"Лятото с патиците" от Теодор Връбчев

     Летен следобед е. Пустинна жега. Всичко живо се е изпокрило на сянка. Цялото село е изпаднало в сладка следобедна дрямка, кой където намери хладинка. Само аз, Гошо и Християн не се плашим от жегата. Подпрели сме колелата на порутената ограда на изоставеното селско училище и седим в сянката на голямото дърво в двора му. И тримата сме гости тук през лятото на бабите си. Ние сме от различни краища на България, но годините и акълът ни са едни и същи. Гошо е с една година по-голям от нас и винаги с една идея по-напред в пакостите. Какво ли не измисля той! Днес е решил да ни изненада със страхотно предложение.

     -Ей по това време на деня ако отидем, никой няма да ни види. Всичко живо спи. Във вира има десетина патки. Те са на бабите от последните къщи. По цял ден плуват във вирчето на малката рекичка от другата страна на улицата. Голям кеф ще е! Ще си пробваме мерника на жива цел. То, да целим дървото в парка със шишарки е лесно! Ей тука, ще се разбере кой, кой е... Айде бе, големи сте пъзльовци!

     Ние с Християн не искаме никой да ни мисли за такива. Поопънахме се още малко и бързо склонихме да отидем. Щом пък е и безопасно… Иначе бабичките в края на селото са най-зли. Нали сме им влизали в градините за круши и череши. Като питбули са. Викат, сякаш някой ще ги убива и после ни портят на нашите баби.

     Яхнахме велосипедите и след минути бяхме на рекичката накрая на селото. Оказа се вярно. В сенчестото вирче, под клоните на върбата плуваха десетина големи бели птици. Без съмнение бяха на бабичките отсреща. Оставихме колелетата и тръгнахме по брега. Напълнихме си джобовете с камъни и направихме засада на патките от три страни. Те тревожно се събраха в средата на вирчето, сякаш предчувствайки предстоящите събития. Тримата стояхме като бойци пред атака и с нескрита радост, и вълнение чакахме Гошо да даде команда за стрелба. Спомням си, как целия тръпнех да направя нещо толкова вълнуващо и забранено. След миг Гошо се изпъна, вдигна дясната си ръка и като генерал на огромна армия възторжено изрева: „Готови! Атакаааа! Огън! Биииииииий!”

     Чакайки само този знак, метнахме патките. Със светкавична бързина и луда радост мятахме камъните към малкото ято. Ужасени от внезапното нападение и попаднали в капан, от който не могат да избягат, патките грачеха, крещяха, опитваха се да полетят, но само падаха една върху друга. Плющяха криле, извиваха се шии, мятаха се ту към единия, ту към другия от нас, но не намираха пролука. Щурмът ни беше непробиваем. Истинска война ви казвам! 

     И в този миг изскочи баба Тодора от последната къща, с един голям кол.

     - Какво правите, бре, мискини с мискини! Ей сега ви убих! Какво правите с животните, бе, диванета диви! Ах, като ви хвана, ей сега ви хванах! - и с изненадваща бързина, запретнала полите, тя се втурна към нас.

     Гошо и Кристиян бяха от другата страна на вира, метнаха се на колелетата и дим да ги няма. А моето колело - точно пред бабата. Хукнах да си го взема, но тя се приближаваше към велосипеда по-бързо от мен, затова се обърнах и си плюх на петите до първия ъгъл. Скрих се зад него и надникнах да видя какво ще направи. Тя стигна до колелото ми, като не спираше да вика и чумосва, огледа се и като видя, че сме офейкали, хвърли кола и вдигна велосипеда. Постоя малко така мърморейки и за мой ужас го подкара към къщата си. Прибра го в двора и това не и стигаше, ами го вкара и в антрето на къщата, да не мога да го взема.

     Другото не е много за разказване. Дойде вечерта при баба и дядо с колелото. Хубавичко ме наклепа. Аз, след втория шамар от дядовите големи длани, бързо изпях и другите двама. Наказаха ни. Взеха ни и колелетата. Но това не ни попречи  да прекараме най-веселото си лято, в сянката на голямото дърво, в двора на изоставеното училище.