Алесандро Гоня - човекът с над 500 премиерни изкачвания

Не точно. Имам списък, защото си записвам всичко, но не знам наизуст, може би около 500 - по-къси маршрути, по-дълги, всякакви. Най-доброто ми постижение е премиерен маршрут, който изкатерих с моя приятел Лео Черути на връх Матерхорн. Стена, която никой не беше изкачвал - Смутен Назе. Впечатляваща, 1200 метра. И това беше през 1969 г. 

Разбира се! Аз съм на 73 години, вече не искам да правя някакви трудни изкачвания, но съм щастлив, когато отида на скали в почивните дни с някой приятел, просто за да се раздвижа. Разбира се, съвсем различно е от това, което някога съм правел. 

С една дума? Невъзможно е. Хората мислят, че когато се качиш на върха, си много щастлив. Разбира се, ти си доволен, но щастието е нещо друго. То е чувството, което ти следваш и се опитваш да постигнеш през целия си живот. По някакви причини алпинистите искат, след като стигнат върха, да отидат и да опитат друг връх, може би по-труден. 

Пристрастяване е. Когато изкатерихме с моя приятел Матерхорн след 4-5 дни катерене, бях доволен. И докато слизахме, аз вече мислех за следващия връх. Търсил съм щастието през целия си живот, но не съм го постигал. Да си щастлив значи да си 100% удовлетворен. Ако след като постигнеш нещо, ти продължиш да правиш същото, това значи, че не си постигнал тези 100%. Може би някои успяват да постигнат тези 100%, не знам, мога да говоря само за себе си. Трябва да внимаваш, когато четеш, тъй като много хора пишат това, което смятат, че читателите искат да прочетат - не искам да кажа, че те лъжат, но това не е истината. 

Не всички, но е вярно. Голяма част от тях наистина пишат добре. Невероятно е колко много книги има през вековете, написани от алпинисти. Това значи, че мнозина пишат, но и, че мнозина четат тези книга. Защо? Мисля, че защото алпинизмът не е спорт, спортът е само част от него, и емоциите, които можеш да изпитваш в планините, ги няма в  тениса или в ските. Алпинизмът е нещо друго - ти се отдаваш изцяло на играта. Не става дума за състезание - да си първи или втори, ти си сам с планината, или с приятелите си, разбира се. Така че това е начин на мислене, който те подтиква да пишеш.   

Започнахме през 1988 г., защото разбрахме, че това е моментът да почнем да правим нещо за планините. Не само да бъдат почистени, но по-важното - да бъдат опазени. Разбрахме - под "ние" имам предвид "Mountain wilderness" - международна асоциация, която работи за опазване на планинските райони, основана през 1987 г. Та, ние разбрахме, че трябва да действаме - да почистим Мармолада, например. Освен това, критикувахме лифтовете - те не толкова рушат физически планината, колкото опорочават смисъла на пребиваването в нея. Така си спечелихме много врагове, които ни упрекваха в някаква елитарност. Но ние им казахме "спрете, не експлоатирайте планината повече по този начин".

Очевидно е, и то не само в Алпите, а и в Хималаите, в Антарктида, навсякъде. Но трябва да кажа, че преди 400 години ледниците в Алпите са били по-малки от сега. После, преди 300 години е застудяло и ледниците са почнали да нарастват. Но преди не е било така, били са на по-малка площ от сега - хората са можели да стигнат от Цермат до Червиния на кон. Сега това е невъзможно. С това не искам да кажа, че няма опасност - само след няколко години няма да има ледници. Но се надявам, че след 30-40 години ще започне нов период на застудяване и образуване на ледници. Проблемът с климатичните промени обаче остава и ние трябва да спрем да използваме полезни изкопаеми, петрол за горива. Трябва да намерим начин да оползотворяваме слънчевата енергия. 

Не, не мисля. Има някаква част от алпийската общност, с която не съм съгласен, тъй като не харесвам комерсиалните експедиции и всички подобни неща. Но това е само част от всичко. Сега шерпите искат да развият този височинен туризъм. Преди много години в Алпите фиксирахме парапети по Матерхорн, построихме лифтове в планините, сега шерпите искат същото и ние трябва да приемем това. Но алпинизмът не е в криза - има много млади хора, които всяка година търсят трудни върхове в отдалечени райони и ги изкачват.

Трудно е да се сравняват алпинисти от различни епохи, но за времената, в които аз най-активно се катерих, това беше със сигурност Райнхолд Меснер. Преди него беше Херман Бул, разбира се - Валтер Бонати, Рене Демезон. А сега мисля, че това е Денис Урубко. 

Някой би казал - късмет. Не бих казал. Късметът е важен, но не е само това. Аз също се питам този въпрос - кои са тези качества. Анализирал съм много трагедии - някои от загиналите в тях съм познавал, други - не, но защо някой е загинал не може да се докаже, може само да се усеща. Мога да кажа едно - оцеляването не е въпрос на съдба или късмет, а на способност да свържеш съзнанието с подсъзнанието си. Ако има сключен брак между тези две части на нашия Аз - защото има една част, която ти не виждаш, но можеш да чувстваш какво иска - и ако си способен да разбираш това, да приемеш, да осъзнаваш това, което искаш - можеш да оцелееш дълго време. 

Не знам точно. Бях дете, исках да се катеря навсякъде. Може би е съдба. 

Бих им пожелал да осъществят това, което искат. Ако това е нещо трудно, аз им свалям шапка. Но най-важното е в начинанията си хората да успяват да сключат този "брак", за който споменах по-рано - споразумението между онова, което искаш да постигнеш, и вътрешния си глас, несъзнаваното. Това се учи, трудно е. Когато си млад, го имаш естествено, после нещата се променят и трябва да го постигнеш отново. 

Интервюто можете да чуете в звуковия файл.

---

Новините следете в рубриката на БНР "Екстремните спортове". Можете да я слушате като подкаст тук.