Угодни на Бога и полезни за обществото – законите в средновековна България

Ако е вярно, че знаменитата максима "Законо е врата у поле" принадлежи на прословутите с хитростта си шопи, то явно наблюдаваме повсеместна шопизация в сфери и равнища на всекидневието и държавните дела, в които до неотдавна поне видимо законите не можеха да се заобикалят като "врата у поле". Закони все пак има, всеки го знае, дори децата и това е първото стъпало в градежа на правната ни култура, която от там нататък доброволно или по принуда обогатяваме.

Как е било преди десетина века – през далечното Средновековие – в българската държава, каква правна култура са имали поданиците на царщината, по какви закони са съдени делата им и как са се наричали блюстителите на правовия ред? В предаването "За думите" разговаряме по темата с проф. Марияна Цибранска, ръководителка на Секцията за история на българския език в Института за български език на БАН.

"Първите юридически текстове – преводни компилативни – са написани на глаголица и първият голям представител на това течение изобщо в старобългарската книжнина е първоучителят Методий… Сред неговите преводи се нарежда първата юридическа книга – това на гръцки е "Номоканон" от "номос" – закон и "канон" – правило, тоест това е едно обединение както на граждански или светски закони, така и на църковни или на каноничното право и което е преведено със славянската калка "Законоправило". 

Също на Методиевото перо принадлежи забележителният текст, наречен "Закон за съдене на хората", превод и компилация по наказателните титули на много важния византийски правен сборник, наречен "Еклога", казва проф. Цибранска. Тъкмо в предисловието на Еклогата се намира и много обичаната от императорите сентенция, според която законите трябва да са угодни Богу и полезни за обществото.

Целия разговор с проф. Марияна Цибранска чуйте в звуковия файл.

Снимка – БНР

• Закон за съдене на хората