Островът от следващия ден – Sziget в “Аларма”

Авангарден фрийк-рок, ембиънт до изгрев слънце, хип-хоп-клезмер, джипси-пънк, електротанго и АфроКубизъм на 19-ото издание на фестивала Sziget в Будапеща.
Колкото и да ни се иска да бъдем лицемерно-обективни, истината е, че един голям фестивал никога не е просто един фестивал, а колаж от десетките хиляди фестивални истории и траектории на стотиците хиляди посетители (всеки, със собствения си фестивал в собствената си глава). И това, че после, седмица-две след едноседмичната музикално-визионерска вакханалия, докато си разказвате истории с други търсачи на фестивални приключения, тези истории най-често не съвпадат, е съвсем в реда на нещата. Защото фестивалът е едновременно толкова на брой фестивали, колкото посетители има на острова…
Островът в случая е Обудай – за 19-и пореден път: насред Дунава, насред Будапеща, в средата на най-горещия месец от годината (от 8 до 15 август) – истинско средище (прощавайте за соц-езика) на фестивалния туризъм във всичките му форми и измерения. През годините към името си фестивалът е носил прикачена марката на различни напитки и други разни комерсиално-корпоративни продукти, но с времето те отпадат, за да остане просто това, което е. „Сигет” (остров на унгарски), или Sziget, както се изписва на латиница, от повече от десетилетие е световно наложена марка, която няма нужда от никакви допълнителни „обяснения” и определено е сред малкото думи в иначе не толкова лесния за овладяване унгарски език, отдавна добили повсеместност далеч отвъд пределите на унгарскоговорящия свят.
Разходката из фестивалните дебри, която тази година ви предлагаме, е паралелна на самия фестивал, симултанна, протичаща, докато Sziget е в разгара си – не като предварителен PR-рилийз (масов, често нискокачествен жанр, изтикващ все повече и повече професионалната журналистика в периферията – б.а.) и не като отразяване на фестивала, след като вече е приключил. Така че в случая никаква обективност не ни застрашава. За материал ще използваме осемгодишния си опит с августовския остров Обудай, както и многобройните срещи с някои от „главните герои” на тазгодишния Sziget, които сме имали през годините по други фестивали и на други острови. И ще бъдем субективни до безобразие!

