Размер на шрифта
Българско национално радио © 2025 Всички права са запазени

Отдаденост и музика в опасната зона

Младият лекар д-р Калоян Чилингиров разказва за работата си в Covid отделението в "Пирогов"

Снимка: личен архив

„Дейност, за която няма подготовка. Въпреки умората и непреодолимите загуби, удовлетворението от здравите пациенти на изхода и клиничния опит, е незаменимо." Това споделя д-р Калоян Чилингиров от Шумен – млад, сърцат и отдаден на професията си медик, който в продължение на два месеца полагa грижи за болни от Covid-19 в софийската болница „Пирогов”, въпреки че специалността му е „Уши, нос, гърло”.

„Работих в Covid отделението до 31 декември. Тогава приключи командировката ми и след това при първия отрицателен тест се прибрах веднага, за да видя родителите си и семейството си в Шумен. Ситуацията тук е сравнително по-спокойна спрямо това, което беше през ноември в цялата страна, но все пак не трябва да сме твърде спокойни.”

Хората притеснени ли са, спазват ли мерките?

Обществото е поляризирано от известно време насам. Половината хора са с маски навсякъде, на другата половина им е „все тая”. Все пак в болницата в Шумен има 180 човека. Аз, виждайки какво става в столицата, не бих бил толкова спокоен, но от другата страна може би нещата изглеждат малко по-различни.”

За това да спасяваш животи и да помагаш излизайки от зоната си на комфорт – ситуацията през усещания, подбуди, емоции...

„Всички колеги – лекари в „Пирогов”, работим с тази болест още от началото на епидемията, тъй като първият случай беше приет в нашата болница. Първоначално давахме дежурства предимно в спешното и в приемното отделение. След това обаче, при голямото повишаване на случаите през ноември, се усети огромният недостиг на лекари, които да поемат тази вълна и се наложи всяко едно отделение, всяка една клиника, да излъчи поне по един лекар, една сестра и един санитар, които да влязат и да работят в такова звено. Не знаехме за колко време. Първоначално очаквахме да бъде за две-три седмици, но след това стана до края на годината. Беше полузадължително. Но някой трябваше да отговори на тази вълна от пациенти. Всяко едно отделение имаше избор кого да излъчи. Сметнах, че предвид възрастта и тригодишния ми клиничен опит е редно аз да вляза първи, тъй като не можех да поискам това от колегите ми, които са с 20-30 години по-възрастни от мен и съответно доста по-уязвими за заболяването. Това беше моята лична кауза. Лекарите свикваме със стреса, така или иначе. В един момент, всеки от нас се специализира в конкретна дейност и изведнъж се наложи да вляза в отделение и да се занимавам с неща, които са несвойствени за мен, неприсъщи за моята дейност. 25 инфекциозно болни пациенти бяха в моето Covid отделение, като те имаха редица придружаващи заболявания – кардиологични, ендокринологични, хирургични. Първите две-три смени изпитвах адреналин още от затварянето на вратата вкъщи и отивайки към „Пирогов”. Такъв стрес не съм изпитвал никога. Имаше моменти, в които си мислех, че няма да мога да продължа напред, но работата беше толкова интензивна, че нямаше много време за мислене. Единствената ти цел е да успееш да помогнеш на хората, да смогнеш наплива от пациенти, които идват денонощно за приемане. Беше голямо приключение.”

Как д-р Чилингиров презарежда след тежък ден?

„Няма универсално решение. Лично аз вървях пеша колкото се може повече. Така си давах време да помисля и да остана сам със себе си, да си представя как бих могъл да се справя. Тази професия ме е научила, още от кандидатстването, в определени моменти да се мобилизирам. Да, в други моменти хората навън никога може би не биха си казали, че аз съм лекар и се занимавам с толкова тежки неща. Изглеждам весел, но аз съм свикнал да се мобилизирам при всякакви обстоятелства. След това си имам методи за отпускане.”


Другият нюанс на болничната обстановка – приятелствата, отношенията с пациентите...

„Това е много интересен момент. Работим с живи същества, които страдат, които са безкрайно уплашени и някои от тези пациенти дори не вярват, че са болни от това, въпреки че се задушават. Те смятат, че това е някаква медийна спекулация, докато наистина не видят сложността на проблема. Относно работата в екип – беше като риалити шоу. Когато дойдох в Covid отделението се запознах с две прекрасни и много опитни медицински сестри, с които трябваше да направим една добре смазана машина, която да работи бързо и ефективно. Те ми помогнаха в ситуации, в които аз сам като лекар нямаше да мога да се справя. Учудващо добре сформирахме екипи. Бих казал, че преживяното ме научи на много неща, дори чисто социално, извън лекарската професия.”

