„Светът е олимпиада” – чуваме клишето на всеки четири години. Клише ли е обаче, ако животът ти е олимпиада? Това е житейската кулминация за много от спортистите, които се готвят от олимпийски цикъл до олимпийски цикъл в очакване на най-сладкото благородно отличие за таланта, труда, усилията и амбицията си.
Някога древните олимпиади били толкова важни, че историците изчислявали времето по тях. Първите предшественици на съвременните игри са гръцките Олимпии от 19. век, възродени по идея на поет. В края на века обаче романтиката и идеализмът се смесват с политиката. Френският барон Пиер дьо Кубертен коментира археологически разкопки в Олимпия под германско ръководство: „Германия откри това, което е останало от древна Олимпия. Защо Франция да не може да възстанови старото величие?”.
Отчитайки загубата на народа си във Френско-пруската война от 1870 г., Кубертен вярва, че спортът, а не бойното поле, е подходящият терен за съревнование. През 1894 г. представя идеята си на международен конгрес в Сорбоната. Решено е първите съвременни игри да бъдат в Атина две години по-късно. И България участва, с един гимнастик – швейцарецът Шарл Шампо, пристигнал в страната ни, за да бъде учител по физическо. Останалото е история – повече или по-малко позната на всички.
В нея Зимните олимпийски игри се вписват за първи път през 1924 г. в Шамони, Франция. Първият олимпийски медал за България от зимни игри е заслужен едва през 1980 г., бронз на ски бегача Иван Лебанов. Българите обаче притаяват дъх заедно със спортистите в ледените дисциплини по-рано. Пръст в това, разбира се, имат журналистите, отразявали игрите. Сред тях – и част от емблематичните гласове на БНР.
В архивите ни се пазят свидетелства за емоциите много преди нас, представени в различни предавания, но най-вече в „Спорт и музика”. Създадено през 1963 г., догодина ще навърши 60.
Благодарение на спортните журналисти на националното радио сме имали възможността да чуем големите световни и български олимпийци.
Така се случва и при първия златен медал от зимни игри за страната ни. През 1998 г. един от доайените на спортната журналистика у нас – Асен Минчев, ни прави съпричастни с радостта на Екатерина Дафовска, след като печели най-високото отличие в 15 км. биатлон.
Нагано, 9 февруари. Мнозина не очакват триумфа ѝ в една от най-тежките дисциплини. Сезонът до игрите е лош. Най-доброто ѝ класиране в различните стартове е едва 38. място. Дафовска дори казала на треньорите да не се занимават с нея, на майка си споделила, че ако не постигне нищо в Япония, ще се откаже. На третия ден от олимпиадата обаче българското чудо се случва.
Вали обилен сняг, условията са трудни. На своя глава Катя решава да се пързаля с тренировъчните ски, не със състезателните. Пързаляли по-леко заради улучената вакса. Финишира първа само с една наказателна обиколка, което означава, че не просто бяга бързо, но и стреля страхотно, при положение че мишената почти не се вижда.
За да прелети 9027 километра от Нагано до София, човек трябва да отдели приблизително 11 часа и 43 минути. А за да чуе долетялата емоция на Екатерина Дафовска от златото, българският слушател трябва да отдели само минута и 21 секунди, колкото трае блицинтервюто на Асен Минчев с нея.
„Направо не мога да повярвам, това е нещо невероятно. И все пак се борих и исках да постигна, това ми беше мечтата – да чуя българския химн. И съм много радостна, че толкова бързо ми се сбъдна мечтата”, споделя развълнуваната биатлонистка. Развълнувана, но реалист: „Не исках да си втълпявам други мисли, единствено исках да си отработя състезанието както трябва и стрелбата да я направя докрая”.
