"Моята лисица" от Даниела Мутафова

   Градът още помни, след цели 20 години, той още помни моята лисица.

   Бях на 7 и живеех с мама и татко в едно градче. То бе толкова мъничко, че всички се познаваха. Гражданите бяха много интересни и по свой начин уникални. Например имаше едно дете на име Мартина, чийто най-добър приятел бе прасе. Те всеки ден тичаха из центъра и събаряха сергиите с ябълки. А когато валеше дъжд, не пропускаха да се овъргалят в калта. Имаше и едно момиче - Кремена, то обичаше да пише разкази, ама страшни, обичаше да разказва страшни истории и изобщо го вълнуваха страшни неща... 

   Из града прелиташе един много известен гълъб. Той имаше малка отличителна шарка над клюна, която приличаше на мустак и по която всички го разпознаваха. Гълъбът кацаше винаги на прозореца на леля Донка, която го хранеше с каквото има под ръка. Тя беше висока, слаба, с очила и дружеше с друга жена - леля Мия. Тя си беше малко изкукала. Работеше като шивачка на пердета. Така де, по цял ден шиеше и закачаше всякакви пердета. Мисля, че това я подлудяваше. Виждала съм я да си гони козата из двора и въпреки че ѝ беше под носа, чак до вечерта не можеше да я хване. Аз не я харесвах, тя бе прекалено висока, до нея се чувствах като мравка. Нали разбирате, аз си бях нисичка.

   Както и да е... Нашият град, както всеки друг, си имаше квартал на богатите. Кварталът се състоеше главно от къщата на кмета, двора на кмета... и това е. Кметската дъщеря бе на десет години. Тя се мислеше за голяма работа, фукаше се с новите си рокли и кукли. Аз не я харесвах много, пред възрастните се правеше на мила и добричка – ангелче, а пред останалите ставаше черен дявол в розова поличка.

   Тъй де, аз много държах на всички мои съграждани, особено на мама и татко, които силно обичах.

   В началото на лятната ваканция  мама почина. С баща ми се преместихме в къща в края на града. През  лятото имах много свободно време и почти всеки ден ходех в зоопарка. Взимах си един стар фотоапарат, обикалях целия мъничък зоопарк, като правех снимка след снимка. След като се уверявах, че съм направила снимка на абсолютно всяко ъгълче, отивах при клетката с лисиците. Те бяха три на брой. Сядах пред клетката им и започвах да ги наблюдавам. Бях като хипнотизирана, не издавах нито звук и окото ми не трепваше нито веднъж. Много често се случваше да виждам с периферното си зрение как се стъмнява, но да не помръдна от мястото си, докато не ме изведе охраната. За никого не беше тайна, че изпитвам особен интерес към лисиците.

   Баща ми беше типичният мъж – харесваше футбол, лов, риболов, месо на грил и т. н. Съвместният ми живот с него бе истинско предизвикателство. И като истински мъж той ходеше на лов всяка втора неделя. Всъщност, той казваше „втора неделя“. Според мен, неговата представа за „втора неделя“ беше  абсолютно всяка събота. И така, дойде поредният ден за лов. Аз винаги трябваше да ходя с него, защото бях едва на 7 и не можех да остана сама. В гората, малко по-нагоре от къщата, където баща ми ловеше дивеч, ми беше много страшно. Аз обичах да играя в полето до гората, за което никой не се грижеше. Там беше много просторно, перфектно за игра. 

