Родовата памет възкресява спомена за храбростта, за състраданието и човечността на предците ни

Интервю на Ива Антонова

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

По време на представянето на книгата "Рана" на Захари Карабашлиев в библиотеката във Враца, като историк и читател Иван Иванов направи трогателно и вдъхновяващо експозе за романа, за миналото и за паметта.

"Нашите страдания ще дразнят въображението на бъдещите поколения, мислено те ще се поставят на нашите места и от това поставяне те ще изпитват може би някаква меланхолична радост. Но те няма да знаят всичката ужас на нашите не украсени от фантазията, голи, безобразни страдания". Това пише в дневника си от бойното поле четири месеца преди края на Първата световна война ротният командир Михаил Димитров. Това е един от цитатите, с които започва последната книга на Захари Карабашлиев "Рана".

Представянето на романа във Враца срещна двама мъже от поколенията на разпаленото въображение. за което пророчески свидетелства ротният командир. В меланхоличната радост - мислено да се поставят на мястото на предците си - бяха авторът на "Рана" Захари Карабашлиев и прокурор Иван Иванов, но в ролята си на историк и читател. Признава, че дълго е чакал съвременен художествен прочит на необятната тема за Първата световна война.

Да проучва и преживява фактите и събитията от този исторически период и да разкодира посланията му е особено вдъхновение за Иван Иванов.

"Всеки град се гордее със своя полк, със своите герои. Всеки град, всяко семейство е дало своите жертви. Ето, аз сега си спомням, през 1912 година, когато братята Вазови се прощават със своята майка Съба, Борис, Владимир и Георги, тя просълзена ги благославя и им казва "Ех, отечество е това, идете."

През този период, тази връзка между земята, вярата, рода е била толкова неразривна, толкова силна. Българинът воюва, но той знае, че за гърба му е огнището, той знае, че зад гърба му е българската земя. Той знае, че тази земя е напоена с кръвта на неговите предци, той няма как да я отспъпи. Той знае, че неговата кауза е справедлива, тя е благословена и тези християнски добродетели са били някак си вътрешно присъщи за него, това състрадание към чуждия противник. Това отношение към земята. Тя, земята, не е само извор на блага, това е неговият труд, неговият смисъл. Това е неговата пот, тя ражда плодове, но тя е паметта, тя е попита и с кръвта на неговите предци. Той няма как да я даде, той винаги ще я брани докрай."