Цветан Казанджиев, Черното, Мълчанието и Металът

Един от най-изтъкнатите български графици, Цветан Казанджиев, откри изложба в столичната галерия "Графикарт". Можете да я видите до средата на юли.

• Цветан Казанджиев: Пътят, по който вървя, е с една посока – изкуството

За пътя на Казанджиев от родния Ямбол до световната сцена и обратно в ямболската му Мека може да се каже много, но е по-добре да видите с очите си. От "Изотопия" се срещнахме с художника преди да открие изложбата и въпреки че се слави като голям мълчаливец, бе благосклонен да поговори повече от обичайното.

Обясни как ецва тоест как обработва метална плоча с азотна киселина, за да се роди графичното изображение. Точно като при раждането на човек – каквото създаде съзнанието, това ще се отпечата. Няма връщане назад, няма място за корекции. Всички родилни петна ще си останат с произведението, за да бъде истинско, неповторимо изкуство.

Казанджиев рисува от сутрин до вечер. Само си го представете: облечен в любимото черно, с неизменната 39-годишна престилка, за която има много мераклии, но с която няма да се раздели, докато е жив. Върху нея не се вижда и микроскопично петънце зелено, защото художникът не го възприема в картините си. Затова и не знае колко струва зелената боя, но пък познава отлично, може би наизуст, творбите на Моцарт и Pink Floyd. Именно те го съпътстват в ателието открай време, а в следващите редове компанията там ще му правим и ние.

Фрагмент от плаката за изложбата на Казанджиев в София. Източник: галерия "Графикарт"

Казанджиев би могъл да раздели картините на отбори според настроенията: отбор "Моцарт" и отбор "Pink Floyd".

"Много обичам да правя тъмна живопис, не черна. Правил съм и в бяло. Дори сега, преди да тръгна от моя град, правя един цикъл, 20 на 20 см. живопис с пластика, която се казва "В бяло", с релефи в бяло. Има тук-там нежни, много тънки елементи.

Когато слушам незавършената траурна меса на Моцарт, рисувам, а аз съм я слушал хиляди пъти, оттам изплуват тези неща в душата, не бих казал композиции, а просто изплуване над повърхността на това, което преди не съм усетил."

И все пак според Казанджиев вдъхновение няма. За него точната дума е "класика".

"Моцарт е един от най-големите композитори. "Амадеус" съм го гледал 23 пъти в Ямбол и останах без дъх от филма, от Милош Форман. Ходех нонстоп. Имаше хора, които дори ме подиграваха: "Тоя пък онзи ден беше, сега пак е в киното". После си реших, че това е композиторът, който най се вписва в моята душа. Аз обичам много класика. Много малко слушам друго, освен Моцарт и Pink Floyd.

Те ми дават импулса, The Dark Side of the Moon, култов албум за мен, извънземна музика, даже не е музика, това са извънземни звуци. Неща, които са неподвластни на съвременната теория за композиция, за правене на песен, сюжет, затова казвам, че е извънземно за мен, защото то не идва оттук, то идва някъде свише."

Цветан Казанджиев слуша много ранните албуми на групата и прави съпоставка с изкуството изобщо – какво прави творецът като млад, какво надгражда с годините и какво изхвърля. Самият той е изчистил много подробности от направеното в любопитната бъбрива младост, когато е чувствал предизвикателството на листа да рисува нови и нови неща.

Преломът идва, когато става на 50. Казал си: „Цецо, дотук!“. Вярва, че мълчанието е наистина добър разговор, особено със себе си. Задава си много въпроси за всичко, но няма всички отговори. "Не обичам хората, които имат готов отговор за всеки въпрос."

Казанджиев е убеден, че узряването с възрастта не е клише. Мечтата му е да продължава да изчиства работата си. "Това е характерно за моята живопис, че правя първо много сложен фон и тук-там релеф с няколко магически линийки."

Източник: галерия "Графикарт"

Художникът се определя като дълбоко религиозен. "Човек без вяра е сам. В това време, в което живеем, много малко намирам утеха в хора, които познавам, защото допускам много рядко и много малко хора покрай мен. Мога да пия кафе и чай (аз не пия алкохол) с всеки, но допускам до себе си хора, които наистина са на моята струна, моята октава. С тях мога да си говоря за всичко и в същото време може да си мълчим по половин час за всичко. Можем да се разбираме не с поглед, а с интуитивни работи, които не са присъщи за... щях да кажа нормалните хора, за другите хора."

Политиката и международното положение не вълнуват Цветан Казанджиев. С вътрешния си глас обсъжда проблемите на творчеството. Вечер се прибира от ателието изтощен физически и психически, но доволен.

"Макар че невинаги това, което правя, е това, което съм мислил, че ще стане, но това е изкуството. Не си представям да вляза в ателието и да кажа: "Днес ще направя един шедьовър". Звучи смешно."

"Никога една картина не може да бъде завършена", твърди Казанджиев. Ако е такава, значи е мъртва. "Ти си я направил, но тя винаги може да получи някаква метаморфоза."

Така се раждат промените в някои негови релефни отпечатъци на рисунки. "Правих дори цикъл от неща, "Падащ ангел" – така се казваха седем неща, които бях правил преди години само с отпечатъци без рисунка. Един ден изплуваха там от едно чекмедже и си ги сложих на плота и ги видоизмених, перифразирах в добрия смисъл на думата. Просто им дадох друг живот. В една папка стояха, животът там беше спрял.

