На чай със Смъртта

Освен че е дала на света Шекспир, Джон Кийтс, Pink Floyd, футбола и още куп други благини, добрата стара Англия и още по-точно добрият стар Лондон приютява места, в които свободно се обсъждат теми табу на чаша топла или градусова напитка и на чиния кейк. Наричат се кафенета на смъртта или Death Cafes. Там се събират непознати хора, които споделят чувства и размисли за смъртта, за да преодолеят опасенията си от края.

Има ги от 2011 г., когато Джон Ъндърууд дава началото на първото такова. Взима идеята от Café Mortel в Швейцария, създадено през 2004-а от социолога и антрополог Бернар Крета. Постепенно кафенетата на смъртта набират популярност по цял свят, вече са десетки хиляди. Особено известни са на Албиона.

„Изотопия“ потърси и намери Каролин Дент, собственичка на лондонското Death Cafe Finsbury Park, чието мото е: „Яж, пий и говори за смъртта“. Каролин организира срещите от четири години. Освен това е End of Life Dula – работи с терминално болни и близките им, както и хора с деменция. Дулите не са медицински специалисти, но могат да бъдат подкрепа в ключови житейски моменти като раждане, аборт и смърт.

Разговорът за неизбежното,

който носи успокоение на мнозина, се случва и през последните месеци, откакто Covid-19 се намести трайно в ежедневието ни. Кафенетата обаче преминаха изцяло онлайн - по Zoom. Участниците са разделени в групи от по 6 до 8 души. По същество нищо не се променило, обяснява Каролин:

„Споделяме чувствата и усещанията си. Забелязвам, че има доста страх у хората, защото сме заобиколени от този вирус. Не знаем кой е заразен и кой ще се разболее. Може да е всеки. Вирусът става символ точно на безличното, постоянно присъствие, скрито, но същевременно много близо до нас."

Изолацията, в която сме, също влошава нещата и засилва страховете, продължава Каролин Дент.

"Има по-малко неща, които да ни разсейват, върху които да се фокусираме. Това ни насочва навътре към страховете ни. Мисля, че всеки би се страхувал по-малко, ако не е толкова изолиран и общува с някого. Едно от нещата, свързани с Covid-19, е че много хора умират разделени от близките си. Това да бъдеш заобиколен от семейството и близките си, приятелите си, когато умираш, е основна човешка нужда.”

В такива моменти подкрепата е ключова, разказва Каролин и дава пример с еврейския ритуал „шива“, при който няколко души, близки до опечалените, стоят при вдовицата или вдовеца седем дни. Дори не е нужно да си говорят, уточнява Каролин. Достатъчно е скърбящите да знаят, че не са сами.

И ако споделянето онлайн помага, то каква е оценката на Каролин за появилите се

погребения по Zoom?

Оказва се, Каролин е била на подобно погребение и не се е почувствала зле:

„Въобще не знаех какво трябва да очаквам, но всъщност бях приятно изненадана. Не се чувствах дистанцирана от случващото се, както си мислех, че ще стане. Въпреки че просто стоях и гледах в един екран, почувствах се наистина въвлечена в това, което се случва. Присъстваха едва шест души в параклиса и церемонията продължи много кратко. Но пак е по-добре, отколкото да няма такава. През годините съм имала случаи, при които волята на умиращия е била да няма погребение. Това е изключително тежко за живите, които скърбят. Мисля, че трябва да бъдем заедно и да почувстваме връзката помежду си, докато сме около починалия.”

Майката на всички страхове

Така психолози определят страха от смъртта, разказва още Каролин. Сблъсъкът ѝ с танатофобията, както се нарича това състояние, е още в ранното детство. Уви, малкото момиче нямало с кого са сподели:

„Израснах през 60-те, когато никой не говореше за това. Семейната ми среда не беше религиозна. Наложи се да се боря със страха си години наред. Състоянието ми все повече се влошаваше и когато бях на 21 години, започнах да ходя по лекари. Те обаче също не можеха да говорят за това, (смее се), пратиха ме на кръвни изследвания. Вече бях на 30 години, когато най-сетне открих лекар, който чува това, което казвам. Тя беше общопрактикуващ лекар, но и хомеопат, така че - за мое щастие - имаше по-холистичен подход. Това беше моментът, в който наистина започнах да лекувам страха си от смъртта.”

