да мразят. А нас от деца ни учат да обичаме и да приемаме всички останали. Затова Израел има нужда от подкрепа. Надявам се един ден - когато няма "Хамас", няма терор - да се помирим с палестинците.