Безнадеждност - наследството за военното поколение в Нагорни Карабах

Арзу Гейбула даде интервю за предаването „Събота 150“: 

„Това, което характеризира това поколение в двете страни, е, че сме родени малко преди или по време на конфликта, израснали сме по време на конфликта и нямаме много опит в комуникацията с отсрещната страна. Оказваме се поколение, което поема, буквално диша, това, с което властите в двете страни ни захранват…Получава се вакуум в информацията. Защото голяма част от това, което се предоставя като исторически факти и въобще правителствена реторика около конфликта, е до голяма степен едностранчиво и дехуманизира другите - отсъства човешкият елемент. Това доминира нашето поколение, което сега преживява най-тежкия момент след прекратяването на огъня през 94-а“.

Това ли е причината да се усеща толкова много омраза и от двете страни на войната? Защо тези, които искат война са повече от мечтателите, както ги наричате вие?

От страна на Азербайджан е важно да се отбележи, че се задълбочава чувството на недоволство сред хората. Въпреки резолюциите на Съвета за сигурност на ООН и вследствие на войната до 1994 година, Азербайджан загуби контрол не само над Нагорни Карабах, но и над още седем територии. Те са под окупацията на Армения. И това обуславя усещането у азербайджанците, че са жертви.

Политиците използват това и за своя лична изгода - да осъществяват личните си политически планове. Така имаме население, което е гневно заради загубата на територии; имаме 16 процента, които са прогонени от домовете си и искат да се завърнат в седемте територии и в самия Нагорни Карабах; имаме и липса на напредък в мирните преговори, които се точат от 1994-а.

Причините за недоволство са много. И освен всичко останало Карабах обединява азербайджанците. Дори опозицията следва правителствената линия по въпроса. А тя е - ако преговорите се провалят, тогава нямаме друг избор, освен да си вземем обратно това, което е по право наше, с война. Затова, според мен, не е изненадващо, че има толкова много негативизъм към другата страна.

Съобщава се за тормоз срещу активисти в Азербайджан, които публично се обявяват за мир. Вярно ли е това, или е част от неизбежната пропаганда?

За съжаление е вярно. Тези дни си давам сметка под колко различни форми такава агресия се проявява през последните три седмици. Най-явната е срещу пацифистите, които публично се обявяват срещу войната. Но има и агресия срещу чуждестранните журналисти, които са обвинявани, че отразяват конфликта едностранчиво.

Това е заради начина на мислене, с който хората живеят вече толкова дълго време. Това е причината, когато някой се обявява против това, което изглежда обединява мнозинството, неизбежно да бъде подложен на атаки. За съжаление. Защото едно е да кажеш: „ти подкрепяш мира, но ние мислим, че войната е правилният избор“. Съвсем друго е да се превръщат такива хора в мишени - с фейсбук страници със снимките им и етикети „Това е врагът! Защото не иска война“.

За известно време - от 2018 година, когато в Армения се случи важна политическа промяна, и през почти цялата минала година изглеждаше, че спорът между Баку и Ереван върви към решаване. Но се случва точно обратното. Какво и кога подпали тази поредна, но наистина сериозна ескалация?

През 2018-а, когато премиерът Пашинян дойде на власт в Армения, наистина имаше големи надежди, че ще има напредък в преговорите. Но след това се случиха много неща, които промениха тези нагласи. Той се показа като по-голям националист, отколкото изглеждаше, по отношение на Карабах. И когато при едно от последните му посещения там заяви, че Карабах е Армения, той все едно изхвърли мирния процес през прозореца. Това беше един от първите сигнали, че е надвиснала война.

Ние азербайджанците живеехме в непрекъснат страх, че конфликтът може да ескалира всеки момент. През десетилетията инцидентите на фронтовата линия ставаха все по-чести. И специално 4-дневната война през 2016-а и сблъсъците през юли тази година като че ли предизвикаха неизбежното. Нещо като бомба с часовников механизъм. В основата на азербайджанското недоволство е загубата на териториална цялост. Арменците пък се страхуват, че ще се повтори 1915-а. Тези национални чувства са причина за настоящата война.

Както и липсата на интерес от външните сили. Съединените щати не са заинтересовани практически през целия мандат на настоящия президент. Евросъюзът пък е зает със собствените си проблеми. Така че Азербайджан реши, че има възможност, с подкрепата на Турция, да влезе в този сблъсък. Пандемията също е фактор за избора на момента - всички са заети с битката срещу нея.

Така че причините за ескалацията са многопластови. Отговорът на въпроса ви определено не може да е еднозначен. Доста е сложно. И не изглежда, че войната ще свърши скоро, особено като се има предвид нарушаването на примирието и от двете страни.

Не е ли по-добре Турция, Съединените щати, Русия да останат настрана, ако не могат да бъдат реални посредници за мир, като заемат определена страна?

Трудно е да се каже. Мисля, че е дошъл моментът за промяна на основните играчи. Възможно е Турция да седне на масата за преговори, защото Азербайджан го иска. Или пък трябва цялостна промяна на подхода на посредниците. Една от основните причини за критиките срещу Минската група е усещането, че тя подцени конфликта и не си даде сметка, че ще ескалира по този начин, ако не бъде намерено решение възможно най-скоро.

Сега виждаме - Русия посредничи за прекратяване на огъня, но то не се спазва. Франция, да ви кажа честно, не съм сигурна какво прави по въпроса. Помпейо каза нещо, Байдън - също. Но този конфликт е толкова сложен и дълбок, че няма как с един туит или с едно телефонно обаждане да се променят нещата. Необходим е различен подход. Защото Азербайджан е твърдо решен - искаме пълно изтегляне от седемте територии и тогава ще гарантираме сигурността на жителите на Нагорни Карабах.

Казват, че Нагорни Карабах е изключително красиво място. Но не го ли прави и прокълнато място неспособността на арменците и азербайджанците да спрат да се мразят и да споделят красотата?

Аз със сигурност бих искала да споделяме. Мисля, че проблемът не е, че азербайджанците и арменците не са способни, а че не им е било позволено да живеят заедно. Те са споделяли живота си преди, но конфликтът, който избухна през 80-те години, ги е разделил. Всичко, което се случва след това, е пречка за връщането назад.

Бих искала този конфликт да свърши веднага, да се спазва международното право, да се завърнат бежанците не само в окупираните територии, а и в Карабах, за да могат двата народа отново да са заедно и да се наслаждават на красотата му. Но понеже към момента двете страни са толкова изпълнени с гняв и взаимна омраза и понеже тази омраза е подклаждана толкова активно от правителствата, е наистина тежко да се надява човек.