В Панама на Нова година горят чучело на политик

Поне веднъж годишно пътувайте до място, на което никога не сте били преди!, съветва Далай Лама. Аз бих добавила, че съвсем не е задължително това място да е вдън гори тилилейски. Понякога то е зад ъгъла, прикрило вълшебните си тайни с делова патина.
Неотдавна в рубриката „50 места от българската история отвъд България“ разказахме за честването на митрополит Герасим Струмишки в съседна Македония, вдъхновено от фондация „Българска памет“. Тогава ви обещахме проф. Лизбет Любенова да ни разкрие подробности за необикновената личност на защитника на българщината срещу набезите на гръкоманите и безчинствата на турците. Речено-сторено! Преди началото на разговора поздравяваме проф. Любенова с новия ѝ пост – директор на научния архив на БАН. Тя се занимава с църковна история, изворознание и историография и е ярък противник на конюнктурните повеи и удобните пътеки в нашата наука. Като автор на книгата „Последните български владици в Македония“ тя е най-подходящият източник на сведения за Герасим Струмишки, който привличал миряните с ангелския си глас и пламенните си речи. А сторонниците на гръцката църква на два пъти правят опит да го убият.
Макар да нямаме рубрика „Челен опит“, историята, която ще ви разкажа направо си плаче за подражание, защото на Нова година в Панама горят чучело на политик.
На новогодишния карнавал в Панама имат обичай да изгарят чучело на известен политик или на местна знаменитост. Парцалените кукли олицетворяват разочарованията, неприятностите и бедите през изминалата година. Разбира се, местните жители не желаят зло никому. Просто и тук важи прастарата формула – „Няма чучело, няма проблеми“ с надеждата новата година да бъде късметлийска и доходоносна като се премахнат всички дразнители от старата.
В Панама традицията е всяко семейство да си има собствена миниклада за омразни близки, роднини или съседи. В разгара на уличното шествие пък публично пламва я клонинг на местен спортист, я на министър, който е вбесил нацията.
Търговците отговарят на търсенето, предлагайки чучела във всякакви размери, като всеки може да залепи неприятното му лице върху тях.
За парцалените кукли има една дума - muñeco. Изгарянето им е придружено с оглушителен звън. Точно в полунощ забиват камбаните на всички огнеборски вишки в столицата Панама сити, в съпровод на клаксони. Адският шум има за цел да наплаши настъпващата нова година и да я накара да се „държи прилично“.
Според статистиката през петте дни на карнавала 90 на сто от панамците му отпускат края по „пълна програма“ – ядене, пиене и разгул. Шествието и веселбата са неудържим празник на живота, който изравнява разликата между добро и зло, богати и бедни, дори между живот и смърт.
Всяка панамска провинция внася свой неповторим колорит в тържествата. Градчето Пенономе, например, се гордее, че там се провежда единственият воден карнавал. Цялото действие е съсредоточено около реката със сутрешния кулекос. Така се нарича традиционното масово обливане с вода от маркучи под звуците на шумна и весела музика. Освен уличните „спа процедури“ панамците се обсипват с бели конфети и се пръскат със сапунена пяна от балони.
Разбира се, местните хора не само се веселят, ами гледат да изкарат по някоя балбоа (панамската валутна единица). Карнавалът обаче е „тотална далавера“ – всички зрелища са напълно безплатни.
По централните улици на Панама сити в ранния следобед тръгват първите карети, посрещани от възторжени аплодисменти. Натоварените с претендентките за Кралица на карнавала коли се отличават една от друго по цвят, украса, декорация и момичета в костюми, надхвърлящи въображението. Кандидат-коронованите стигат до централния площад, където танцуват и се снимат с всички желаещи. В наши дни в името на жанровото разнообразие дори обикновена чистачка може да грабне короната, стига да е с достатъчно атрактивен костюм. И тя се плиска във възторга на славата си цяла година.
Новогодишният карнавал в Панама е генерална репетиция за големия, който е седмица преди великденските пости.
