В потайната доба на Гергьовден

"Ерменлийо, гидийо"

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

"Свети Георги агне яде"

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Гергьовски опас

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Най-големият пролетен празник, с който се слага началото на лятото, за българите от всички краища е „хубав”, „зелен”, „цветен” Гергьовден - 6 май. От стари времена хората свързват по свой начин християнския светец Георги с много по-древен култ към пролетното съживяване на природата и стопанския живот. В нашенските песни се пее „хубав ден Великден, още по-хубав Гергьовден!”

Свети Георги за българите е покровител на овчарите и стадата, затова до днес отбелязваме 6 май като професионален празник на овчарите, на пастирите, на млекарите, но и на военнослужещите. Името Георги идва от гръцкото Георгиус и ще рече земеделец – „който обича земята”, обича да я оре и засява и да я брани от враговете й. Затова Гергьовден е празник и на българското войнство. Една отколешна легенда от село Русокастро, Бургаско разказва, че Свети Георги, преди да стане светия-воин, бил овчарче. Пасял си веднъж стадото на ливада в планината, а насред ливадата – крива круша. И на един от клоните й била вързана люлка, а в люлката бебе. По някое време бебето се разплакало, а Георги бил милозливо момче, покрил лицето му с листо от репей да не го прежуря слънцето... И в този миг се появила крилата вила-самодива – това дете било нейно. Помислила си, че Георги му прави нещо лошо и го шамаросала, а детенцето й проговорило с човешки глас: „Не го бий, мамо! Той ми помогна да не ми блести слънцето в очите!” Тъй ли, рекла вилата-самодива, че да го наградим тогава! Дала на Георги да суче и го накарала да метне огромна скала. Той дори не я помръднал пустата му скала. Втори път сукал и леко помръднал скалата, а на третия я метнал зад девет планини, та в десетата...

И така овчарчето Георги се превърнало в юнака Георги. И като всеки юнак, тръгнал да търси други юнаци, че да си мерят юначествата...
Вървял що вървял, търсил що търсил, юнакът Георги попаднал в някакъв градец. Странен бил този градец – нямало жива душа. Но ето, насреща му една старица се задала – „Помози Бог, бабо! Що ви е тъй пуст града, що няма жива душа?” – попитал юнакът Георги. – „О, синко! Голямо зло ни сполетя. От къде се завъди край езерото ни ламя „троеглава” – изпива водата и не ни дава да си налеем, докато не й дадем в жертва мома. Днес е ред на царската дъщеря. Царят е обещал ако се намери юнак над юнаците да утрепе ламята, за награда ще му даде щерка си за булка и половината царство...” „Ха, – рекъл си юнакът Георги – че това е работа баш за мен” и тръгнал към езерото, където царската дъщеря чакала да дойде ламята и да я изяде, та хората да си напълнят вода от езерото... В мига, в който пристигнал се затрещяло, загърмяло, долетяла триглавата ламя, а юнакът Георги извадил меча си и с един замах отрязал и трите глави... От този ден, хората празнували в чест на свети Георги...

Някога, толкова някога, колкото са сто лета, ергените и момите от Източна България вечерта, в потайната доба пред Гергьовден, обикаляли нивите, за да прогонят житомамниците – жени-магьосници. Сетне играели хора, ама не какви да е, а леви хора. Подир тях се къпели в гергьовската роса за здраве и берекет. Сетне кършели и брали крушови клонки и коприва и с тях на връщане от нивите кичели портите на дома си, на хамбара, на зимника, на обора и на кошарата. Палели по свещица и пиели по три глътки „мълчана” вода за лек. Мълчана е онази вода, която докато пълнят менците с нея, момите дума не обелват...

Народните умотворения казват, че някога селяните много се страхували от житомамници. Те ходели нощем срещу Гергьовден по хорските ниви, обирали плода и го пренасяли в своята си нива. Обраната от житомамница нива изглеждала мъртвешка, класовете й почвали да тъмнеят и ставали празни и леки. Необраната от житомамница нива била тлъста, класовете й били тежки, пълни и набъбнали ... Едно време всички знаели коя от бабите в селото е житомамница. Затова срещу Гергьовден, за да не правят житомамниците бели на селяните, молели кмета да нареди на житомамницата да не излиза от дома си, особено в потайна доба ... Потайната доба е времето от късната вечерня докато пропеят първите петли ...

За хубавия ден Гергьовден, за светлия празник, някога всяка стопанка месела и изпичала безброй хлябове – по разните краища на българско са наричани кръсташки, овчарски хляб, също колаци, малки кравайчета за децата.

Специалния кравай, посветен на Св. Георги, месела най-младата невяста в къщата. Този обреден хляб бил кръгъл по форма. Върху него се полагал кръст от тестени пръчици с извити краища. В средата на кръста слагали малка топчица, обкръжена с тестен венец. Между стените на кръста полагали четири кравайчета, а целият кръст бил обиколен с „несклопена ограда” – полукръг от тесто, назъбчено с огрибката...

Всеки знае, че на Гергьовден без агне не е могло, че и днес не може. Някога стопанинът на къщата колел гергьовското агне, наречено за жертва още на Коледа. Захранвал го обредно, закичвал му гергьовското венче от черничева пръчка и коприва, увити с червен конец и палел свещица на дясното му рогче. С кръвта на гергьовското жертвено агне стопанинът поставял на кръст кървави точици на челото, на брадичката и на бузките на дечицата си. Това било правено да са живи и здрави и против зли очи...

След като изядат гергьовското агне, някога хората заравяли костите му в мравуняк, за да се множат овцете като мравките. После цялото село се събирало на хорището и се завивали безчет хора ...
И докато едни били на хорото, други се теглели на кантар, трети се люлеели на гергьовските люлки... Някогашният български обичай забранявал да се връзва люлка на сухо дърво, че който се люлеел на сухо дърво – съхнел, хващала го незнайна болест. На сухо дърво не окачвали и кантара, на който се мерили ...

Някога на Гергьовден играели скокливи хора, за да се множат животните и да расте нависоко житото. Събота пред Гергьовден, българите наричали Бяла Събота. Не се работело в чест на Св. Георги, за да не бие град през лятото. На Бяла Събота стопаните, които имали коне, след изгрев слънце чупели по яйце в задницата им за да са здрави, силни и да едреят. Народните умотворения твърдят още, че за да оздравее болен човек, трябва вечерта срещу Гергьовден, в потайна доба да върже на дясната си ръка жълт конец, а на трендафила в градината на къщата си – червен. На заранта на Гергьовден трябвало да смени конците – връзвал на ръката си червения, а на трендафила жълтия конец и натривал с гергьовска роса болното си място. Вярвало се, че болежката тръгвала по жълтия конец и отивала в земята...

Пак някога на Гергьовден, когато давали на попа половината от жертвеното агне да го освети, ергените от Западна България имали обичай: Ергенчето гледало да отреже парче от агнешката кожа без да го види попа. С нея обикаляло по оброчните камъни в селското землище, а подир заравяло крадената агнешка кожа в нивата си за плодородие.

И още. Някога за първи път хапвали млад чесън на Гергьовден...

Споделете

В потайната доба на Гергьовден

Още от категорията

Руснаците в село Татарица празнуват Новата година по стар стил

В Граовско и цяла Западна България отбелязват празника Сурва

Над 50 винари ще се състезават на "Трифониада"-та в Златоград

Българско Национално Радио