Дамаск – Турция – бежанският център в Елхово – бежанският център в Овча купел – София, после Осиково, Родопите. Осиково – последното село преди Рибново, където след безкрайните завои пътят свършва. Пътят на Омар – майстора сладкар, Юсеф – шивача, Рафи – общия работник и техните семейства е дълъг. Път от ужаса на войната към бъдещето, в което вече са спрели да вярват.
„Дошли сте в Рая на земята, само че Адам и Ева вече изядоха ябълката”, обръща се Кадри към тримата мъже от Сирия по време на разговора ни. Той познава толерантността. Знае обаче и болката на местната реалност, която лекува с природно вроденото си чувство за хумор и самоирония. Те от своя страна са изцяло обърнати на Запад – Германия, Дания, Финландия – няма значение. Живеят с мисълта да заминат. Там, където ще има възможности. Там, където има за тях работа.
„Тук за вас няма, вие сте без работа и сте бедни, ние ли да вземем вашата работа?!”, обръща се Омар към събралите се с нас мъже от селото. И продължава: „В Дамаск бях майстор сладкар. Жена ми беше учителка. Имах апартамент, кола, пари, живот. Сега живея със срама, че не мога да предложа на дъщеря си бъдеще”. Дъщеря му Натали е на девет години.
Бащата на Моаз и четиригодишната Марам – Рафи, е палестинец, живял и в Сирия в бежански лагер. Сега заедно със семейството си е настанен в малка постройка в двора на местната джамия. Юсеф и жена му пък живеят при Мустафа. Той и съпругата му не само са ги подслонили, но и помагат на Юсеф с намирането на временна работа, с пари и храна.
Питам Мустафа какво може да накара човек да приюти в дома си непознато семейство от толкова далеч, а той ме гледа неразбиращо. „Как какво? Моите са далече. Работят в чужбина. И тези са нечии деца. И те са далече. Знам какво е да си далече и колко е трудно”. И се грижи за тях. А съпругата на Юсеф не се разделя от жена му. „Разбираме се”, казва Мустафа. „Юсеф ни разказва за Сирия. Видяхме снимки на разрушената му къща, сега семейството му е без дом. Една вечер ядем българско, една вечер – сирийско”. Просто всички те живеят заедно.
Когато разбира от телевизията за кризата с бежанците в края на миналата година, ходжата на село Осиково Джевдет се свързва със софийския мюфтия и казва, че иска да помогне. Някои от местните са се възпротивили на идеята запустялото училище да бъде превърнато в бежански център (не искат „гето” в селото), но в двора на джамията има празна постройка и той може да приюти в нея едно семейство. В началото на годината обаче три семейства накуп получават хуманитарен статут и трябва да напуснат центъра в Овча купел. И търсят за помощ софийския мюфтия. Той от своя страна се свързва с Джевдет ходжа. И така откликват две семейства от Осиково – на Мустафа и на местния доктор, а третото семейство е настанено в двора на джамията.
Сирийските бежанци обаче не могат да се успокоят. Те са намерили разбиране и гостоприемство в родопското село, но искат да продължат пътя си. А Европа е затворила границите си и иска визи за хора с хуманитарен статут. Мечтаният статут на бежанец получават малцина, а именно той предоставя на бежанците почти същите права, с които се ползват и българските граждани – в това число да пътуват и работят в чужбина. Мустафа разсъждава, че най-добре е за Юсеф и останалите да заминат. Но каналджийте взимат много – цената да те прекарат нелегално е между 500 и 1000 евро, а Европа е затворила границите. Местните споделят, че биха прекарали сирийските семейства през билото на планината, за да им помогнат. Страхуват се обаче, че в Гърция ще ги хванат и положението им ще стане още по-лошо.
Бежанците не искат да говорят за Сирия и да разказват за ужаса на войната. Както и не искат разговорът да се записва или да бъдат снимани. Техни близки са останали в Сирия и не искат да ги поставят в опасност, ако случайно властта види техни снимки или ги разпознае. След разговора ни Омар ни кани у дома – временния си дом в Родопите. И се извинява, че мястото е толкова тясно и бедно. „Много проблеми има във вашата страна. Това, което я прави обаче, са хората. И ние ще сме винаги благодарни”, казва Омар. След това мъжът с очила и шал, приличащ повече на интелектуалец от Париж, отколкото на бежанец в едно родопско село, става и отива да се моли в местната джамия. За бъдещето, което, както казва през тъжен смях, отдавна е спрял да вижда. Единственото, за което е благодарен, са тези бедни хора, които са ги приютили.
Снимки: Деница Каменова
На 8 ноември Стопанската академия „Димитър А. Ценов“ в Свищов тържествено отбеляза патронния си празник и навършването на 88 години от откриването си, съобщи БТА. В знак на признателност, пред паметника на дарителя Димитър Ценов венци и..
Протестът пред Народния театър е бил заявен и по този повод са били ангажирани над 60 служители на реда за да охраняват театъра. Пред БНТ служебният министър на вътрешните работи Атанас Илков посочи, че след възникването на напрежението са били..
Атина предупреди, че очаква спазване правата на гърците в Северен Епир Гърция предупреди албанския премиер Еди Рама, че спазването на правата на гръцкото малцинство в Албания остава изрично условие за присъединяването на Тирана към..
От Варна към Антарктида, днес – 7 ноември, потегля 33-тата българска полярна експедиция. За трета поредна година нашите полярници ще плават към Ледения..
Трийсет и третата българска полярна експедиция се отправя към Антарктида, за да продължи научните си проучвания в сътрудничество с учени от различни..
Премиерата на документалния филм "Кой е професор Чирков" ще се състои тази вечер в столичното кино "Люмиер". Режисьор е Елени-Маргарита Нейкова-Елма,..