Пациентите

Първоначално бяха много уплашени. Имаха страшно много въпроси. Не всеки е достатъчно възпитан и на моменти някой е възможно да ме е подразнил с многото си въпроси, но си давам сметка, че тези хора са затворени, изолирани, нямат близки до себе си. Смятам, че по някакъв начин успях да разчупя ситуацията. Когато изписвах пациентите след това ми се обаждаха да ми благодарят именно, защото им дадох надежда, когато не се знаеше какъв ще бъде ходът на тяхното заболяване. Бях изолиран по 12 часа заедно с тях, нямах други контакти и успяхме да си помогнем взаимно, така че да изплуваме на повърхността.”

Какво остава завинаги в съзнанието?

Няма да забравя нито едно лице на хората, които изгубихме. Те не бяха малко, за съжаление, въпреки всичките ни усилия. Положителната страна – през първите дни в отделението аз видях 25 човека, от които 20 бяха в критично състояние. Те се задушаваха и от силния задух не можеха да кажат две изречения, до такава степен беше прогресирало възпалението на белия дроб. Аз не вярвах, че при някои от тях ще има добър изход. След две-три седмици, при положени всички възможни усилия, тези хора лека-полека изплуваха. За мен това са най-големите успехи. Тези хора в началото не можеха да ми кажат как се казват, защото не им стигаше въздух, а накрая бяха изписани, бяха добре и бяха щастливи. Начинът, по който се изпратихме на изхода и отидоха да празнуват е най-ценното усещане.”

От разказ за „войната” към „оръжието” – ваксините. Д-р Чилингиров ще се ваксинира следващата седмица и не е имал колебание по въпроса.

Не трябва да забравяме историята и да знаем как като човечество сме стигнали до сегашния момент и до това общество, до този научно-технологичен напредък, в който живеем. Преди дни говорих с дядо ми, който е роден през 1940 година. Той ми разказа, че три години след неговото раждане майка му е умряла от туберкулоза, а двама негови приятели са починали от дифтерия. Това са заболявания, които само две десетилетия по-късно вече има ваксина срещу тях. В онези времена едно от седем деца е умирало от едра шарка, която пък е ликвидирана в началото на 80-те години на миналия век. Затова смятам, че първо трябва да се върнем там, за да си дадем сметка какво са ваксините, че не са просто една прищявка. Те са спомогнали за удължаване на нашата продължителност на живота. Аз разбирам и са основателни всички притеснения, които пациентите и гражданите имат, но тук социалните мрежи имат много голяма роля. Както аз успях да стана популярен с няколко публикации заради по-рационален възглед върху нещата, всеки човек може да е популярен с псевдонаучна информация. Как въобще става достъпна, например, информацията, че ваксиниралите се жени няма да могат да имат деца след това? Защо това нещо се котира? Тези митове трябва да се развенчават публично.

Има ли нюанс в позицията „против ваксините срещу Covid” предвид мненията, че не е минало достатъчно време, за да бъдат осъществени всички изпитания на препаратите?

„Половината от хората, които са против, биха казали, че не са достатъчно осведомени или са по-скоро неутрални, съмняващи се, чакащи, търсещи повече информация и убеждаване. Другата половина от хората са тези, които са част от поляризираното общество. Те така или иначе са контра на всичко, не вярват в това, което се случва и са раздразними. Но все пак обществото е едно цяло, ние не можем да се делим и не можем на улицата, в училище или в градския транспорт да си избираме до нас кого да бъде. Ако се ваксинираме на 10% няма да никакъв успех. Целта на ваксинацията е колективното имунизиране.

Какво мислят по въпроса колегите на д-р Чилингиров?

„За огромно съжаление голяма част от моите колеги го преболедуваха. Заболяването се оказа доста по-заразно, отколкото предполагахме в началото, въпреки всичките предпазни средства, с които бяхме снабдени. До момента аз, след 10 месеца около него, обаче не съм се разболял. Колегите, които не са се разболявали, по-голямата част от тях ще се ваксинират, именно защото ние всеки ден виждаме най-тежките случаи. Ние не виждаме онези хора, които само подсмърчат или са с леко неразположение вкъщи. Грижим се за хората, които са в най-тежката фаза. Дори това да не се случи на нас, не бихме искали да го предадем на близките, познатите или роднините си. Повечето колеги, с които съм говорил, ще се ваксинират.”

Д-р Калоян Чилингиров се отдава на медицината след неуспешен сблъсък с математиката.

