Войнишкото въстание - забравеното начало на гражданската ни война

Всъщност, Пробивът при Добро поле е краят на една предизвестена трагедия. След като страната ни е съсипана от разгрома в Междусъюзническата война ние имаме възможността да се опитаме да останем колкото се може по-дълго извън водовъртежа на огромната човешка мелница на Първата световна.

Тук се намесват амбициите на българския елит и управляващи. Цар Фердинанд желае страната да се обвърже с Централните сили. Премиерът Васил Радославов също така прави всевъзможни ходове, за да стане България съюзник с Германия и Турция.

Ситуацията у нас е меко казано плачевна. Военните загуби от Балканските войни са огромни, жертвите също, икономиката е съсипана не само поради факта, че цялото мъжко население е по бойните полета в продължение на години, но и поради огромните спекулации направени от част от управляващите.

На този фон трябва да споменем, че една голяма европейска държава като Испания остава извън Първата световна война и печели от това, че захранва и двете страни с продоволствия и други стоки. Много историци твърдят, че България просто няма как да остане безучастна заради своето геополитическо положение. Истината е, че въпреки изтощенията армията ни към този момент е в състояние да гарантира неутралитет и сигурност на границите. Само амбициите на елита са причина страната отново да влезе в поредната месомелачка, а цената отново е платена от обикновените българи.

Днес все по-често се говори за предатели в сраженията при Добро поле, но рядко се споменава, че войниците са гладни, без достатъчно снаряди, без дрехи. Не е случайно, че бойният им дух е нисък. Въпреки това имаме примери на хора като подпоручик Стратия Мазгалов, които се бият до смърт.

Поражението нанесено в битката при Добро поле показва голяма степен на некомпетентно командване. Германските ни съюзници не изпращат подкрепления, а българските командири също не правят нищо съществено. По-лесно е вината да бъде хвърлена върху обикновените войници. След пробива и началото на отстъплението те се разбунтуват. В началото това са малки отряди, които постепенно се обединяват в две големи колони и тръгват към вътрешността на страната. На 24 септември единият от отрядите превзема Кюстендил и арестува офицерите в разположената там главна квартира на действащата армия. На 26 септември в Радомир се събират между 4 и 5 хиляди от въстаниците както и много войници, които просто отстъпват и се прибират към къщите си със своето оръжие. Според военновременните закони всички те са дезертьори и ги чака военно-полеви съд и разстрел. Ситуацията е толкова тежка, че по искане на военния министър ген. Савов, от затвора са освободени водачите на земеделския съюз – Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Тъй като те са били в основата на антивоенното движение, правителството смята, че ще успеят да убедят бунтовниците да прекратят въстанието. При вида на измъчените войници Райко Даскалов взема точно обратното решение и оглавява бунта. Към него скоро се присъединява и Александър Стамболийски. Другата антивоенна партия на тесните социалисти не взема толкова бързо радикално решение и изчаква, за да разбере как ще се развият събитията.

В Радомир Райко Даскалов обявява край на монархията и заявява, че силите им започват настъпление към столицата. Назначения за командващ на гарнизона ген. Протогеров успява да събере на своя страна юнкерите от военните училища, войници, които са били в отпуска и освен това получава военна подкрепа от 217 -та германска дивизия, която има много картечници и артилерия.

Сраженията се водят в Княжево, Горна Баня и Бояна. Първоначално въстаниците имат преимущество, но Даскалов се притеснява, че ще се стигне до разграбване на града. Заради това забавя настъплението. В същото време с правителството е договорено да бъдат изпратени към вътрешността на страната ешелони с ранени и болни войници. Един от тях е спрян на Захарна фабрика от юнкерите като им е заповядано да разоръжат хората в него. Завързалият се спор е последван от престрелка, при която правителствените сили използват картечници. Около 500 болни и ранени войници са убити.

Забавянето на настъплението дава възможност на правителството да реорганизира своите войски. Така на 30 септември започва контранастъпление. Превъзходството във въоръжението изиграва своята роля и в рамките на няколко дни въстанието е напълно потушено. И до днес не е ясно колко български войни загиват в тези сражения. Не е направено и пълно проучване колко са разстреляни от военно-полевите съдилища.

Пропастта между обикновените хора и управляващия елит зейва за първи път толкова дълбоко. Историците днес по-често хвърлят вината за въстанието върху земеделците или комунистите. Истината е, че в основата на цялата тази катастрофа и братоубийство стоят интересите на едни много тесни елити – хора, които се интересуват само от власт, престиж и пари. Хора, на които не им пречи да ограбят храната от армията и семействата на обикновените войници, за да си гарантират охолен живот.

За съжаление и в момента ситуацията у нас не е много по-различна. Елитът живее в своя свят изпълнен с лъскави коли и лукс на жълтите павета, не се страхува да източва фондове и бюджети, които трябва да възстановят страната. Провинцията се обезлюдява, а хората там са превърнати буквално в роби, които се борят за оцеляване и се радват когато имат работа за по 20 лева на ден. Заради това е добре да се вглеждаме в историята. Да се опитаме да осмислим и загърбим своята гражданска война започнала преди повече от 100 години, защото само така ще успеем да изпратим, тези, които си мислят, че са нещо повече от нас на мястото, което им се полага.