В началото казах, че понякога не е необходимо да ходим зад девет земи в десета, за да се дивим на някое чудо. И сега ще разберете, че на няколко километра от София камък от времето на кръстоносците необяснимо расте и още по-непонятно помага на хора да оздравяват. Разбира се, че е легенда! Описана от журналистката Антоанета Титянова в сайта, в който членове на световната федерация на пътуващите писатели разказват митове от България, неизвестни за повечето от нас.
Антоанета Титянова може да убеди дори скептиците, че в църквицата на Богров има някаква божествена магия. Тя разказва за този странен камък, който расте и върши чудеса, донесен от Светите земи от кръстоносците.
Казват, че за госта си бедуинът е готов да заколи и последната си коза, защото е убеден, че трябва да го нагости подобаващо, пък Аллах е добър – ще му прати друго добиче. Според кореспондентите на БНР в Израел, Искра и Феня Декало, бедуините хранят и поят  три дни, без да задават каквито и да е въпроси озовалия се при тях. И не само него, ами и стадото, коня и камилата му. Те също им гостуваха и сме любопитни във вкусната ни рубрика „Пътеводител на гастрономическия стопаджия“ да разберем с какво ги черпиха обитателите на пустинята:
Били сме гости не за по три дни, но за 3 часа, при бедуини в разни краища на Израел. Те са много различни. Зависи какво е племето им, дали са уседнали или са номади. По храната, която поднасят може да се разбере до къде са стигали дедите им. Например, в разделено между Ливан и Израел бедуинско село ни поднесоха цяло пиле пълнено с ориз и подправки. Домакините обясниха, че когато ги е нямало тези граници и държави в Близкия Изток, дедите им са пътували със стадата си от Ирак и Иран до Йемен. Затова този им специалитет е повлиян от Ирак. Най-често специфичните бедуински гозби съдържат 3 компонента: месо – овче или камилско, мляко и ориз. В зависимост от района има специфични подправки. Едно от задълженията на мъжете е докато си пасат стадата да събират билки, грудки, семки. Местата където те растат и видовете им се предават от баща на син.
Има няколко правила за държание при гостуване при бедуини. Те не питат кой си и от къде идваш. Гостът има право да пита само 3 неща: на къде е посоката на мястото, за където се е запътил, на къде е Мека за да се моли и къде можа да се усамоти за естествените си нужди (обикновено тоалетната е четвъртата дюна вляво).
Когато бяхме при бедуини-чергари сред Юдейската пустиня ни почерпиха с две от вкусните си манджи. Едната бе Кабур: цяло пиле пълнено с ориз, евкалиптови семки и много странни корени и гъби, които се срещат само в пустинята, щедро поръсени с непознати подправки. Всичко това – в делва, чийто капак се замазва с тесто и се пече 3-4 часа в дупка пълна с живи въглени.
Названието на второто ястие е дал самият завоевател Салахадин. Той отседнал за 3 дни при бедуините и те го почерпили с варен патладжан с месо, ориз, бамя и 9 подправки. Тази гозба се вари на тих огън, докато дъното леко прегори и се зачерви. След това се обръща върху чиния по средата на трапезата. Нарекъл го Маклубе (обърнат).
На сватба или при раждане на дете се готви Манса – агнешко или камилско, варени в кисело мляко и накрая прибавен ориз и подправки. Или Канте – агнешки врат пълнен с зеленчуци и ориз с много подправки. Десертите са нещо като сутляш от козе мляко или различни видове кадаифи. Най-много ни хареса Кнафе – запечен кадаиф като между двата пласта има разтопени сирене или кашкавал, обилно полети със сироп с червеникави подправки. Поднася се топло.
Случи ни се да отидем в Раат, най-голямото селище на бедуините в пустинята Негев. При това при най-известната готвачка-бедуинка Саврия Башахар, при която са стичат любители на екзотиката от цял свят. Тя била бедна жена, решила да изучи сина си за лекар с единственото, в което била ненадмината – готвенето.