"Ритъмът на душата" от Ивайла Димитрова

   Всичко започна с едно събитие, от обявяването на което всички бяха доволни - грипната ваканция. Единствено аз от целия клас изпаднах в ужас, тъй като се налагаше да я прекарам при баба и дядо. Представяте ли си какво означава тийнейджър да отиде на село и да разполага с 1-2 чертички обхват на телефона, никаква кабелна телевизия  и още по–страшно  -  без интернет? Там дори асфалтов път няма, нито тоалетна в къщата. Най-голямото развлечение би било да разговарям с дългокосместия козел на баба ми – Дявола. 

   Пристигнах в това забравено от Бога скучно място. Първите два дни постоянно притичвах до близкия хълм, за да имам обхват на телефона си, да говоря с приятелките си и да им се оплаквам колко съм нещастна.

   Баба ми всячески се опитваше да ме накара да харесам това място. Но аз харесвах  единствено  вкусните ѝ  гозби. А дядо ми, се беше покрил от света в градинската барака. Излизаше само, за да вечеря с нас, но не очаквах този момент с радост, защото, когато се появеше, той  миришеше странно. Не исках да си представям какво има в тази негова  бърлога.

   На третия ден ми дотегна много, ама наистина много. След поредния неуспешен опит да се свържа с приятелка наприказвах на баба ми много лоши думи заради насъбралите се отрицателни емоции. Обясних ѝ, че за нищо на света не бих живяла в това забутано село, че не бих отглеждала никакви животни, особено този Дявол, който не само светка с очи, а и мирише ужасно. Накрая ѝ изкрещях, че ми липсват удобствата и че повече никога няма да дойда. Тогава тя спря да меси тестото, погледна ме над рамките на очилата си, сбръчкала чело, и ми каза:

   - Всеки човек може да лъже. Но най -трудно е да застане пред душата си -там казваш само истината. Душата на човек е коренът му, отрежеш ли го, ще изсъхне, грижиш ли се за него, един ден ще разцъфне и плод ще даде. А ти недей да  идваш !

   След това паяжината от бръчки се отпусна и тя продължи да меси. Стана ми мъчно за нея, въпреки че не разбрах и дума от казаното.

   Следващите два дни избягвах разговорите си с баба, докато на петия ден тя не ме извика и не ми каза: 

   - Занеси на дядо си вечерята в бараката, че утре е Сурва и тази вечер няма да ляга.

   Стигнах до бараката и както предполагах, отвътре ме лъхна миризма на животни, кожа и боя. Учудих се как търпи това. Открехнах леко вратата и надникнах. Дядо беше ушил нещо от кожи, които приличаха на козината на нашия Дявол. В момента правеше маска и я боядисваше с червена боя. Попитах го какво е това, а той ми отвърна:

   - Това е традиция в нашето семейство, която очевидно ще си умре с мен. Чудя се само,  после кой ще ви гони злото и кой ще носи паметта.

   Думите му бяха странни.

   На другия ден станах рано и забързах към хълма да проведа поредните разговори. В къщата се върнах чак след час - два и се учудих, че не ме посреща ароматът на топла закуска. Баба  лежеше на леглото, а дядо  беше седнал на стол до нея с покрити от дланите си очи. Попитах го какво се е случило и той ми каза:

   - Лошотията друга работа си няма. Не успях да надяна кукерския костюм и да уплаша Злото по Сурва... Заспал съм. Лошотията влязла в Дявола и той блъснал баба ти. Впрочем, теб какво те интересува това? Ти имаш нужда само от тая шарена кутийка, дето ти води живота и те кара да стоиш на хълма по цял ден!

   Сърцето ми се сви. От една страна се чудех на дядо  как може да вярва, че този кукерски костюм би предпазил някого от зло, но от друга страна ... се почувствах виновна и длъжна да направя нещо.

   Влязох в бараката и с нечовешки усилия  вдигнах огромния кожен костюм, сигурно тежеше повече от 100 кг и вероятно беше изработен от кожите на поне три козела. Така и миришеше. Веднага ми стана ясно, защо преди тези костюми не са били носени от жени.

   Тръгнах по тясната  калдъръмена улица към селския мегдан, а  всяка моя крачка се озвучаваше от медните чанове около кръста ми. Скоро дочух музиката. През двата процепа на голямата маска виждах как отвсякъде се стичат  и други като мен. Те подскачаха в ритъма, а звънците по тях създаваха чудна музика. Зурната  свиреше пискливо и като че ли завихряше цялата магия от мелодия и цветове. Музиката беше опияняваща, сърцето ми биеше силно в ритъма на чановете. Отдавна бях спряла да усещам  миризмата на  кожите, усещах забравени доскоро детски спомени -  аромата на бабината закуска,  отъпканата след игра зелена трева на хълма, разцъфналата липа в ранна лятна утрин. С мен стана магия, вече не чувствах тежестта, а краката ми сами се движеха в ритъма. Спомних си думите на баба  за корена и тогава срещнах с поглед пребледнялото лице на дядо.

   Следващите два дни бяха най-невероятното преживяване в живота ми. Аз бях кукер, аз бях силният български корен, който устоява на времето, като носи традицията. Разбрах, че магията на  Сурва ни пази по един митичен начин, прогонвайки злото  - баба оздравя.

   Бабо, ще дойда отново ... за да усетя ритъма на душата си!