"Крадецът на праскови" - да откраднеш миг любов

1918 година. По улиците на Търново преминават военнопленници. Комендантът на града, педантичен офицер, държи съпругата си Лиза зад дебелите стени на дома си, сред дръвчета праскови. Един ден Лиза открива сърбина Иво Обренович да краде плодове от нейната градина. Гладът го довел до бягство от военнопленическия лагер. Иво е сръбски поручик, бивш учител по музика. Лиза е тъжна, самотна и чувствителна. У младата жена се събужда състрадание, което скоро преминава в голяма любов. В лагера Иво води шеговити разговори с френския посланик Дьо Гревил и с нетърпение очаква срещите си с Лиза. И двамата разбират, че в това размирно време любовта им е обречена, но това засилва още повече чувствата...

Когато започва снимките на „Крадецът на праскови“ Коканова е само на 25 години. Божествено красива и вече много обичана от публиката. Има 7 роли, сред тях е и Ирина от „Тютюн“. Когато Въло Радев обявява, че ще я снима в първия си режисьорски филм Художественият съвет на Киноцентъра е категорично против. Тя е много млада, в нея има все още нещо момичешко, не би стояла нито до сърбина Раде Маркович, нито до Михаил Михайлов като военен комендант на града. Въло Радев е принуден да я смени с Виолета Минкова, известна тогава театрална актриса. Но след като преглежда снимания с Минкова материал Радев обявява, че я сменя отново с Невена, защото иначе филмът ще бъде провал. Началото на снимките с Раде Маркович били трудни – той бил нервен от смяната на актрисите , а тя- студена и дистанцирана. Невена обичала да слуша Въло Радев. Тя се заразявала от него и бавно се превръщала в Лиза. Така дистанцията със сърбина се скъсявала и любовната химия между героите им преминава и самите Коканова и Маркович. И във филма виждаме голямата любов – красива, светла, но и мъчителна и безнадеждна. Войната - това е не само фронта и димящите дула, кръвта и физическите страдания, смъртта. Войната - това са и претърпелите крушение илюзии, опустошените души, несбъдналите се мечти и идеали, обречените чувства и надежди.

Много години по-късно видяхме Раде Маркович във филма за Невена – „Аз коя съм“, документален разказ на Георги Тошев.

Каква хубава снимка, казва сръбският актьор, докато държи в ръка снимка на кадър от филма. Когато държа в ръцете си тези фотографии, имам ги у дома, не така големи и не толкова хубави…винаги се усмихвам. Усмихвам се вътрешно, духовно, те ми напомнят нещо прекрасно, което е останало запечатано в душата ми, едно богатство. В живота има толкова удари и злини, но върху мен оставиха силен отпечатък и този филм, и пребиваването ми в България, и моята работа и близост с Невена. Че аз мога само да се усмихна, наистина с много тъга, защото тя си отиде завинаги. Но, както човек никога не иска да вярва в лошото, най-вече в смъртта, така и аз не исках да вярвам и бях ужасно потресен, когато чух. Това е точната дума – потресен. Знаех, че си отива, преболедувах го, но, когато това се случи първата ми мисъл беше – нима никога вече няма да бъда с нея. Останах сам. То отзвъняваше в мене и не мога да се освободя от този звук, той отеква в мен, все още. Тя беше изключително създание, невероятна, единствена, не съм срещал в живота си подобно същество.

Действието във филма, а и в творбата на Емилиян Станев, се развива в красивия старопрестолен град Търново. По идея на Регионалния исторически музей от следващата година естествените декори, използвани при заснемането на филми в града ще бъдат обозначени с информационни табели, а туристите ще могат да гледат сцената, запечатала конкретното място. Включително и от заснетия през 1964 година филм „Крадецът на праскови“, в който се виждат: лагерът за военнопленници на входа на Царевец, дворецът на Царевец, през телените ограждения в далечината Търново е като на длан, а любовните сцени се снимат в двора с прасковите в Арбанаси.