"Шефе, за половинка!"

Въпреки предупрежденията от родители и медии, че този двоен живот води до трайно окьоравяване и социопатщина, всички с удоволствие търсеха допамин в опушени гаражи и мазета или зали с по над 100 компютъра, достойни за киберпънк дистопии. Някои хора цял живот ще бъдат наричани както се пишеха на компютрите, а много други намериха специфично препитание пред клавиатурата и монитора - програмисти, геймъри, левел дизейнери и други хора с хубави коли. Дори да не си в тези групи, ако си между 20 и 40 години, почти със сигурност имаш спомен от комютърните клубове - или за някое специално игрово постижение, или за говорещ на сън наркоман на съседния стол. За смях, за сълзи, за бой или за думата с "е".

Популярността им направи от компютърните клубове нещо повече от портали към алтернативни реалности. Това бяха нов вид социални средища, което е и причината част от тях да оцелеят и до днес, дори и да не сте разбрали. Вътре правилата определяше шефа, шефката или шефчето - човекът, който "пуска" и "спира", пазителят на реда и имуществото; този, на когото трябва да се молиш за още половин час или поне за едно кафе - най-добрият ти приятел и най-големият ти враг, кръчмарят на поколенията хикс, игрек и зет.

В предаването "Изотопия" си говорихме с един такъв човек - Михаил Янев. Служител, а впоследствие и собственик на една от легендарните компютърни зали в София - "Матрицата". Тя си е все там на "Крум Попов", точно срещу Четвърто районно, а разговорът ни с Михаил тръгна от нужните качества, за да си шеф.