Проф. Марк Шанахан: Постигнатото между Великобритания и ЕС е по-скоро пиар

Месеци наред преговаряха ЕС и Великобритания за нова сделка след Брекзит. В предизборната кампания премиерът лейбърист Киър Стармър обеща "рестартиране", макар и с дебели червени линии. Връщане в общия пазар, в митническия съюз или връщане на свободното движение на хора няма да има, обеща тогава Стармър. И спази дадената дума. Още не беше изсъхнало мастилото под подписаното споразумение между Обединеното кралство и Съединените щати за митата, когато след среща на върха Лондон и Брюксел обявиха сделка за подобряване на отношенията в ключови области, пострадали след излизането на Великобритания от блока. Сделката е предпазливо начало, и нищо повече. Брекзит, завършен с гръм и трясък от Борис Джонсън преди пет години, остави дълбоки следи на Острова. Икономиката не върви особено добре, поскъпването мъчи британците, а бизнесът се бори с бюрокрацията. Споразумението между Лондон и Брюксел няма да заличи тези следи, но все пак е обнадеждаващ сигнал за сближаване през Ламанша, което като че ли започна с общите усилия в подкрепа на Украйна. 

Интервю с преподавателя по международни отношения в университета в Съри проф. Марк Шанахан 

Кой всъщност има по-голяма полза от това сближаване - британците или европейците, и не представлява ли цялата тази активност на премиера Стармър нещо като "балансиращ акт" между Америка и Европа в опит за намиране на значимо място в световната търговия и политика?

След Брекзит Обединеното кралство не остана с много приятели на световната сцена. Излязохме от много близките си отношения с Европа, които улесняваха икономическата и външната ни политика. И трябваше да започнем почти от нулата в уреждането на отношенията с търговските ни партньори.

През цялото време докато управляваха консерваторите се опитваха да постигнат споразумение със Съединените щати. През първия мандат на Тръмп изглеждаше, че ще успеят, но така и не стана. По времето на Байдън Великобритания се оказа на края на опашката. Но когато Тръмп беше преизбран, се създаде усещането, че той е готов за бизнес. И Обединеното кралство използва възможността. Стармър е достатъчно "гъвкав" тип лидер и успя да внуши на Тръмп, че нещата стават както той иска. Така се стигна до сделка със Съединените щати.

Но балансът е много деликатен. Защото, ако се сближим повече със Съединените щати - нещо естествено за атлантическа Британия - има опасност да си развалим отношенията с Европейския съюз. А след Брекзит беше ясно, че трябва да се стремим тъкмо към обратното - да изградим отново тези отношения.

На изборите миналата година Стармър очерта "червени линии" - заяви, че няма да се стреми към връщане в митническия съюз или в общия пазар. Но трябваше предизборно да предложи нещо по-добро от сделката, която постигна Борис Джонсън. Получи се така обаче, че сегашното споразумение е на практика сделката на Борис Джонсън с козметични промени в по-несъществени сфери в отношенията с Европейския съюз.

Европа може би отстъпи прекалено много за риболова. Но тази индустрия носи едва 0,3 на сто от брутния ни вътрешен продукт и дава работа едва на 6000 души от общо около 50 милиона трудово активни британци. Това е много малко. И критиките на опозиционните партии са разбираеми.

Има и други неща като облекчаването на паспортния контрол при пътуванията до Евросъюза, и особено свободата на движение за младите хора да работят в Европа и обратно - европейците в Обединеното кралство. Но дори това не засяга по същество британската икономика. Така че постигнатото е по-скоро само пиар.

Сделката беше наречена "историческа", но както и вие споменавате, тя има доста пробойни. Не беше договорена напълно т.нар. младежка мобилност. Сделката за риболова е доста спорна. Пред лицето на заплахата от Русия покрай войната в Украйна като че ли само Пактът за отбрана беше договорен лесно.

Така е. Но, както често става, такива големи споразумения се обявяват гръмко като лидерски договорености, а детайлите се уточняват по-късно. Така е и в този случай. Фундаменталната движеща сила за този пакт е войната в Украйна. Съединените щати се превърнаха в съюзник, на който не може да се разчита, и Европа - Европейският съюз или по-широка коалиция европейски държави - се налага да укрепи единството си срещу руската заплаха.

Киър Стармър като че ли изглежда доста по-популярен в чужбина, отколкото у дома, където има голямо недоволство от политиката на неговото правителство.

Прав сте. Не е нещо необичайно британските лидери да са по-популярни в чужбина, отколкото у дома. Скорошен пример за това е Борис Джонсън. В случая със Стармър става по-скоро дума за разочарование. Защото повечето хора си мислеха, че са избрали лейбъристко - центристко правителство - което е склонно да следва ако не по-социални, поне прогресивни политики. Но заради силното влияние на една група, наречена "Сини лейбъристи", която стои вдясно от центъра, лейбъристкото правителство на практика управлява дясноцентристки.

