На война само по пола - дебютен ливански филм на София "Менар-фест"

"Войната говори твърде дълго, чухме нейните истории - сега е време да чуем историите, които ни разказват Любовта, Изкуствата, Музиката.... а не политиката"  В уникалната атмосфера на посланието от този дебютен ливански филм, а оттам  в историята и настоящето на Ливан, сега ни потапя интервюто, което Ирина Недева направи с младия ливански режисьор Джо Бу Еид.

На английски заглавието на филма е "С токчета на война" казва Джо Бу Еид - режисьорът на най-гледания филм в Ливан за 2013г., отличен с наградата “Talent to Watch” на престижния филмов фестивал във Вашингтон, ДС. В английския израз се крие още едно значение - "На ръба на война", а ако го четем буквално и през френски превод стигаме до парадокса "да воюваш с обувки с високи токчета", нещо като войната на жените. Джо Бу Еид допълва, че българският варинат "на война само по пола" е също интересно хрумване на фестивала "Киното на Близкия Изток и Северна Африка" организиран от сдружение "Позор". Филмовият фестивал се провежда в София през февруари 2014г. за шести породен път. 

За Джо Бу Еид това е ключът към неговите търсения. Неговата амбиция е да накара войната да заглъхне и да отстъпи място на любовта. Защото любовта е способна да обяви война на войната.
 "Опитах се да накарам войната да замълчи. Да дам шанс любовта да говори повече. Това е филм за любовта повече отколкото за войната, особено като знаете, че действието се развива през 1982г. по време на израелската инвазия в Бейрут".

Режисьорът си познава историята на Ливан. А ние можем да проверим в дебелите книги. Войната в Ливан започва като вътрешна гражданска, но прераства и в междусъседска след убийството на израелския посланик в Лондон през юли 1981г. Тогава Израел започва операцията "Мир за Галилея", начело с тогавашния министър на отбраната Ариел Шарон - израелският политически и военен лидер, с когото светът се раздели само преди седмица....

Това не е просто филм, базиран на истинска история. Това е историята на зачеването на самия режисьор: "Това е историята на моите родители. Всеки познава детското нетърпение да реконструира историята на родителите му, довела до неговото зачатие...Детето, което толкова настойчиво иска да присъства някак, макар и невидимо на сватбата на неговите родители...детото което иска да си представи или да присъства на първата им целувка, на първите мигове на тяхното съприкосновение... за това е филмът ми..." споделя Джо Бу Еид който е роден през 1983 година. "Само малка част от моето поколение са израснали  в една къща,точно заради войната, и заради непрекъсната промяна на градовете, точно заради бягството от продължителната гражданска война. Почти никой няма образ на роден дом в главата си". Точно затова филмът "На война само по пола" се опитва да възстанови образа на изгубения роден дом: "Опитах се да възстановя този изгубеният си роден дом, изгубената си родина.....LOST HOMELAND... и да го трансформирам в една поетична приказка".

Историята на самия Джо е точно такава. семейството на неговата майка е от светски настроени християни-католици. Те се евакуират от Бейрут в село в къщата на християни-маронити, където единият син учи за монах. Майката на Джо се влюбв в младия мъж. Чувствена, прекрасна, съблазнителна, тя го отвоюва от войната, от църквата, от консервативното му семейство, което гледа с недоверие към наемателите от Бейрут заради техните светски левичарски нагласи. "Може би Западът мисли, че основният ни проблем е съжителството на християни и мюсюлмани. Но това не е така. Даже и двама души да са от една и съща вяра, ако имат различни политически възгледи- леви или десни - това може да породи конфликт".

Малките проблеми под масата са по-важни за разбирането на Ливан ни казва Джо Бу Еид и допълва: "В Ливан няма черно-бяло. Няма добро и лошо ясно отделени. Всеки знае, че даже да вярва в нещо и в него може да има нещо грешно. Историята ни също е такава. Като гледаме последните 30 години - едни и същи са проблемите....". "Това не е точно война - но не точно и мир".  

Според Джо Бу Еид ако беше чиста война щеше да има ясен край, промяна, революция, връщане към нормалност. Докато в Ливан е друго: "Живеем ден за ден, мислим, че всичко е наред, но всеки месец има убити". Като при атентатите неотдавна. Този полу-мир, полу-война е проблемен според режисьора. Това е заплахата за цветовете на Ливан, нашествие на полутоновете, нашествие на мръсно-сивия цвят на войната.  А на въпроса на Ирина Недева къде младият режисьор вижда заплахите за ливанското общество в ливан днес  - опасява ли се от пренос на конфликтите от Арабската пролет, от сирийската драма, от полестинската драма, от Израел, от Йордания,  от Хизбула, режисьорът отговаря: " Честно казано от моята гледна точка, моите опасения не са свързани нито със Сирия, нито с Израел,нито от Иран,  нито със Съединените щати, Която и да било "Велика сила" не може да навреди толкова на Ливан, колкото самите ние вътре в Ливан, ако позволим разделението да ни обхване. Единственият ми страх днес е свързан с разделението между сунити и шиити, между християни и мюсюлмани, между самите християни, защото християните са разделени наполовина политически, едната половина са с шиитите, другата половина са със сунитите. Това може и да пази равновесието, но ако разломът между шиити и сунити стане по-дълбок тогава може да стане по-лошо, отколкото е".

Защо обаче въпреки всичко това младият ливански режисьор е оптимист за бъдещето на Ливан чуйте от интервюто на Ирина Недева с Джо Бу Еид в звуковия файл.