Ханс Камерландер: Пътят напред е най-добрият път

В края на миналия месец българската публика се срещна с едно от големите имена в световния алпинизъм - Ханс Камерландер. По покана на Банско филм фест, южнотиролецът разказа за съвместната си кариера с италианската легенда Райнхолд Меснер, за срещите си с Далай Лама, за приятелствата в планината и загубите там, както и за рекордите - за цената, която е платил за тях, и стойността им за него в момента. 

Роден е през 1956 г. в селце в Южен Тирол, в земеделско семейство. Като малък помага на родителите си и мечтае да стане планински водач, за да изкарва пари, тъй като вкъщи дори нямат ток. Затова започва да тренира в планините наоколо. Казва, че след запознанството си с Райнхолд Меснер открива един нов свят. С негова помощ Меснер става първият човек в света, събрал т.нар. Хималайска корона, като последните 7 от 14-те осемхилядника изкачва именно с Камерландер. Впоследствие Камерландер продължава и успява да изкачи 13 осемхилядника.

През 1990 г. осъществява първото спускане със ски от Нанга Парбат. През 1996 г. поставя световен рекорд за най-бързо изкачване на Еверест без допълнителен кислород - сам, за 16 часа и 45 минути. На слизане, от 7700 м височина се спуска със ски - “най-великият ден в моя живот", спомня си Камерландер по време на гостуването си в Банско.

Когато идва ред за 14-ия му осемхилядник - Манаслу, спира с опита да събере Хималайската корона заради смъртта на двама от най-бизките си приятели в снежна буря под върха. Казва, че най-доброто, което човек може да направи след подобна трагедия, е просто да продължи напред. Не спира да си поставя нови цели и се отправя към Нупце (7804) - най-високият неизкачван връх в света. С партньорите си прави първото изкачване по централното ребро, но не успяват да достигнат най-високата точка. Казва, че “да изкачиш нов връх е максималното, което човек може да преживее". При опит да изкачи Чесенба (7350 м) приятелят му пада и загива, а той остава без въже. 

“Тогава имаш два варианта - да се предадеш или да рискуваш. Беше най-трудното ми слизане”. 

По-късно, при третия си опит, успява да изкачи върха. Казва, че “трябва бавно да опипаш височината". “А когато стъпих на върха, осъзнах, че пътят напред е най-добрият път”.

През 2012 г. обявява, че е станал първият човек, изкачил вторите по височина върхове на всички континенти.

Радвам се да бъда тук. Чувал съм толкова много пъти за този фестивал (Банско филм фест - бел.ред.), за приятелствата, които се създават тук. Като млад работех в строителството и не бях щастлив. Исках във всеки един миг да съм навън, да тренирам, да бъда планински водач. Изминах дълъг път и беше много добре, че срещнах Меснер - за мен той беше големият учител. Бях млад, нямах опит във височинния алпинизъм, а той ми каза: "Ханс, щом ти харесва, нека опитаме да направим нещо съвместно". Бяха прекрасни, но и много трудни времена. Изкачих първите си 7 осемхилядника с него. Това беше много важен период в моя живот - с прекрасен учител и голям приятел. Пътят ми обаче не беше лесен, без допълнителен кислород, толкова нови маршрути…

Той е 15 години по-възрастен от мен и това беше важно, защото тогава бях много агресивен, склонен бях да поемам големи рискове, а Меснер все ми повтаряше “нека да направим това бавно” или пък, понякога - “нека да спрем, нека опитаме отново, но догодина”. Това беше добре, защото аз винаги исках да изкачим върха, а това е опасно.