Започваме с Африка…

Африка на Sziget беше и темата на първия по-обширен материал за фестивала, който ЛИК публикува през последните години (октомври 2006 г. с главни герои Даниел Варо, Сусана Бака и Тумани Диабате – б.а.) и то съвсем неслучайно. Докато други големи фестивали в региона, като новосадския Exit, едва сега откриват Африка с музиката на Амаду & Мариам и на Феми Кути, на Sziget съвременната африканска музика винаги е била сред основните фестивални акценти. Само ще споменем имената на Ману Дибанго и на Етиен М’Бапе (Камерун), на Тони Алън и на малкия сина на Фела Сеун Кути (Нигерия), на Сезария Евора (Кабо Верде), на малийските туареги „Тинариуен” и „Тамикрест” и на сина на краля на блуса от поречието на река Нигер Борейма „Вийо Фарка” Туре, на Рокия Траоре (също от Мали); ще припомним на читателя и тъй нареченото „Африканско село” непосредствено на гърба на Уърлд сцената... и май вече си имаме цяла една малка Африка на остров Обудай. Към която тази година следва да се присъединят още проектът „АфроКубизмо” на Тумани Диабате и Елиадес Очоа (виж бр.1 на сп.ЛИК за 2011 г.) и един от най-оригиналните сенегалски музиканти от последното десетилетие – Шейх Н’Дигел Ло. И Тумани Диабате, който и преди е идвал на Sziget (с посветения на културното възсъздаване на Империята на Мандингите проект „Симетрик Оркестра”), и Шейх Ло, който пък рядко свири по нашите ширини, са артисти, работещи с британския лейбъл World Circuit, с чието име се свързва още музиката на Али Фарка Туре, Ибраим Ферер, Мигел Анга Диаз, Гуахиро Мирабал, Уму Сангаре и „Оркестра Баобаб”.
Проектът „АфроКубизмо”, „новото бебе в семейството”, както го нарича майсторът на западноафриканската арфа Тумани Диабате, освен Елиадес Очоа и „Групо Патрия” включва още – от африканска страна – някои от най-важните имена от последните две поколения – грио-певеца Касе Мади Диабате, китариста Джелимади Тункара (от легендарния Rail Band) и младият майстор на н’гони (мандингска еднострунна китара) Басеку Куяте, един от солистите в групата на Али Фарка Туре. Припомняме, това е проект, замислен още преди Buena Vista Social Club, един вид оригиналната Buena Vista, където е трябвало да свирят Басеку Куяте и Джелимади Тункара, но всичко е пропаднало поради съвсем тривиални (визови) проблеми. Но пък, както се казва, когато има да става нещо голямо, то ще стане – дори и след повече от десетилетие, столетие или колкото там време трябва да мине.
Но ако името на „АфроКубизмо” вече говори малко или повече на мнозина, то Шейх Ло, на когото се пада закриващата фестивална вечер – отново на втората по големина сцена на Sziget, Уърлд сцената – е музикант, когото горещо ви препоръчваме да откриете сами. Шейх Ло е от онези феномени на световната сцена, които творят изключително слушаема, мелодична и дори комерсиална музика, без това да е в неин минус и без да е в ущърб на нейната оригиналност, многопластовост и неочакваност. Роден в Буркина Фасо, в Бобо Диоласо, откъдето тръгва друг един знаков африкански поет с китара (Витор Деме), през годините Шейх Ло преминава през школата на множество африкански традиции – от сенегалски мбалакс до конгоанска поп музика и от камерунски джаз до нигерийски афробийт и афро-кубински ритми. Последовател на суфи-общността на Муридите, които носят косите си на дредове, Шейх Ло често е погрешно спряган за растафарианец, но ако не религиозно, то поне на музикално ниво грешката е донякъде вярна – с оглед на реге-влиянията в музиката му. Първият албум на Шейх Ло Ne La Thiass (1996) е продуциран от най-известния сънародник на музиканта, от самия Юсу Н’Дур, а третият – Lamp Fall (2005), записван в Дакар, Лондон и Бразилия, е сред най-оригиналните музикални препрочити на традициите на Стрия и Новия свят в последните години въобще. В навечерието на концерта му на Sziget (на 15 агуст от 19.45 на Уърлд сцената), който е част от турне, представящо нов албум, ви предлагаме кратко интервю с него, записано по телефона непосредствено преди фестивала.
Какво е значението на езика за вас? Доколкото знам, родният ви език е уолоф, но често пеете и на бамбара и на други разпространени в Западна Африка езици, понякога – в съчетание с музика, която сме свикнали да слушаме, примерно, на испански…
Езикът за мен е преди всичко средство за комуникация. Мисля, че все пак предпочитам уолоф, защото той е майчиният ми език и на него се изразявам по-добре, по-ясно предавам посланията си.
А какво е отношението ви към традицията и към творчеството, към създаването на нови неща в музиката?
Смятам, че винаги трябва да преминаваме от традиция към творчество. Днес светът се развива, хората се развиват, и въпреки че имаме богата музикална традиция, базата, на която да стъпим, всичко, включително и музиката, еволюира и ние трябва да следваме и да създаваме тази еволюция.
При вас лично как се получава този преход от традиция към творчество?
Нашата традиционна култура играе ролята на основа, тя е неизменна. Но не можем да останем затворени в нея – трябва да говорим и на другите, на останалия свят. Както европейците говорят на другите – на африканските народи например – и искат всички да ги слушат. Смятам, че в това е смисълът на създаването на нови музикални концепции, на нова музика въобще – това е начинът, по който можеш да се отнесеш към останалия свят.
През годините сте записвали с музиканти, принадлежащи към различни културни традиции. Работата с кого от тях не бихте забравили никога?
Помня много добре всички музиканти, с които съм работил досега. И не бих забравил работата си с никого от тях. Защото когато свирим, всеки допринася с нещо ново, а това не се забравя. Дали става въпрос за Уму Сангаре или за някого другиго, тук включвам даже и продуцентите, всичко се влива в общата верига, която задвижва музиката – затова накрая, след това, се помнят дори и детайлите, и дребните неща.

