Пориви и устрем в задъненото село

В различни моменти от денонощието те разчитат на две природни стихии. Едните – заради адреналина, другите – за да утолят глада. Чуждия, пък и своя.

Крапец става все по-идеално място за кайтсърф и все по-трудно за риболов.

Ловци на моменти – такива са героите на „Изотопия”. Едните улавят изгревите, а другите са на плажа до залез. За тях не е важно дали е утро или вечер. За тях е важен поривът. Във всеки смисъл на думата.

Те обичат да усещат вятъра в косите и неопрените, но най-вече в крилата. Кайтсърфистите на Крапец се самоопределят като любители. Не са организирани като хората на юг, нито като тези, готови да отидат до Гърция и Турция в името на спорта. Карат го полека, айляшки, яваш-яваш, фрийстайл и каквото още можете да се сетите.

Следобед са се събрали близо до морето, на завет. Излизат от водата един по един и след като са покарали, се отдават на вътрешнозаводските си шеги и закачки с бира в ръка. Гледат крилата винаги да са над водата, а съзнанието – над нещата. От това по-джулайски – здраве му кажи.

Най-важният въпрос в тези условия е: „Хубаво ли беше днес, хареса ли ти?”. Ако отговорът е „Не”, търсим какво не е оптимално. Сред кайтърите има и рибар, който превежда: „По един-двама излизат разочаровани, има дупки на вятъра, не е постоянен. Един пропад на вятъра и...”.

Варианти за каране много, само вятър да има! А когато има, бреговете на Крапец са виждали и 50 кайта едновременно в морето: „Тук при нас е малко по-екстремно, особено от север като духа, стават много вълни. За Варна това ни е мястото. Другаде няма къде, всичко е окупирано от хотели. Като има прогноза, идваме. А като години... Караме от феодализма”, шегува се един от по-опитните. На 58 е, а от Германия очакват дори 71-годишен кайтър.

Карат цяла година. Всеки идва според работното си време и оборудването: „Аз карам хидрофойл, той върви във въздуха и развива по-голяма скорост. Тук има хора, които карат двупосочки, като сноуборд. Да скачаш, трикове да правиш. Има хавайки, дъски, те са за вълни. Кой каквото си е харесал”, уточнява един от гидовете ни в света на спорта.

Той пък е въпрос на пари и всички край караваната признават: кайтсърфът е скъпо удоволствие с четирицифрени измерения. Все пак тези, които искат да се учат, могат да вложат в екипировка втора ръка. Има и хора, които поправят по-старо оборудване.

Но не парите движат кайта във водата. Един от добрите сърфисти се бори с любимия си вятър, за да ни сподели най-важното условие: „Да имате желание и да обичате природата и вятъра. Така, като се обърне и го усещате в лицето. Да обичате свободата, да ви е хубаво, когато усетите адреналина. Първоначално ви е страх, после започвате да контролирате нещата и започвате да изпитвате удоволствие.”

Колко опасно може да бъде удоволствието, особено в началото?

„Загубата на контрол върху теглителната сила някой път може да доведе до сериозни травми. Включително са се удряли хора в стъклата на колите, припадали са. Не си застрахован, във всеки един момент за части от секундата можеш да изпуснеш управлението, да подцениш една обстановка и както имаш много знания, да се случи произшествие.”

За 16 години той е разбрал, че обича предизвикателството, суровото октомврийско, а не юлско време и разнообразието. Обича страха и чака с нетърпение златния си миг във водата – онзи, в който започва да контролира ситуацията. А след контрола идва още страх, когато поредната голяма вълна го подгони.

Във водата не говориш с никого, даже със себе си, казват кайтърите. Когато влязат в морето, забравят суетата. Важно е само да спасят крилата. Без паразитни движения. Кайтът трябва да те слуша. И ти трябва да го слушаш, защото вятърът ти говори през него. Говори през пръстите ти. Кайтът е за пианисти... Все заключения, които ще чуете на плажа на Крапец.

