Атентатът срещу редакцията на френското сатирично издание Charlie Hebdo постави темата за сигурността в Европа отново в центъра на вниманието. А с това и българското членство в Шенген. Замислено като зона на споделена отговорност в политиката по сигурността, Шенгенското споразумение от 1985 г. премахва граничния контрол по вътрешните граници на страните-членки. Към това от години се стреми и България. Но през всичките тези години на стремеж към Шенген политиците ни така и не успяха да назоват конкретните стратегически ползи за страната ни, освен, естествено, престижа, който изразява всяка брошка на ревера. Изключение не прави и вицепремиерът по координация на европейските политики Меглена Кунева, която в няколко публични изяви настоя за скорошното приемане на България в Шенгенското пространство и цитира социологически данни, според които 57 на сто от българите искат влизането в Шенген. Няма обаче данни, дали тези 57 процента искат влизането ни в Шенген само по имиджови причини. До дискусия относно ролята на споразумението в контекста на заплахата от „Ислямска държава” и свързания с това бежански натиск по южната ни граница така и не се стигна.

България е категорична, че по отношение на сигурността Европа не трябва да се движи на две скорости и в този смисъл прилагането на Шенгенското споразумение у нас трябва да е приоритет не само на България, а и на цяла Европа. Мненията в Европа по този въпрос обаче се разминават. Въпреки изпълнени технически критерии, при това още от 2012 г., редица страни от ЕС, в това число и влиятелната Германия, са против членството на България. Същевременно председателят на Европейския парламент Мартин Шулц заяви пред БНР, че присъединяването на България и Румъния към Шенген трябва да стане част от дебатите за новата европейска стратегия за сигурност. „Заради нуждата от повече сигурност трябва да обсъдим с България и Румъния техния капацитет да защитават външните си граници”, смята Шулц. Който може да чете между редовете, разбира, че присъединяването на България към Шенгенското споразумение скоро няма да се случи. Причините са нарастващата джихадистка заплаха и очакваната през пролетта нова бежанска вълна.

В новогодишната нощ повсеместният граничен контрол на външната граница на ЕС между България и Турция даде резултат – при напускане на ЕС бе заловен френският гражданин Фриц-Жоли Жоакен, за когото се знае, че е имал близък контакт с единия от атентаторите в Париж, Шериф Куаши. Именно кървавият атентат във френската столица катализира и разнопосочни послания на министрите на вътрешните работи на шенгенските страни. Заговори се за ревизиране на споразумението. „Ние ще подкрепим връщането на граничния контрол и не изключваме необходимостта от промени в споразумението”, обяви испанският вътрешен министър Хорхе Фернандес Диас в интервю за вестник „Ел Паис”. Пределно ясно е, че отворените граници са коз в ръцете на терористите. Притесненията на европейските политици в тази връзка изрази и председателят на ЕК Жан Клод Юнкер. „Шенгенското споразумение подлежи на ревизия, за да увеличим ефективността в борбата срещу тероризма”, заяви Юнкер и съобщи, че конкретни предложения могат да се очакват след срещата на външните министри на ЕС през февруари. След като призна, ще братята Куаши са били под наблюдение на шенгенската система за сигурност, германският вътрешен министър Томас Де Мезиер формулира новата задача на страните по външната граница на ЕС: „Всеки граничен полицай трябва във всеки един момент да може да различи потенциален терорист от действащ терорист, пътуващ към някоя конфликтна точка в света.”

На този фон чисто политическите послания от София за бързото приемане на България в Шенгенското пространство звучат не особено сериозно. Изтъкването на изпълнените технически критерии за членство може и да са достатъчни за вътрешна употреба, така щото 57 процента от българите да приветстват това членство. Но едва ли са убедителни за загрижените за сигурността си партньори в ЕС.