Фестивалът „Манофим“ в Тел Авив превърна покрива на бивша сграда в промишлената зона в 900-метрова квартална овощна градина

По света от години се правят опити сивите и безлични промишлени зони да се превърнат в привлекателни културни атракции. В Тел Авив, поне от двайсет години, съществуват „архитектурните лечебници“, които дават „жива вода“ на изоставени пристанища и гари, превръщайки ги в притегателен център за малки и големи.

В Ерусалим ежегодно се провежда фестивалът „Манофим“ – в превод от иврит: „кулокран“. С малка архитектурна „операция“ най-безличните сгради се преобразяват в културни средища. Тазгодишното издание на фестивала е превърнало покрива на бивша сграда в промишлената зона в 900-метрова квартална овощна градина, в която ще се провеждат занятия по изкуство и спорт за жителите на трите района, граничещи с промишлената зона на ерусалимския квартал „Талпиот“.

На третия етаж на същата сграда вече пет години се помещават студия на млади творци – завършили висшите учебни заведения в града. Сред тях има евреи, християни и мюсюлмани, атеисти и религиозни – символ на това как изкуството може да „изглади“ дори най-дълбоките противоречия в обществото. На откриването на фестивала „Манофим“ присъстваха и нашите кореспондентки в Израел – Феня и Искра Декало. Те разговаряха с  Адас Духан: 

Всеки път, когато се обяви, че се е освободило място в тези студиа, се стичат много млади хора да кандидатстват за тях. Имаме право да творим в тях пет години. Всички остават до края на периода. Причините са много. Студиата са с високи тавани и могат да се правят и по-големи творби. Освен това знаеш, че докато работиш над някой проект, никой не ти пречи. Но през почивките можеш да пиеш кафе или да обядваш с приятели от съседното студио, да дискутираш, да получиш съвет.

Да бъдеш художник е самотно занимание. Като студенти обсъждахме помежду си върху какво работим. След като получихме дипломите си, станахме самотни. И сега разчитам на себе си за инсталациите си. Обичам да съм сред природата. Посещавам и далечни страни. Снимам или записвам звук от интересни феномени — вулкани, наводнения, слънчеви и лунни затъмнения. Събирам предмети и растения.

Считам, че опитите да разбереш какво става вън от теб, колкото и да изглежда сложно и далечно, помагат да разберем какво се случва вътре в нас — в трите етапа на творчеството. Помага да се отнесем с уважение и към екстремни и тежки ситуации, и към рутината.

Ето, да вземем тази ми инсталация: снимала съм слънчево затъмнение от прозорците на средновековен замък. Написала съм две стихотворения за сянката, която се опитва да затъмни нещо толкова светло като слънцето. Чета ги под акомпанимента на камбани, които съм записала в езически храмове, посветени на Бога на Слънцето. Изготвила съм и дървени скулптури, които започват да димят и горят от преминал през лупа лъч.

Обичам да работя в колектив. Разбрах го в студиото. Магистратурата, която завършвам в Телавивския университет, е по кино. Има хора, които търсят самотата пред белия лист, фотоапарата или парче мрамор. И на тях това студио помага — да се вглъбят в себе си и да отразят света според своята гледна точка.

За всички нас тези студия са като своеобразна рамка, в която с удоволствие творим. На закачалката ми висят много истински рамки — подарък от музей в Хайфа. Но кому са нужни рамките в изкуството? Прието е да се смята, че зрителите се нуждаят от тях — рамките показват коя част от действителността е „оградена“ и обозначена като изкуство, а останалото е просто животът. Дори самото заглавие на една картина е рамка — езикова. Рамките създават ред. А творците често се опитват да ги разчупят или избягат от тях. Но това не винаги е нужно.

В една от творбите си използвам рамката като форма. Напълних я с глина и отпечатах вкаменелост, която открих по време на дългите си скитания. Държавите също са рамки. Семейството също.

В съседната сграда има две творби, които чрез изкуствен интелект създават въображаеми разговори с хора, по една или друга причина прекрачили нормите на приетото поведение. Единият от тях е известният композитор и певец Цвика Пик — познат с музиката на песента „Вива Мария“, спечелила „Евровизия“, а също и като тъст на Куентин Тарантино. Тук обаче той е представен в периода, когато е бил хипи.

Банкова служителка, опитвайки се да спаси брат си, загубил пари от хазарт в Румъния, открадва средства от клиентите си и предизвиква банкрута на банката.

Етиопски младеж със специални нужди преминава границата с Газа години преди 7 октомври 2023 г., и наскоро бе освободен заедно с други заложници.

Всички те са „клиенти“ на въображаем адвокат, който ги защитава, като се опитва да оправдае защо са „прекрачили“ – в прекия и в преносния смисъл. Пледоариите му са създадени от изкуствен интелект и отразяват не това, което тези хора реално са мислили и чувствали, а това, което „нормативните“ хора биха искали да чуят.

Новите технологии разширяват възможностите за творчество. Това също е разчупване на рамките.