Иван Кулеков: Много от познанието е вътре в нас, трябва да го извадим

Интензивното говорене за коронавируса прилича на мобилизацията около земетресение, когато си напомняме кои са важните неща и оценяваме живота си. Така смята Иван Кулеков - писател, сатирик, сценарист, телевизионен водещ и, както сам се определя - радиочовек.

„Аз обаче живея с това чувство за „всеки ден е последен“ откакто се помня. Не знам защо. И се опитвам да осмисля живота си, какво трябва да направя в тоя живот. И се опитвам това да го пренеса на хартията или с други средства да го споделя с други хора.“

„Бележки за забравяне“ е заглавието на последната му книга. „Това е може би седмата ми, осмата ми книга, в която се опитвам да смеся рисунки, снимки и текстове в едно. И в това има някаква игра, търсенето на невъзможност да събереш думите с образа."

Когато бил 16-годишен и започнал да рисува карикатури, разбрал, че трябва да намери нещо общо между думите и рисунката. Казва, че вече 45 години си опитва да ги събере. „И мисля, че в тази книга съм най-близо до това. Но това е невъзможно да се случи“.

Диагнозата на Кулеков за времената на свръхкомуникация:

„Човек си казва, че му е много трудно да отсее най-важното и може би в един момент трябва малко да затвори тези входове за информация и да потърси информацията, която има в себе си. Защото аз съм убеден, че не всичко, което ние знаем, идва отвън. Много от нещата са в нас – ние трябва просто да ги извадим.“

Литературата е човекознание, вярва Иван Кулеков. И още - това, че медиите са пълни с негативни новини, не значи, че животът ни е такъв. 

„Има вдъхновени хора, талантливи хора, които правят неща, които не влизат в новините. Те за мен са много важни. На тях се крепи животът ни, надежда някаква.“

Има автори, пред които се чувства „отговорен, независимо дали са живи или починали“. Един от тях е Йордан Радичков. Помни как заедно са направили рисунка.

„Той нарисува половината рисунка, другата половина нарисувах аз. Много хубаво и приятно. Бяхме забравили кой на колко е години. Хората се събират, когато се чувстват деца. Тогава изчезват всякакви разлики – годишни, като авторитети.“