Художникът, когато направи картината и когато излезе от ателието, няма значение дали е продадена или подарена, тя вече има друг живот. Животът в ателието спира и оттам вече отива при теб или някъде в музей."

Цветан Казанджиев се интересува хората, които ще притежават негови произведения, да са на неговата нотка. Въпреки това от десетилетия е на свободна практика и успява да се изхранва, макар и трудно. Още преди години решава, че иска да се занимава с изкуство, и е благодарен на Бог, че го е опазил от битовизма и комерсиализма. Художникът иска да доставя удоволствие и да допълва живота на хората.

Източник: галерия "Графикарт"

Казанджиев казва, че обича да чете "умна поезия" и това определено личи в изданията, за които е работил.

Изречената дума

е, казват, вече мъртва.

А според мен

тя почва

да живее

от този ден.

(Емили Дикинсън)

Цветан Казанджиев рисува за българските преводи на автори като Емили Дикинсън и Хулио Кортасар. Георги Господинов е и приятел, и съгражданин. Казанджиев има всичките му книги с посвещение. Във "Времеубежище" му написал: "На Цецо за нашите съвместни убежища". Господинов е ходил в ателието на художника няколко пъти. Много обича синия цвят. Има и подарък в синьо – акварел от цикъла "Енигма". "За да не стои самичък", разказва Цветан Казанджиев.

Според него с Господинов имат общ език. "Ти мълчиш, обаче в същото време много говориш", му казвал писателят.

"Между другото, на първата стихосбирка на Георги Господинов аз съм художник. "Лапидариум", която е при мен, в ателието. Той беше много младо момче." Има една-единствена бройка, разбира се, с посвещение: "На Цецко Казанджиев, моя пръв художник." Пази я като част от специален архив.

Източник: https://georgigospodinov.com

Казанджиев обича да чете. Дава пример със "Стълп от прах" на Борис Христов, със Стефан Цанев и сентенциите на Цицерон. Харесва "неща с много подтекст, с много пестелив текст и в същото време с богата философия. Мисля, че човек трябва да има време да го осмисли, и аз го осмислям, когато правя картините си." Сяда в ателието, както е с престилката, чете и "нещо залепва на окото". После в съзнанието изплуват асоциации.

Правил е цикъл и по стиховете на Омар Хаям.

Ще си заминем с поглед плах — но за света какво е?

И няма път, и няма смях — но за света какво е?

Ний си отидохме — а той е бил и винаги ще бъде.

От нас дори не виждам прах — но за света какво е?

(Омар Хаям)

"В момента правя една картина, която съм правил преди години. Заглавието е на Омар Хаям: "Уви не е толкова дълго на дните бялото платно..."

Снимка: Лора Търколева

Цветан Казанджиев се притеснява, че времето няма да му стигне, за да нарисува всичко, което иска, да извади от себе си всичко, което е още вътре. Не помни някога да е ходил на почивка или на море. "Имам още какво да кажа. Ако не го направя, то вече е мъртво в мен, после идват други неща, друга философия.

Исках да стана художник, нищо друго. Просто се молех да правя това, което ми е на душата. Не за комерс, не за реклама. Много искам това, което съм направил и което е по света, да остане в добри ръце. Не че някой трябва да си спомня за мен, не робувам на такава философия, но един ден, когато ми дойде краят, да знам, че съм оставил едно малко парченце в пъзела на световното изкуство."

Много парченца от пъзела е наредил Цветан Казанджиев. Произведенията му са в галерии и музеи по цялото земно кълбо. Награди получава от САЩ, Испания, Франция, Корея и Япония.

В Страната на изгряващото слънце например много харесват графиката му "Луна". Работил е и по египетската "Книга на мъртвите". Като млад по времето на социализма колега го предупредил, че никой няма да купи графика от такъв цикъл. Казанджиев мислил два дни и написал на друг цикъл "Египетски хроники". Такива били времената.

Източник: галерия "Графикарт"

"Черният цвят е уникален, най-интелигентният", твърди художникът. Винаги го ползва, дори "за две чертички".

Работи с азотна киселина върху метална плоча и специален изолиращ лак. "Трудоемко е и за мъж, и за жена. Металната техника е една от най-капризните", разказва майсторът, който признава и вредите от технологията – вдишва киселината, докато работи. Големите формати изискват и много физическа сила, а малките – интелектуална.

Цветан Казанджиев прави графики над 30 години. Вече работи интуитивно. "От сън да те събудят, мога да почна да работя. Сложен е светът на графиката и много малко са авторите, които правят буквално печат. Използват дигитални техники, защото ефектът е същият, но нищо общо няма с метала. На компютър някаква рисунка, после увеличават, намалят, отляво изчистват, отдясно, докато аз не мога да го изчистя. Това петно не може да го няма. Щом я направя, тя вече има живот, концепция в цялостния образ."

Тези графики са като хората – не можеш да ги редактираш, щом веднъж са създадени. Тъкмо в това се крие и магията им.

Интервюто с Цветан Казанджиев чуйте в звуковия файл.