Друг ключов акцент на всеки Sziget е джипси-пънк-клезмер-ска линията, от която тази година можем да откроим имената на Gogol Bordello (на Главната сцена), Rotfront (за втора поредна година на Уърлд сцената), Oi Va Voi (за трета поредна година на същата сцена), местните легенди Pannonia Allstar Ska Orchestra (на сцената, менажирана от унгарското радио MR2) и момчетата на Йоб Хайс Amsterdam Klezmer Band (в Ромската шатра).
Царете на циганския пънк Gogol Bordello свирят на Sziget за трети път за последната петилетка и без много-много уговорки можем да заявим, че именно те – всеобщи любимци на публиката – подеха и наложиха пост-съветската фолк-рок вълна на Главната сцена на фестивала преди няколко години. След тяхното участие на същата тази сцена през знаковата 2007-а, когато Мадона гласеше за световна премиера режисьорския си дебют Filth & Wisdom (с фронтмена на бандата Юджийн Хутц в главната роля), на Главната сцена Sziget сякаш няма година, която да мине без някоя култова група от Изтока, малко или повече, в техния жанр – казаците „Гайдамаки” (Украйна), анимационно-литеартурните бандюги „Ляпис Трубецкой” (Беларус) и др. Иначе, макар всичко да тръгва от Боярка, Киевска област, Gogol Bordello определят себе си като повече като „типична нюйоркска група, квартална дори, с местен емигрантски вкус и мирис”. Родоначалници на американския джипси-пънк (нека не забравяме, че Женя е куратор на първия по рода си „Джипси Пънк Фестивал” в Ню Йорк), музикантите от групата, макар да представляват изключително пъстър катун, парадоксално или не, не са чисти цигани. Фронтменът Женя е циганин едва наполовина, а в групата има още музиканти с китайско, шотландско, етиопско, еквадорско, тринидадско, израелско, тайландско и руско потекло. Но в случая по-важни са духът и посланието. И това как се чувстваш. А не дали говориш цигански с китайски, украински или търновски акцент.
Подобен на Gogol Bordello феномен, само че тукашен – берлински, а не нюйоркски – са Rotfront (на 11 август от 19.45 на Уърлд сцената на Sziget) – начело с руснака Юрий Гуржи, унгареца Симон Вахорн и Дорка Грилус (позната на киноманите от ролите си във филми като „Ирина Палм”, Soul Kitchen и “Далас е в нас”). Това, което Gogol Bordello наричат „джипси-пънк”, на езика на Rotfront е Emigrantski Raggamuffin – не просто жанр, а философия на новото време – на онова време, когато няма да имаме нужда от паспорти и визи, и което... за съжаление още не е дошло (на уебсайта на групата, наред с графите Home, News, Band, Tour Dates има и раздел, озаглавен Passport. Само че като кликнете на него, все още пише Comming soon...).
Но ако Gogol Bordello и Rotfront изобразяват онази страна на номадско-емигрантската природа, „която ненадейно те удря в главата и те кара да неистово да трошиш и да гризеш мебели” (по думите на Юджийн Хутц), то групи като Oi Va Voi (на Уърлд сцената на фестивала на 12 август от 21.30 ч.) идват наред, за да покажат, че поголовното омесване на култури и традиции в съвременния свят може да има и своята красива и романтична страна – далеч от пънка (въпреки енергията), далеч хапливата политическа сатира (въпреки искрената ангажираност с проблемите на света), далеч от етното (въпреки ярко изразените идиш-фолк елементи), далеч от комерса в попмузиката (въпреки че певицата им Бриджит Амофа е една от най-красивите и магнетични персони в цялата 19-годишна история на програмирането на фестивала). Oi Va Voi, казано в резюме, създават оригинална и приятна за слушане поп-музика с клезмер-сола за кларинет, която можете да си затананикате, но която съвсем не е easy listening; която може да ви накара да подскачате, без да натиска копчето Delete в главата ви; която може да ви разчувства и разсмее в един и същ момент – също като музиката на Луи Армстронг или филмите на Чаплин (прощавайте за далечния паралел). А това, че свирят за трета поредна година на фестивала (дори без да са на турне в момента), трябва да ви говори достатъчно за магията на Sziget.
Толкова засега: историята има своите неминуемо-безбройни продължения – и то не само през следващите години. Дори ако щете – в рамките на тези седем дни (от 8 до 15 август). Пионерите на електро-тангото Gotan Project (прескачащи от Денс арената на Уърлд сцената на фестивала), Джейми Стюърт, Чес Смит и цялата им фрийк-рок шайка Xiu Xiu от Сан Хосе (на А28-WAN2 – най-голямата закрита сцена на Sziget), канадският клезмер-рапър Джош Долгин (Socalled), новата Европейска сцена, на която можете да чуете и познати имена като Elvis Jackson и нашенците Gravity Co, но и напълно непознати групи като исландските пост-рокери For A Minor Reflection, които има с какво да провокират любопитството ви; сцената на унгарското радио MR2 с имена като Quimby, Kiscsillag и Magashegyi Underground, Ембиънт-шатрата, в която влизате боси малко преди полунощ и можете да слушате с всичките си сетива до изгрев слънце (тази година отново ще бъде представена групата Fokatelep на най-известния българин в унгарския ъндърграунд Емил Билярски). И т.н. И т.н. Пропуснахме ли нещо? А да – Главната сцена. Но какво пък – за Manic Street Preachers, Pulp, Prodigy и Chemical Brothers (с уважение към тях и без ни най-малко да омаловажаваме статута им на световната сцена) медиите и без това непрекъснато пишат.

(Материалът е публикуван и в сп. ЛИК)

Споделете

Островът от следващия ден – Sziget в “Аларма”

Апостолът на Доброто

Венцислав Занков с Тренировки "Изходи:- упражнения 2024"

Интерпретация чрез светлинно изкуство

Между Пасха и Великден в Израел

Театър-школа "Артистисимо" се завърна със седем награди от Чикаго

Професия устен преводач: поглед отвъд думите

Всички в джаза

Предстои 11-a Академия за иновации

ПРЕДАВАНИЯ

Програми

Радио България

За БНР