На олимпиада или не, с ранг на злато е истинското спортсменство. Недвусмислено ни го показа Александра Жекова на игрите в Сочи, когато нелепа ситуация ѝ отне възможността да стъпи на почетната стълбица. На финала 18-годишната италианка Микела Мойоли пресича пътя на Сани, която пада и губи третата позиция. Успява да се изправи и да стигне до петото място. Микела е дисквалифицирана и откарана в болница заради контузия. А Александра Жекова показва на всички какво е да си човек с достойнство:
„В честната игра няма място за злоба. В крайна сметка всички сме положили много труд, за да бъдем на олимпийски игри и искаме да донесем златни медали на държавите, за които се състезаваме. Затова не мога да виня някого, че се бори за победата”, казва благородно Сани и отдава грешката на италианката не на зла умисъл, а на липса на опит. Не я е яд, че е изпуснала сигурен бронз. Определя своето „пътешествие” като смислено и се надява държавата да подкрепя развитието на спортистите, за да могат повече деца да тръгнат по стъпките им.
Половин година по-късно състезателката ни с най-много медали от Зимни олимпийски игри става служебен министър на младежта и спорта. През 2002-ра Евгения Раданова печели сребро на 500 метра шорттрек и бронз на 1500 метра в същата дисциплина. Четири години по-късно отново става втора на по-късата дистанция. Наясно с трудностите, за които говори и Жекова, през 2014 г. Раданова поема политическия пост, съзнавайки предстоящото:
„Когато чуеш химна на стълбичката на победителите, то е в чест, че си постигнал нещо огромно и сериозно. Докато този път (в Гранитната зала на Министерския съвет – бел. ред.) изпитах усещането за огромната отговорност, която съм поела, и за това, което бих искала да свърша като министър на спорта, за краткото време, което имам”.
След още един олимпийски цикъл, през 2018-а, на прага на игрите в Пьонгчанг, Южна Корея, първият в историята носител на медал за България – Иван Лебанов, ни напомня, че олимпиадите са най-важните състезания. Разказва, че бронзът на южняка, задминал в ски бягането през 1980 г. скандинавците, се приел като „сензация”. През годините спомените избледняват, но остава уважението на хората и признанието на спортиста, че „всеки войник мечтае да стане генерал”. Още вижда красотата в ски бягането. Вярва, че това е най-трудната и конкурентна зимна дисциплина. Според Лебанов технически спортът се развива, но същественото в него не се променя и остава все така атрактивно – и за професионалистите, и за аматьорите. Помни, че през 1980 г. близките, а и всички в страната, следели битките му основно по радиото. Не забравя и несменяемия магичен тромпет в сигнала на „Спорт и музика” и подчертава: „Това беше най-търсеното предаване”.
Бялата олимпийска магия
Отвъд българската бяла диря в историята на спорта, една от олимпиадите, за които в Златния фонд на БНР се пазят незабравими спомени, е зимната в Гренобъл, Франция през 1968 г. След нея Асен Минчев се връща с безценни впечатления и записи, които представя в предаването „От 6 до 8”. Това е една от общо 11-те олимпиади за журналиста, отдал 42 години от живота си на „Спортна редакция”. Работи в БНР от 1959 г. Сред първия отбор водещи на „Спорт и музика”. До пенсионирането си Минчев отразява още 16 европейски и 12 световни първенства и 4 универсиади. Работи и за много вестници, както и за българския клон на Radio France International. Пише книги за спорта.
Връщаме се в младите му години като спортен радиожурналист. Десетата бяла олимпиада е открита със смесицата от шума, който създават 60 000 зрители от трибуните, съчетан с ударите на сърцето на Ален Калма, световен шампион по фигурно пързаляне, на когото се пада честта да запали олимпийския огън.
Като рицари – такива трябва да са олимпийците в защита на спортната чест, както гласи и клетвата им. През 68-а тази тежест пада дори върху крехките рамене на 11-годишно жизнерадостно дете, румънската фигуристка Беатрис Хуштиу. Малката се пързаля и раздава автографи с лекота. На Stade de Glace признава, че това са най-хубавите ѝ дни. Възхитена е от 19-годишната Пеги Флеминг, американката, която носи единственото злато за нацията си, по традиция представяна от многолюдна и конкурентна делегация на всяко бяло състезание.