Грешките не са позволени в алпинизма, тъй като е твърде опасно. Бях млад, правех грешки само че на не толкова сложни маршрути, не на толкова високо. На голяма височина не бива да се правят грешки. През последните 20 години, след изкачванията с Меснер, започнах да комбинирам височинния алпинизъм със спускане със ски. В тези спускания грешките също са забранени. Изкачих Нанга Парбат - красиво, но трудно катерене, и се спуснах със ски от върха. Същото - на Еверест, на Канчендзьонга. Сега животът ми е лесен, няма го това бързане, това състезание, отивам в планината и имам време да я разгледам, да се насладя на красотата й. А преди 20-25 години, когато се връщах в Южен Тирол, в главата ми беше единствено мисълта как отново да отида да изкачвам някой връх. Губех по няколко месеца всяка година, за да изкача един връх. Връщах се и трябваше да си припомням как изглежда домът ми, защото забравях. Сега продължавам да пътувам. Тази година бях 4 пъти в Непал. След Банско отново заминавам натам.

Водя клиенти на трекинг, изкачвам с тях върхове, но по-ниски - 6000-7000 м. В Непал имам и някои проекти - изграждаме училища и съм много щастлив да видя децата. Щастлив съм. Мога да видя целия свят. Сега е по-приятно, отколкото преди, когато ходех на експедиции. Това е важно - да мога да изляза навън, с някаква идея и да започна да я осъществявам. Бавно. Сега съм свободен. Чувствам се по-свободен от преди.

Тогава бях на около 50 години и бях уверен, сигурен. После вече не бях толкова силен, нямаше я онази мотивация, исках да живея не толкова забързано, имах други, красиви мечти - например, не за най-високите върхове на седемте континента, а за вторите по височина. Това много ми харесва, защото на най-високите върхове има много хора, навалица, а на вторите по височина човек се чувства свободен, а понякога са и по-трудни от най-високите. Обикаляш континентите, срещаш се с толкова различни хора, толкова различни планини. Такъв е моят живот сега. Пак съм в планината, но не по толкова екстремен начин.

За мен това не е проблем. Позначвам Юргалски, той е малко луд. Казва, че Меснер не е достигнал най-високата точка на Анапурна, и Кукучка, и Лоретан, и т.н. Във всеки един подобен случай става дума за няколко метра. Не винаги е лесно да се види коя е най-високата точка. Например, на Чо Ою е много трудно да разбереш, особено ако е малко облачно. Не е приятна тази история с Юргалски, но това не е проблем за мен. Аз мога просто да се усмихна.

За мен Далай Лама е много важна личност. Беше приятно да разговарям с него, харесвам Тибет, харесвам будизма - това е много хубава философия. Три пъти сме били на вечеря с Далай Лама, но не за час и половина, а сме имали възможност да говорим надълго и нашироко. Той е велик човек, голям... А също - Едмънд Хилари, и с него сме говорили дълго време, той също е велика личност. Беше голям алпинист, а след първото в историята изкачване на Еверест името му стана много поулярно. Той направи много за Непал, много помогна на хората там, беше първият от алпинистите, който направи училища, болници. Това е важно, не само Еверест. Казваше: “Без шерпи Еверест за мен щеше да е невъзможен, затова искам, на свой ред, да помогна на хората в Непал”.

Не е лесно да намериш цел, нов проект, защото най-важните цели в планините вече са постигнати. Ако някой иска да направи нещо, да отиде в Антарктида - това е много красиво място, има голямо поле за изява, за нови маршрути и върхове. Но що се отнася до младите алпинисти - какво да Ви кажа, измислянето на нов проект не е лесно. Да отидеш да правиш нов маршрут на Айгер или на Еверест не е много приятно, защото вече има направени твърде много там. Може да измислят някакви траверси, там също има какво да се направи, но пак е твърде опасно, който опитва, трябва да е много силен. В Патагония, например. Друга идея е да се опитат да изкачат всички осемхилядници без допълнителен кислород - това е важно, и да се спуснат от тях със ски. Или пък да опитат скоростно изкачване на Еверест. Освен това, трябва да се тренира, да се търсят спонсори. Трудно е да “продадеш” някакъв успех, ако не става дума за нов маршрут, за неизкачван връх, ако не успееш да разкажеш някаква специална история, не напишеш книга... Мисля, че на днешните алпинисти им е по-трудно в това отношение. Трябва да имат и подходящи условия. Но е възможно. Колкото и да е трудно, е възможно.

Интервюто с Ханс Камерландер можете да чуете в звуковия файл.