Стармър е изключително предпазлив и не е харизматичен. Нещо като технократ е. И направи някои грешни ходове у дома - вдигна например данъците на онези, които на практика са най-бедните, а богатите не ги пипна. Когато дойдоха на власт преди близо година, лейбъристите наследиха големи икономически предизвикателства. Чак сега май се опитват да поправят грешките си от началото, но тепърва трябва да убеждават хората, че преследват правилните цели.

"Реформирай Обединеното кралство" на Найджъл Фарадж е най-популярната партия в Обединеното кралство в анкетите поне от два месеца насам, което е доста тревожно както за управляващата Лейбъристка партия, така и за Консервативната партия в опозиция, която е другата дясна партия в британския обществен живот и антиевропейски настроена. Гласове от нея могат лесно да изтекат в посока на "реформаторите". Дали обаче можем да кажем, че Фарадж много умело използва грешните стъпки на управляващите лейбъристи, за да трупа дивидент след дивидент?

Не забравяйте, че "реформаторите" имат само петима депутати от общо 650 в Камарата на общините. Те се представиха добре на местните избори, но парламентарните са нещо друго. "Реформаторите" не са управлявали нищо досега. Партията е просто платформа за Найджъл Фарадж, който е много добър "снайперист" от задните парламентарни банки - изключително вещ е в поразяването на мишените си с критики и в привличането на вниманието на медиите. Антисистемен играч е и подражава на Тръмп.

Реално той не е толкова голяма заплаха за лейбъристите, но те не си дават сметка за това - продължават да залагат на опити с политика на отстъпки да ограничат потока от избиратели към крайната десница. Фарадж обаче е значителна заплаха за доста отслабената Консервативна партия. Страната има необходимост от силна опозиция, но торите имат едва 121 депутати и им липсва силно ръководство. Кеми Бейденок се лута безрезултатно в опити "да се закачи" за нещо, което да даде някакъв импулс на партията. Постът ѝ на лидер е застрашен заради това.

Слабостта на консерваторите е благодатна почва за Фарадж. Той се държи по същия начин, както когато беше евродепутат. Рядко се появява в парламента, но затова пък вдига много шум. Когато го попитат обаче как той би финансирал намаляване на данъците и увеличаване на социалните плащания, няма конкретен отговор. Той е просто политически шоумен. Но въобще не бих го отписвал заради това. Защото както показва примерът с Тръмп в Съединените щати, политическите шоумени напоследък имат навика да печелят избори.

Споменахте изрично Кеми Бейденок. Всъщност, има слухове, че високопоставени фигури в Консервативната партия не са доволни от нея и искат да примамят отново Борис Джонсън да се завърне активно в политиката.

За рационално мислещите хора Борис Джонсън е отживелица. Наскоро пак му се роди дете - май му е поне деветото - и много хора биха пожелали на него и на съпругата му да се порадват на спокойствие на бебето. Борис Джонсън определено има обаяние. Той е нещо като "Стария вечен претендент" - човекът решение на проблемите, който е готов да доплава от странство, за да спаси Консервативната партия. Не забравяйте обаче, че Джонсън беше свален от лидерския пост заради високомерие, егоизъм и лъжи. Дали на торите им трябва отново този цирк? Колкото и харизматичен да е, той не е в състояние да предложи нищо ново на партията си.

Има още един претендент - Робърт Дженрик - който маневрира към нов шанс за лидерския пост. Той е от крайнодясното крило на партията. И нищо чудно до една година да се стигне до ситуация, в която необуздано непредвидимият Дженрик се изправя срещу предвидимия, но компрометиран Джонсън в битка за власт. Доста тъжно, честно казано, би било това да са алтернативите.

От казаното дотук да разбирам ли, че не смятате, че двупартийният модел може да бъде нарушен от "реформаторите" на Фарадж?

Мажоритарната ни избирателна система облагодетелства двете големи партии - Консервативната и Лейбъристката. Следващите избори ще са чак след 4 години. Но до тогава силните претенденти може да се вече 4 или 5 формации и двупартийният монопол да го няма. Либералдемократите продължават да се възраждат ляво от центъра. Още по-наляво са Зелените. А вдясно е "Реформирай Обединеното кралство", която ако не се разпадне, за което няма гаранция, може да увеличи с доста местата си в парламента. Не мисля, че само една партия ще е в състояние да спечели с повече от 400 от общо 650 депутати, както стана през миналата година.