Според Каролин ако бе посещавала кафенета на смъртта като по-млада, е щяла да се избави от танатофобията си по-рано. „Едно от нещата, които осъзнаваш, когато се страхуваш от смъртта или имаш какъвто и да е друг страх, е, че няма заобиколен път. Трябва да се изправиш пред страха и да се сблъскаш с него. За много хора, които страдат от танатофобия, това се превръща в пътуването на живота им.”

Източник: Death Cafe Finsbury Park

„Страхът e отрова, която прониква и се разраства бързо…“

Това е урокът на Каролин Дент, научен по трудния начин. Сега тя го предава на останалите. А „когато това табу е преодоляно, разговорът става много по-оживен и вдъхновен. Изключително изненадващо е колко звучни, бликащи от енергия, трептящи, звънливи могат да бъдат кафенетата на смъртта. Прилича малко на енергията от 80-те, когато всички започнаха свободно да говорят за секса.”

Как се създава табу и как обществото ни е стигнало до отхвърляща смъртта култура?

Отместваме поглед, за да сравним, заедно с Каролин, как хората са посрещали края малко по-назад във времето.

„Смъртта е била естествена в предвоенните години. Случвала се е у дома. Всички са я виждали. Децата също. Била е нормална част от живота. Но откакто смъртта е пренесена в болниците, e подчинена на медицинската помощ. В обществото ни е наложено усещането и стремежът да държим хората живи колкото се може по-дълго, дори с цената на много операции. Те могат да бъдат нещо страхотно, не ме разбирайте погрешно.

Но аз чувам и друго от умиращи хора, на които помагам. Хора с тежки диагнози, на които им остават няколко седмици, дори няколко дни живот. (...) През последните години в обществото има импулс смъртта отново да бъде естествен процес. Да я върнем у дома, когато е възможно. Там, където хората ще бъдат в собствената си среда, заобиколени от близките. Лека-полека се отдалечаваме от стремежа за удължаване на живота. (...) Това е движение, което цели да върне смъртта във времената преди тя да бъде високо медикализирана и всъщност силно индустриализирана.”

След като смъртта не трябва да е табу, питаме: кои страдат повече – хората, които губят близък човек внезапно, или тези, които са подготвени и знаят предварително, че кончината му предстои?

„Това са различни видове скръб. Когато имаш нелечимо заболяване, имаш време да се подготвиш. (...) Лично на мен ми се иска да имам това време преди смъртта. Но има и други случаи. Имам приятелка, която беше силно травмирана, защото тя и съпругът ѝ трябваше да се сбогуват с неговия баща през iPad. (...) Тези смъртни случаи са изключително травмиращи, затова се надявам да има законови промени, които да позволят поне един човек да бъде при умиращ от Covid-19 в последните му часове. С всички предпазни средства, разбира се. Въпросът вече се обсъжда,” разказва Каролин.

Най-добре е да имаш хора, с които да говориш

В ситуацията, пред която светът е изправен сега, е важно да правим всичко, което би ни накарало да се чувстваме по-малко сами. Съветите на Каролин:

„Не толкова да се фокусираме върху самото говорене, а просто да имаме тази възможност и да знаем, че има човек, който ни подкрепя. Дори да е от другата страна на телефона. Дулите тук открихме безплатна телефонна линия за времената на карантината. Хората, които искат, могат да поговорят с някого за час или по-дълго, ако е необходимо. Телефонните линии, на които да бъде оказвана подкрепа в скръбта, са много важни.”

Според Каролин помага да опишем чувствата си и в текст. Не е нужно после да го четем. Важно е да контролираме потока от информация, който достига до нас, и да не гледаме новини преди сън. Да сме сред природата, да си сготвим нещо вкусно, да се свържем със съседите – хората, които могат да ни помогнат в нужда. Можем да подготвим писмо с указания какво искаме като пациенти, ако се разболеем тежко от коронавирус и да дадем копие на личния си лекар. Можем и да напишем писма до хората, които обичаме. „Може никога да не ги изпратите, но не пречи да ги напишете. А може би един ден ще им прочетете тези писма”, казва Каролин.

Искате да започнете освобождаващия разговор за неизбежното? Сипете си чаша чай или кафе и слушайте интервюто с Каролин Дент в звуковия файл.