Самата Пеги също не убягва от микрофона на родното радио. Оценява високо нивото на състезанията по фигурно пързаляне, впечатлява се от добрата техника на момичетата и трудните съчетания, които изпълняват. „За себе си мога да кажа, че тренирам 7 часа дневно, 6 дни в седмицата, 11 месеца в годината”. Допълва, че майка ѝ е с нея навсякъде и дори я съветва за музиката, която ползва. Студентката Флеминг признава, че има време само за кънки и лекции.
След американката на леда и пред микрофона излизат съветските фигуристи Людмила Белоусова и Олег Протопопов. Два пъти олимпийски и четири пъти световни шампиони. През 68-а семейството изкачва Олимп за втори път.
Само руският в записите на Асен Минчев оттогава не са превежда. Такова е времето. Или политиката. Ето го и специалния поздрав на двойката, изречен от Протопопов:
„Здравейте, български любители на спорта. Знаем, че у вас искате да основете награда „Златна снежинка Протопопов” за юноши. Ще ни бъде много приятно, ако такава награда се създаде в страната ви. Още повече, че сте първата държава в света, взела подобно решение. Желаем всичко най-добро на любителите на спорта, на спортистите и на народа.”
Хокей, слалом, ски бягане – вълнения има във всички спортове. И преди, и сега любопитните житейски детайли са уловени от спортните журналисти. Именно те правят репортажите им особено живи. Асен Минчев например ни разказва за единствената жена, спечелила два златни медала през 1968 г., Тойни Густафсон. Шведската скиорка той определя като „симпатична учителка от далечния Север, която изминава дневно със ски, само за да отиде на работа и да се върне, 2 пъти по 8 км.”. Категоричен е, че Густафсон постига „пълен триумф за скандинавската ски школа”. А самата Густафсон признава силната конкуренция и качествата на съперничките си, които спокойно можели да бъдат на нейното място.
Асен Минчев ни прави свидетели и на големия скандал на Олимпиадата през 1968 г. Все пак какво е голямо спортно събитие без щипка пипер? Сблъсъкът е между френската и австрийската школа по ски алпийски дисциплини. Първоначално французинът Жан-Клод Кили е класиран на второ място, но се оказва, че първият – Карл Шранц, е направил второ спускане, на което не е имал право. Така първото му време не е зачетено, а Жан-Клод Кили изравнява рекорда от Кортина д'Ампецо на Тони Зайлер с три златни медала. Следват контестации, протести и опровержителни пресконференции от страна на австрийците. В тях Асен Минчев вижда дългата ръка на ски фирмата, която стои зад Шранц. Кили обаче си остава безапелационният победител на тази олимпиада. 31 години по-късно е обявен за френския спортист на 20. век.
Спорт + бизнес + политика = наистина голямо шоу
Така стигаме до разказите на Асен Минчев за събития, случили се още в първата половина на 20. век. В БНР се пази снимка от 1936 г., която показва тържество пред храм-паметника „Св. Александър Невски” за посрещането в България на щафетата за пренасяне на олимпийския огън. Такава минава през страната ни за първи път. Започва от древна Олимпия, за да стигне до столицата на игрите тогава – Берлин. Снимката запечатва тържеството, по радиото има и пряко предаване от събитието. За него обаче по-късно не се говори. „По понятни причини – защото става дума за нацистка Германия, защото Хитлер е вече 3 години на власт”, обяснява след десетилетия Минчев. Мълчанието е разбираемо, но и особено дълго.
Втората олимпийска щафета, преминала през България, е от 1972-ра. По ирония на съдбата или не – пак за игри на германска земя, този път в Мюнхен. Третата, последна щафета е най-известна и е за игрите в Москва. За тях, отново по разбираеми причини, тогавашните слушатели са чули особено много.
