Аржентинската писателка Агустина Бастерика: Много хора живеят в своята собствена дистопия

Аржентинската писателка Агустина Бастерика гостува у нас през декември, миналата година, по време на Панаира на книгата. Тя бе част от Софийския международен литературен фестивал и впечатли читателите с харизмата на един отворен към идеите автор, готов да експериментира със стила си. 

У нас тя представи книгата си „Деликатесен труп“. Една история, която вече бе придобила определена популярност у нас. 

Каква е историята на „Деликатесен труп“. Запознах се с книгата през декември. Нейната история обаче продължава да ме преследва. Да, правилно чухте, преследва. Защото „Деликатесен труп“ е антиутопия, в която животните са вече негодни за консумация, заради зловеща болест. Хората няма откъде да си набавят месо. И се обръщат към канибализма. Към свят, в който човешки същества се отглеждат за консумация, а всяко престъпление се наказва с изпращане в кланицата. Това е ужасяваща реалност, в която истината и лъжата трудно се разпознава. В която хората бавно, но сигурно полудяват, превърнали се в истински хищници един за друг. 

Главният ни герой ни повежда из кланиците, из изоставените зоологически градини и улиците, където месото не се нарича „човешко“, а „специално“. След последната страница, след последното изречение, излязох от книгата като един отлично разказан кошмар. За да се замисля дали, в много по-лека фаза, разбира се, подобен сюжет не се случва между хората и днес. Дали не се изяждаме един друг, в желание да постигнем егоистичните си цели?

"Повече от въпрос, това бе едно усещане. Дадох си сметка, че ние също сме животни. Състоим се от месо. И че е възможно да се появи канибализъм, при подходящите условия за това. С тази представа, която си бях изградила, минах покрай една месарница в Буенос Айрес. Видях висящите кланични трупове и си казах – тук бихме могли да висим и ние – готови за консумация."

Докъде стига човешкото коварство, когато няма какво да го спре?

"Няма граници. Защото, както човешкото същество е способно да създаде гениални творби в изкуството, в същото време сме способни и на крайни жестокости. И мисля, че военната диктатура в Аржентина, например, допусна мъчения и насилие върху хората, които трудно могат да се опишат."

А онези, които управляват обикновения човек, те биха ли се възползвали от такава ситуация?

"Да, те биха злоупотребили. Защото така се създават матрици или парадигми, за да може една малка група да се възползва от болшинството хора. Това нещо е и в основата на моята книга. Говорихме много за манипулацията, описана в тази книга. Как създаваме някои неща, които не подлежат на преценка. Например – защо пием краве мляко, а не мляко от жираф или друго животно… Защото зад консумацията на мляко има цяла една индустрия и тя се възползва. Казвам го не защото искам да престане пиенето на краве мляко, а защото в продължение на години аз пиех мляко и въобще не си задавах подобни въпроси.

Осъзнаваме ли, че връзката ни с природата е почти загубена днес?

"Много добър въпрос, мисля, че това е друга важна тема от моята книга. Преди капитализма хората бяха много по-свързани с природата. Имаше уважение. Когато хората злоупотребяваха по някакъв начин с животните, обществото ги осъждаше. Считаше се, че всички сме създания на природата. В момента ние разглеждаме хората, животните и природата като нещо, което подлежи на експлоатация. За да ги ядем или ползваме за други суровини. Връзката между хората и останалите живи същества се скъса."

А кога човек се чувства като в кланица?

"Много хора живеят в своята собствена дистопия. Хора, които се хранят с отпадъци. Хора, които са принудени да напуснат страната си, заради насилието там. Жените, които се намират в плен в незаконни публични домове. Децата, които се използват за кражби. Деца, принуждавани да проституират."

Колко важен е езикът, силата на думите, не само в „Деликатесен труп“, но и в съвременния свят?

"От съществено значение е. Защото парадигмите се преобразяват. Онази, която остава винаги в сила, е езикът. Защото той никога не е невинен. Има способността да преобрази реалността. Ние сме потопени в езика. Получих мнение от читател, че когато разказвам за тези ужаси и жестокости, аз не ги описвам. Внушавам ги. Ако не ги назовеш по някакъв начин, те сякаш не съществуват. Те трябва да се внушат. Защото обичайно приетият език прикрива реалността с евфемизми. Докато книгите - те разкриват и поставят за обсъждане именно тези парадигми. За значението на книгите говори и фактът, че по време на диктатури те се забраняват или направо изгарят."

И въпреки всичко казано, и написано – вярва ли все още Агустина в човечеството?

"Да, въпреки че написах тази книга, аз вярвам в човещината и човечеството. Осъзнавам, че много хора злоупотребяват и с близките си, и с животните. Има и други, които напротив – те усещат тази общност между животните, хората и природата. В книгата исках да покажа дълбочината на тъмнината в човека. Именно чрез този стремеж да се ядем едни други - символично.

Много читатели, когато изчетоха и последната страница, сякаш получиха удар в челото с чук за умъртвяване. Сякаш наистина са били в кланицата. След този първи шок обаче, те изпитват нуждата да говорят за тази книга и да разпространяват посланията й. И това нещо го видях в аржентинските училища. Тази книга се изучава там и често съм канена на срещи, за да я коментирам. Много от подрастващите я четат преди да дойде времето й за изучаване. Или, когато учителката им каже, че е нужно да прочетат книгата до пета глава, те я започват и стигат до края. И в тази книга се възползват от дигиталните технологии и пресъздават своето мнение в различните интернет платформи. Това, което най-много бих искала е именно хората да започна да разсъждават, след прочитането на тази книга".

Впечатли ме фактът, че съвременните автори намират място в учебната програма? Питам Агустина Бастерика дали това се е превърнало в традиция?

"Може би от около 10 години. Започнаха да се появяват авторки, най-вече, чиито произведения са прочетени от учителите. Те си позволяват да ги дадат за разглеждане извън официалната учебна програма. Моите книги не са в нея. Но от 2017-та, когато излезе романа до сега, съм посетила над 80 училища. Говорила съм както в частните, така и в общинските, където средствата са оскъдни. И това се дължи на усилията и страстта на учителите, които се интересуват от литературата и искат да я разпространяват."

Какъв е творческият живот в Аржентина?

"Изключително богат. Защото Аржентина и особено Буенос Айрес има изключително голям брой книжарници, обществени библиотеки, независими издателства, литературни събития. Преди пандемията човек можеше да ходи на подобни събития всеки ден от годината. Провеждат се много работилници за писане и четене. Това е причината и в Аржентина да има толкова добри автори."

Дистопиите могат ли да предвидят бъдещето?

"Да. Погледнете 1984-та на Оруел. Ние живеем това ежедневие, наблюдавани от големия брат, чрез мобилните телефони, които непрекъснато са с нас. Силно да се надявам описаното в книгата ми никога да не се случи. Има много варианти ситуацията в „Деликатесен труп“ да се случи и в по-лек вариант. Защото ние и до сега, в известен аспект, живеем в един символичен канибализъм. Ние възприемаме ближния, животното и природата като потенциална заплаха. За това и убиваме, измъчваме, експлоатираме."