„Това, което най-много ме привлича в тази работа е първо социалният контакт с живи същества, второто – че аз използвам интелекта си, за да върша нещо, което смятам, че до някаква степен ми се отдава и може би най-важното е, че имам непрекъснат растеж. Много интересно и вълнуващо е. Никога не ми е скучно в тази професия. Специалността „Уши, нос, гърло” ми носи удовлетворение, защото работя с ръцете и мозъка си.”

Да не носиш работата си вкъщи, но да носиш музиката си на работа

„Опитах се да разчупя работната атмосфера и внесох умишлено не особено мощни колони в кабинета, за да има музикален фон по време на работа, тъй като понякога ситуацията е много напрегната. Аз съм израснал в семейство на меломани и вкъщи навсякъде и по всяка време имаше музика. И аз нося музиката навсякъде със себе си.”

Д-р Калоян Чилингиров се изявява в свободното си време и „в кръга на шегата” като творец – автор е на песен и видеоклип в стил 80-те години на ХХ век.

„В края на септември един от най-добрите ми приятели ме покани на тематично парти в парка за неговия рожден ден. Тематиката беше дрехи и култура от 80-те години. Бях гледал няколко сериала и филма от този период по време на изолацията и това всъщност е доста вдъхновяваща епоха. Една вечер тогава със съквартирантите ми решихме да запишем песен. Тя не е особено жизнерадостна, но придава едно специфично настроение от онези години. Не претендираме за професионалност.”


Цялото интервю чуйте в звуковия файл.

Снимки: БТА и личен архив


БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Новините на Програма „Хоризонт“ - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.
ВИЖТЕ ОЩЕ

Започва изграждането на нов Младежки център в София

„В дни като този се радвам, че съм заместник-кмет точно в този ресор, защото образованието и младите хора са приоритет на кмета Васил Терзиев. Това не е първият работен ден за строителите, а началото на една нова визия за младежките политики в София – визия, която поставя младите в центъра на вниманието и им дава възможност да се развиват и да..

публикувано на 16.03.25 в 07:05
Ромска сватба

В Столипиново ранните бракове са нормалност

       Браковете между малолетни и непълнолетни не са присъщи на ромските традиции. Така наречените “детски бракове” са характеристика на домодерното общество. Това е допускането, върху което се гради изследването “Мечтай смело, цели се високо”. Само преди едно столетие домодерните семейни модели са доминирали в българското общество, а по-рано са..

публикувано на 16.03.25 в 06:02
Д-р Уди Бар Ар

Д-р Уди Бар Ар е лекарят, който се грижи за хората на протестите в Израел

Познават го редовните участници в протестите на Израел от поне 3 години насам. И той ги познава. Казва се Уди Бар Ар. Въпреки че е лекар със специалност, с тях се чувства като семеен лекар, който знае както постоянните им болежки, така и семейните им проблеми, а също политическите и човешки пристрастия. В началото бе в медицински екип,..

публикувано на 16.03.25 в 05:10

Панчо Карамански: Не трябва да мълчим, когато срещаме нередности

Белият ми бастун стана шахтометър .  Това каза пред БНР Панчо Карамански, музикален продуцент, който е незрящ и се придвижва с бял бастун. Той разказа за претърпян инцидент преди дни, когато е пропаднал в отворена шахта на тротоара  на улица "Житница" в столичния район Красно село : " Знаех, че тротоарът е нов, хубав и има водеща..

публикувано на 14.03.25 в 16:26

Вместо държавата: Ученици създадоха система за управление на пътния трафик

Ученици от СУ "Любен Каравелов" в Добрич са разработили два проекта, които биха подпомогнали организирането на пътния трафик в страната и учебния процес . Проектите са представени и на Националната олимпиада по информационни технологии. Учениците, автори на проектите, са част от Робоклуб "Хелиос". Заниманията на децата от робоклуба се..

публикувано на 13.03.25 в 09:35

Колко значим е Трети март и какво е мястото му в празничния календар на българина?

Седмицата, в която отбелязваме Националния празник - с още един поглед към честването. Колко значим е Трети март и какво е мястото му в празничния календар на българина е една от темите в разговора на кореспондентката ни в Русе Ася Пенчева с д-р Искрен Великов от къщата-музей на Захари Стоянов. Известно е, че на 3 март се..

публикувано на 09.03.25 в 07:20
Националната астрономическа обсерватория Рожен

Националната астрономическа обсерватория "Рожен" ще отбележи 44-та си годишнина

На 13-ти март Националната астрономическа обсерватория "Рожен" ще отбележи своята 44-та годишнина. Официалното й откриване е на тази дата през 1981-ва година. Редовната наблюдателна дейност по научни програми започва от месец септември 1979 г. Тя е най-голямата астрономическа обсерватория на Балканите и в този район на Югоизточна Европа...

публикувано на 09.03.25 в 05:15