Марио Делгадо Апараин възхвалява човешкото достойнство в "Баладата на Джони Соса"

- По какво се разпознава добрата история? 

- Много хубав въпрос. Разбира се, една история трябва да бъде занимателна. Но същевременно, за да бъде наистина добра, трябва да има хубав конфликт. Имам предвид конфликта на две противоположности – например любовта и омразата или пък войната и мира. Доколкото знам има три типа конфликти: Първият е сблъсъкът на човек със света. Вторият конфликт е между човекът и другите хора, а третият, който е и най-важният според мен, е конфликтът със самия себе си. Може би най-емблематичният роман в това отношение е "Моби Дик" от Херман Мелвил. Този роман събира в себе си и трите конфликта, за които споменах. Той е за борбата на един капитан, капитан Ахав, който има натрапчивата мисъл да овладее Белия кит. Той живее, за да овладее този кит. Това предизвиква конфликт между него и останалите членове на екипажа. Този стар налудничав човек заради улова на един кит иска да умори екипажа си. Така стигаме и до третия конфликт, в който капитанът пита сам себе си: "Дали наистина съм полудял? Към смърт ли ги водя?". С други думи – да представиш история, събираща и трите конфликта, е истински лукс. 

- Първото издание на "Баладата на Джони Соса" датира отпреди почти 40 години. Някога искали ли сте да се върнете към романа и да го редактирате?

- Не. Почувствах се много удовлетворен, когато я завърших, защото я бях променял често и пренаписвал наново. Както пише в заглавието, това е "балада", музикален жанр, в който обикновено историята се разказва, пеейки, и главният герой често е човек, който е изгубил нещо, някаква своя битка. Джони Соса е именно такъв човек, изгубил е много. Той живее в състояние на конфликт – обсебен е от мисълта да бъде открит от търсач на таланти и да бъде признат за голям творец. За тази си цел имитира един друг американски изпълнител, когото създадох като карикатура на Елвис Пресли. Джони пее на английски без изобщо да знае английски. Той си съчинява песните, пее в публични домове, но всички много го харесват. Онзи търсач на таланти никога не идва, а когато в Уругвай става държавен преврат, градчето на Джони, което се казва "Москитос" или в буквален превод – комари, също е превзето от военните. В стремежа си да бъдат морализатори, военните затварят публичните домове и Джони остава без сцена за изява. В същото време е имало много музикални фестивали със състезателен характер и полковникът, който управлява градчето, си дава сметка за хубавия глас на Джони. Но за тези фестивали се търси певец на болеро; певец, който има хубава усмивка и който е бял, а Джони не отговаря на тези изисквания.

- Диктатурата е важна тема за Вашето творчество. Кои са най-забележимите белези, които продължават да се виждат в уругвайското общество? 

- Не само в Уругвай, ами и в Чили, и в Аржентина, и в Парагвай, всичките тези страни бяха обхванати от така наречения план "Кондор", съгласно който военните диктатури бяха в сътрудничество и ако ти си в Монтевидео, обаче си чилиец, мигновено те хващаха и те пращаха обратно в Чили. Там или изчезваш, или умираш, след като те подложат на мъчения. Но въпросът не се отнася само за това. За творците най-голямото изражение на диктатурата беше цензурата. Имаше теми, които не можеше изобщо да се засегнат, да се коментират, да се пише за тях. Обаче случеше ли се някой да го направи, отиваше в затвора или в изгнание. А когато диктатурата свърши, като последствие от тази цензура, която беше толкова жестока, в самите творци остана автоцензурата. Може би това е един голям белег, оставен върху хората на изкуството в Уругвай. Останалите хора също все още имат склонност да не изказват своите мнения и то не заради страх. Явлението "диктатура" се превърна в един извор на творчество в цяла Латинска Америка. Някои автори подхождахме към цензурата сатирично и с ирония. В Уругвай може би бях единственият писател, който подхождаше по този начин към диктатурата, докато другите възприеха един много трагичен тон. Но някои истории като например случаите, когато лекари са присъствали на мъченията, за да се уверят, че жертвите няма да издъхнат, това са истории, които няма как да разкажеш по друг начин, освен с трагичен тон. 

- Продължава ли да има още много неразказани истории на жертви на режима?

- Да, има доста жертви, които с години мълчат преди да разкажат какво са преживяли. От една страна, може би от срам или от желание да забравят, но същевременно се случва и друго, което мисля, че се е случило в Германия след Втората световна война – възрастните хора, за да се защитят от ужасяващите спомени, отказват да говорят по тази тема с децата и внуците си. Много от случаите на насилие всъщност са разкривани от децата на военните, които са засрамени от действията на бащите си. Така че разкритията идват оттам, а не от жертвите.

- Как се чувствате, когато пишете?

- Чувствам се свободен. Много свободен. Усещам, че мога да правя каквото пожелая. За мен едно литературно произведение е както мрамора или дървото за един скулптор. Аз разказвам историята, но преди всичко, тя трябва да бъде убедителна за мен самия. Най-любимо ми е изграждането на персонажите. Смятам, че един персонаж, за да бъде добре написан, трябва да отговаря на някои изисквания. Първо, трябва да има външен вид. Второ, трябва да мисли. Трето, трябва му добър диалог. И когато имаме поне двама - трима такива персонажи, невъзможно е, щом се срещнат да не разговарят и диалозите им да не са интелигентни. Освен това, щом героят има външен вид, мисли и може да говори, значи остава само едно – да действа. Така става действащо лице и създава ситуации, предизвиква ги. Така и конфликтът добива пълния си размах. Получава се нещо магическо – не съм аз този, който разказва историята, а те – хората, които съм описал, и техния свят. Тогава съм щастлив – когато разбера, че историята добива свой живот и героите са независими от мен. Изнизват се от ръцете ми.