Но има още една важна съставка във ветровитата ни история. Разборът вечер е 50% от карането, затова от ключово значение е Нейно Величество Компанията. В нея всяка жаба си знае крилото, шегуват се момчетата. Крапец е Хаваи, дочуваме друг да се провиква, докато се насочва към водата. А дали?

„В задъненото село влизаш и трябва да излезеш по същия път.” Да си роден на брега на морето в задъненото село... „Има някакъв кеф, ама не е постоянен. Зимите са опасни, ветровете са силни, студовете големи”, ни казва представител на кореняците в Крапец. Вечерта на по бира и повече при кайтърите е преминала. Вече е утро и към осем краят на работния ден наближава.

Вятърът е важен и за рибарите. Дори много повече. И те са придирчиви към поривите. И те търсят във вятъра приятел, а не враг: „Пак има значение кой вятър. Сега е сезонът за рапаните, трябва водата да е топла, обаче не е нито студена, нито топла, държи умряло време. А за риби по-късно, август, искаме да духа югозападен вятър. Колкото е силен, да изстине водата, да направи обратно течение на рибата. Края на август, септември почва да пътува надолу. И спира по заливите тук, малко, ако духа вятър, да можем и ние да хванем нещо. Ако духа североизточен вятър, няма никой. Рибата си отива, бързо, бързо заминава. Такива проблеми има, тънки.”

А опасни моменти колкото искате. Местните разказват, че всяка година сред рибарите има по две-три жертви. Виждаме морето гладко като тепсия, но в Крапец помнят и дните с твърде опасни вълни. „Има бури, има дъждове, има ветрове. Още като се уволних от казармата, 1976-1977 година, пролетта ни прекара ураган. Оцеляхме, но... Ние знаем... Трудна работа. Въпросът е, че няма какво да правиш. Просто си принуден. Няма работа по нашия край.”

Независимо от условията от четири сутринта рибарите са в лодките. „Туй море е един малък поминък. Ако не е туй море, нямаше да има жив човек тука. У туй задънено село нямаше да влезе никой. Навремето имаше много риба, нямаше пари. Сега пари има, риба няма. Едно време калканът струваше 60 стотинки на килограм. Сега е 25 лева, ама няма”.

Причината, категоричен е препатилият ни събеседник, са „хайдутите”, след които нищо не остава. Траленето на дъното на морето убива дори малките рибки и те не могат да се размножават. Че рибата намалява и поминъкът изчезва става ясно и с прибирането на поредната лодка. В нея уловът е по-скоро оскъден. „Кефал и раци, друго няма”, казва ни същият рибар, който ни прави компания при кайтсърфистите. С белези от зъби на норвежка акула. Сутрин при кефала, следобед с очи, вперени в кайтовете. А взират ли се рибарите за улов отвъд хоризонта?

Русалки в морето нямало, само ако дойдат от София.

При рибарите открихме и събрат варненец, който е на „ти” с изотопския речник и сам впрегна в употреба звучната дума „чешити”, коментирайки местните. Вълните в репортажа го надговориха, но сподели, че при странните хора в селото търси спокойствие по цяло лято. Те пък търсят нещо друго у новодошлите: „Има хубави хора, има лоши хора. Какво да не ги приемам. Софиянци, те имат пари, ние ги обичаме, защото имат пари. Всичкото сега е там”.

Всичкото сега е „там”, но преди е било тук, на дъното на морето. С малката подробност, че дъното на морето не било съвсем тук. Оплетохте се в словесните ни мрежи? Сега ще ви освободим.

Съкровищата са на километри навътре, докъдето някога стигало морето. Най-добре запазени са в Черно море заради особеностите на водите му. Никой обаче не смее да ги вади. Вадят „само риба и по някоя софийска русалка”.

А след рибата идва ред на доматите, краставиците, пъпешите, дините. „С какво ще ги храним русалките? Трябва и за русалките да има!”, мъдро и с усмивка заключава рибарят.

Трябва, разбира се. Стига да решат да се покажат над вълните.

Дали го направиха – чуйте в звуковия файл.

Снимки: Иван Нотев