50 години след преврата - Чили в сенките на Алиенде и Пиночет

Чилийците са много прагматични, потвърждава Мирослава Петрова-Гутиерес, която живее в латиноамериканската страна повече от 25 години. Тя е активист на лявата партия "Демократична революция", която подкрепя настоящия президент Габриел Борич. Мира Гутиерес казва, че историята бързо се забравя и подчертава, че обществото в Чили продължава да бъде разделено.

Събитията на 11 септември 1973-а героизират Салвадор Алиенде за дълго време в очите на голяма част от света.

Ключови въпроси измъчват вече 50 години левицата не само в Чили - дали свалянето на Салвадор Алиенде е просто съкрушително военно поражение или е преди всичко политически провал. И дали превратът е можело да бъде избегнат. Отговорите се крият в онези около хиляда дни на неговото управление.

Избран през 1970-а, Алиенде провъзгласява чилийския път към социализма - революция с мирни парламентарни средства. Само че неговото Народно единство няма мнозинство в Конгреса.  

Алиенде далеч не е новак - има зад гърба си 40-години в политиката - парламентарист, бивш председател на Сената, с доказани умения да отстоява и постига целите си. Убеден е, че ще направи своята революция в рамките на закона. В последното си слово подчертава, че човекът, в когото са повярвали привържениците му, е изпълнил ангажимента си и не е пролял кръв.

Избирането му през 1970-а е от четвърти опит с 36 на сто от гласовете. Към онзи момент Чили се откроява в Латинска Америка с няколко десетилетия стабилно гражданско управление.

Лекар по професия като Че Гевара, президентът социалист с марксистки възгледи логично се сближава с друг харизматичен лидер - Фидел. Кастро прави в Чили триседмична обиколка, смаян от идеята за мирен преход към власт на народа. Кубинският лидер отблизо се запознава с философията на мирната революция, но не изглежда ентусиазиран. Сигурността на Фидел Кастро по време на дългата му обиколка е поверена на Аугусто Пиночет. Твърди се, че точно Фидел подарил на Алиенде оръжието, с което той се самоубива при преврата.

Действията му преди това поляризират Чили и създават хаос, смятат мнозина. Идеята на Алиенде за социализма е замяна с държавен контрол на съществуващия социално-икономически ред. Идеята и реалността за пореден път се разминават - 150 големи фирми са превзети от партийни функционери - източвани, управлявани лошо, с увеличаване на работни места, заплати, финансирани с печатане на пари. Грешките се съчетават със сложната обстановка на Студената война.  

Във Вашингтон администрацията на Ричард Никсън бие тревога. Съединените щати блокират заемите за Чили, финансират опозицията, саботират медните мини, спират доставките на резервни части за транспорта. Започват стачки. Съветският съюз отказва да помогне - харчи твърде много за Куба.  Документи, разсекретени 50 години след събитията, ясно показват ролята на Вашингтон.

"Превратът индиректно е проведен от САЩ. Не открита, но активна робя на САЩ в преврата", отбелязва Мирослава Петрова-Гутиерес.

Задачата на пуча е улeснена от годишната инфлация до 600 процента, расте насилието на екстремистки групи - леви и десни. На този фон е пропуснат вариант за съюз с християндемократите - за това, както постфактум отбелязват съратници, е нужна рационалност, която тогава не се намира. Стига се до развръзката. Много чилийци и повечето политици приветстват преврата, очаквайки, че армията ще възстанови реда и ще свика нови избори, припомня Мира Гутиерес, обаче "16 години има военна хунта, която да управлява страната". 

Има обстоятелства превърнали Алиенде в мъченик за демокрацията и глобална икона на левицата. Като бруталността на преврата и действията след това. Хунтата на Пиночет е убила 2130 души и изтезавала 30 хиляди, според разследванията при по-късни демократични правителства.

На пиедестала на историята издига Алиенде последната му реч пред нацията, излъчена от президентския дворец. Говори седем минути, уверено, на фона на изстрели и шум.

"Вярвам в Чили и неговата съдба", подчертава тогава той.    

Пиночет заявява, че не е имало гражданска война. Отрича да има и диктатура, а най-категоричен е за комунизма.

"Това никога не е било диктатура." 

Решен да ликвидира марксизма в Чили, Пиночет установява лична диктатура. Превръща тайната полиция в инструмент за държавен терор. Няколко съперници генерали умират при странни обстоятелства.  

Друг шок е икономическата политика - приватизация на всичко освен медната промишленост. Експериментът с пазарните механизми във всички сфери, приложен от Чикагските момчета, е сочен от левите като източник на неравенствата в Чили. Мира Гутиерес оспорва аргумента, че страната се е променила и е развила  благодарение на диктатурата.

"Чили се развива, обаче само за някои."

През 1988 Пиночет губи допитване за оставането си. Срещу него е съюзът на социалисти и християндемократи - същият, който се оказва невъзможен през съдбовната 1973-а. Това управление през следващите две десетилетия запазва пазарната икономика на Пиночет, като добавя фискална строгост и повече социални помощи. Реформирана е конституцията, сключени са споразумения за свободна търговия с голяма част от света. Между 1990-а и 2012-а икономиката расте с над 5 процента годишно. Равнището на бедност за този период спада от 68 на 7 на сто.  

През 2019-а на дневен ред беше въпросът рухна ли митът за чилийското икономическо чудо. Минимално вдигане на билета за метрото в Сантяго отприщи дълго стаявано недоволство, а президентът консерватор Себастиян Пинера обеща реформи и се извини от името на предшествениците си за социалното неравенство. След него дойде ляв президент - най-младият досега - Габриел Борич, възхваляващ наследството на Алиенде. Но опитът за конституция по-добра от тази на Пиночет беше отхвърлен с цели 62 на сто миналата година. Направени са грешки, това е момент, който даде силни козове на десницата, не отрича Мира Гутиерес. Тя подчертава и особената роля за промени в обществото, която изигра пандемията.

"Пандемията прекъсна този политически кипеж. Заедно с пандемията дойде икономическа криза – затвориха се много малки и средни предприятия." 

Мнозина смятат, че за Чили би било по-добре, ако и Пиночет, и Алиенде станат просто исторически фигури, а не източници на политическо вдъхновение, които не позволяват на страната да гледа напред. Защото, казват те, митовете само пречат на реалната политика.