Миноритарно бягство от ежедневието или какво има зад димната завеса

Едва ли има по-подходящо въведение в темата от тази стара ирландска поговорка. Тя простичко, но проницателно дава съдържанието на цялата всеобхватност на процеждащия през зъби ароматен дим, който дава вкус на живота.

Тръгваме по димните следи на това ценителско изкуство с Георги Бояджиев, майстор на лули и един от основателите на клуба на почитателите на лули „Шапките“ и със Станимир Лучков, фотограф и член на този клуб.

Влизаме в димната завеса и търсим източника на дима. Първо говори майсторът.

Георги Бояджиев: „Историята на лулата е много дълга. В този вид, който я виждаме и познаваме днес, я имаме след Наполеон. В тези години се открива материалът, от който сега се правят лулите. И до днес измененията са само технически.“

Станимир Лучков: „В човешката история винаги има занимания, които водят началото си от някаква древност. В дъното винаги има някаква функционалност, което по-късно се превръща в ритуал или обичай. Дори с вторично прибавени към тях някакви културни конотации, които първоначално не са им били присъщи. Така е например с татуировките. С течение на времето може да се окаже, че част от тези обичаи са били вредни, защото сега не познаваме първоначалния им функционален смисъл. Може да е бил лечителски или пък да цели психологическото подготвяне на някаква личност за по-лесно контактуване с някакви шамански обреди и т.н., което на нас вече ни е чуждо. Ние оставяме обичая на имитационното използване на подобен жест, който да го свърже с друг тип култура, съпреживяване, среда, приятелски връзки и т.н.“

Запалването по и на лулите

Бягането от масовката ли тласка двамата ни събеседници към този изтънчен прибор?

Станимир Лучков: „Както лулата, така и всичко, което има елемент на задълбочаване, е в голяма степен самотно занимание. То предполага откъсване, но не изцяло. Защото си търси среда и съмишленици. Същото е и с фотографията - самотно занимание, но после търсиш оценка на познати, приятели и професионални кръгове. Много е важно да бъдеш разбран, колкото и да мислиш различно.“

Георги Бояджиев: „При мен нещата с лулите тръгнаха от чисто любопитство. Сега осъзнавам, че светът на лулите, в който се потопих, стана за мен и начин на живот. Цялото пушене, колекциониране и т.н. е всъщност една много социална дейност.“

Как стана прехода от пушач към майстор на лули: „Не съм спирал да бъда пушач. Гледах лули, които исках да си купя. Взех си една-две, но те не ставаха. Винаги се оглеждах в това, което няма как да си позволя. В един момент реших, че трябва да пробвам и оттогава все така - вече 16-17 години.“

Георги научава майсторлъка по добре познатия емпиричен метод "проба-грешка". "Беше януари месец, започнах да стържа на балкона с едни пили. На практика съм самоук. Помагали са ми някакви хора, но само за отделни неща. Не съм ходил да се уча от някого. Старая се днес да поддържам ниво, което е доста близо до високото."

Фина нотка на познавачество и вкус към живота

Лулата е не просто атрибут за пушене. Големи личности в литературата и изкуството като цяло, са останали в историята като страстни пушачи на лули. Тя не просто им придава вкус към живота, но и става продължение на тяхната личност: Ърнест Хемингуей, Дж. Р. Р. Толкин, Марк Твен

Как навлиза в интелектуалната култура този иначе вреден навик? Как става така, че му се придава аристократичност?

Станимир Лучков: "Когато една личност стане голяма, всичко което я заобикаля, като аксесоари, започва да придобива друго знаково усещане. Така се принася някаква инертност в културата, която носи връзка в поколенията." Насока за Станимир към лулите дават литературни творби като романа "Наследникът от Калкута" и книгите на Жул Верн, Карл Май, Майн Рид, които той чете в гимназиалните си години.

"Лулата е някакво миноритарно бягство от ежедневието. Тя е била много популярна при моряшките професии - води началото си още от първите цивилизационни стъпки на човечеството. Морякът на кораб е имал много ограничен кръг от удоволствия. Можел е контролирано да употребява някакъв алкохол и да пуши, също контролирано. На ветроходните кораби всичко е било изключително пожароопасно. Дори има информации, че е можел да пуши лула само като награда. През това време до него са стояли негови колеги с ведра с вода. Една искра от огънчето може да доведе до фатални последици."

С течение на времето пушенето на лула получава културен привкус и започва да се обръща и повече внимание на удолоствието, което носи със себе си.

Ценителски дим в свят на електронни цигари

Станимир Лучков: "Не мога да кажа, че лулата ще съпътства цялата история на човешката цивилизация. Всяко нещо си има начало и край."
Георги Бояджиев: "Не мисля, че пушенето на лула трябва да се разглежда като нещо супер елитарно. Да, би могло да бъде, но като цяло е по-скоро нещо по-обикновено. Лулата може да има колекционерска или художествена стойност, но по същество си остава инструмент за пушене. Както един автомобил може да бъде произведение на изкуството - ръчна изработка и т.н., така и този инструмент може да бъде с допълнителна, принадена стойност."

Не от всяко дърво става лула

Най-подходящото дърво за производството на лули е бриар. Добива се по Средиземноморието - както европейската, така и африканската част. Процесът по добива на този материал е доста дълъг. Тънък момент е, че дървото не може да се работи веднага, а трябва да отлежи.

Георги Бояджиев разказва защо това дърво е предпочитано: "Бриарът има много голяма плътност, красив фладер и почти не гори - изключително плътен и здрав материал." Има и други материали за използване на лули, като морска пяна, круша, череша, маслина. Ефектът обаче е съвършено различен, както и самият вкус.

Още за тънкостите на ръчното производство на лули и какво е "студено пушене" - може да чуете в звуковия файл с цялото интервю с Георги Бояджиев и Станимир Лучков.