И преди, и сега спортът е тясно свързан с икономиката и политиката. „Тези взаимодействия са както от едната, така и от другата страна, защото никой не отрича, че в съвременния свят спортът – без материалната подкрепа на бизнеса – е просто невъзможно да съществува на това високо ниво, на което се намира. Говоря за върховите постижения на елитния спорт. Въпросът е то да бъде в границите, които очертава либералната демокрация”, казва Асен Минчев в Международния ден на спортните журналисти преди две години. За него опитът спортът да се отдели от политиката е „аматьорски”. Просто защото „спортът е роден в обществото, а политиката е част от живота на обществото, естествено, че е политика спортът”.
Дори Пиер дьо Кубертен ще се съгласи...
И сега, на 24-ата зимна олимпиада в Пекин има много политика, отвъд дипломатическия бойкот на някои държави, който не е новина в историята на олимпийското движение. Дали обаче тя, политиката, прозира в постиженията на спортистите и реакциите им, непосредствено след изкачването на най-високия връх в професионалния им път? Чуйте в звуковия файл.
Снимки: https://en.wikipedia.org/, www.pixabay.com, https://archives.bnr.bg/, ЕРА/БГНЕС
Той се ражда напълно глух, а днес ходи на метъл концерти . Може да чете по устните, но също така да чува думите и да се изразява с тях. Днешният герой в "Горещо сърце" е 19-годишният Венци от София, който живее в света на чуващите, благодарение на кохлеарна имплантация . Този път избират майка му Галя и бащата Венцислав. "Честно..
В Регионалния исторически музей във Враца беше открита документална фото изложба, посветена на 60-та годишнина от смъртта на Иван Тодоров - Горуня . Той е свързан с най-мащабния опит за преврат срещу Тодор Живков през социализма . Заговорът на бившите партизани и партийните функционери със солидни управленски позиции в..
В края на деветдесетте години на миналия век и началото на този век в различни краища на света се заселиха хиляди български гурбетчии и емигранти. Първото поколение помни и Родината и много семейни истории. Но образът на Българи като цяло, а избледняват при второто, и още повече при третото поколение. Дребни житейски случки свързани с мястото на..
В София се проведе петото издание на Азиатския фестивал "Обединени в многообразието", под патронажа на вицепрезидента Илияна Йотова. На сцената на фестивала, зад музея "Земята и хората", бяха показани традиционни танци и носии от Китай, Индонезия, Корея, Виетнам, Индия, Иран, Кралство Камбоджа, Монголия, Пакистан, Палестина, Обединените арабски..
Църква, която вместо да обединява, противопоставя миряни и духовници - това се случва в силистренското село Черковна, където я бълка на раздора се оказват ключът за портите на храма и рентата от църковните земи. Преди пет години надеждата в Черковна се събужда, когато една църква се въздига от руините и е осветена . Храмът "Свети Архангел..
В следващите минути ще ви отведем на цирк. Ще ви срещнем с талантливия Антъни Романов – наследник на прочутата циркова фамилия Романови. Антъни и неговият танцуващ под звуците на акордеон кон Девил бяха част от зрелищната "Нощ на звездите", организирана от фондацията на Енчо Керязов. 14-ото издание на "Нощ на звездите" ще се проведе в София..
Момчил Кузманов е учител по история в столична езикова гимназия. Освен това той дълги години се занимава с археология , но една от най- любимите му страсти в живота е тежката музика . Той обича да я слуша и да я създава. " Дълги години се опитвах да съчетая археологията с историята , но те са различни направления, чудех се през годините от кое да..
Не смятам, че може да се разберем за историята със Северна Македония. Това заяви пред БНР професор Николай Овчаров и поясни, че той е правил докторска..
Учебните програми въобще не са толкова важни, колкото това да има дисциплина и ред в училище , заяви пред БНР учителят Теодосий Теодосиев...
От вчера в Израел има извънредно положение. Затворено е международното летище. Не работеха училищата, поликлиниките, банките и административните служби...