   Един ден, поредната „втора неделя“, играех в полето, когато забелязах нещо оранжево-червеникаво в тревата. Приближих се и там видях една великолепна лисица. Тя беше златисто-червеникава, козината ѝ бе гладка и на вид много мека. Опашката ѝ беше рунтава със снежнобял край. Ушите ѝ шаваха и се въртяха във всички посоки, опитвайки се да уловят и най-малкия звук. Лисицата седеше в полусмачканата трева и ме гледаше със своите толкова бистри и кристални  очи. Сякаш като ги погледнеш, виждаш в тях вселената и разбираш смисъла на своето съществуване. Започнах да се приближавам бавно, без да правя резки движения. Озовах се на около 6 крачки от лисицата. За мен беше удивително... Естествено, била съм толкова близо до лисица, но тя е била зад решетки, а това беше истинска  дива лисица, която стоеше пред мен в пълното си съвършенство. Мигът бе невероятен, сърцето ми биеше толкова силно, сякаш всеки момент ще изскочи. Всичко беше толкова нереално, докато тате не се появи. Той дойде с нагласата да ми се похвали какъв едър заек е уловил, но вместо това изкрещя нещо неразбираемо и стреля с пушката си някъде встрани, защото знаеше, че ако се прицели в лисицата, всъщност може да простреля мен.

   Баща ми, като най-загрижения баща на света, започна да ме прегръща и оглежда за рани и драскотини, но аз не му обръщах внимание. От устата му излизаха хиляди думи, но аз чувах само звуци и неясни изречения. В онзи момент виждах само как рунтавата опашка на лисицата се изгубваше между дърветата в гората отсреща. 

   Веднага се прибрахме, аз бързо се качих в стаята си, легнах на леглото и започнах да гледам тавана безцелно. Пред очите ми постоянно се появяваше силуетът на лисицата, изгубващ се измежду всичките онези дървета. Отказвах да изляза от стаята си, бях се заключила вътре, размишлявайки над най-големите въпроси на Вселената. Сигурно се досещате, че не намерих отговор. Както и да е... Баща ми чукаше тревожно на дървената  врата, след това говореше дълго, казваше, че ми оставя храна пред вратата и си тръгваше. 

   Три седмици мислих, защо тате се уплаши толкова много. Какво можеше да ми стори една обикновена лисица? Поправка, тя съвсем не беше обикновена, тя съвсем не беше такава. Тази лисица беше съвършена, беше като небесна богиня, въплътила се в тялото на диво животно. 

   След трите седмици внезапно изпитах нужда да изляза на чист въздух, да говоря с някого. Сутринта станах рано, влязох в кухнята и започнах да правя сандвичи. Татко слезе долу и се изненада, че съм там, но се държеше както обикновено, сякаш нищо не се беше случило. Седна на масата, както всеки ден правеше, и започна да си пие кафето. След малко аз му сервирах една чиния с два сандвича, сервирах и на себе си, след това седнах срещу баща си и започнах да ям. В стаята цареше неловка тишина. 

   И така, животът ни си продължи по старому. Но аз мислех за моята лицица постоянно, ден  и нощ, почти до края на август, след това започнах да мисля и за други неща ...

   С татко решихме да отглеждаме домашни животни и две седмици преди първия учебен ден вече бяхме си оборудвали двора с приспособления за животновъдство. Имахме кокошарник, две кошари, огромни хранилки и други неща и оставаше само да се сдобием с животни. Козата на онази странна лелка с пердетата , бе родила козленца, а прасето на Мартина бе станало татко на осем прасенца. И така, взехме две кози, две прасенца, осем кокошки от птицеферма и две овце от един овчар. 

   Започнахме училище. Татко всеки ден ме караше с колата до града. След като свършвахме часовете и се прибирах вкъщи, започвах да си пиша домашните, а ако ми останеше време, отивах в двора да си поиграя с животните. Но никое от тях не ме вълнуваше като онази златисто-червеникава лисица. Всеки ден много приличаше на останалите и всичко беше еднообразно до следващата лятна ваканция. Тогава ставах на 8 години и помолих баща си за рождения  ден да ми позволи да ходя сама до реката, която е недалеч от дома ни. Тате се замисли, но накрая се съгласи. Трябваше да бъдете там, за да видите усмивката, грейнала на моето лице, когато чух отговора му.

   Дойде юли. Всяка сутрин ставах сравнително рано, закусвах и отивах да разучавам околността. Веднъж, както си скитах, се озовах на една нова за мен, просторна поляна. И там я видях - моята лисица. Тя се бе настанила на най-слънчевото място на тревата, точно като под прожектор. Бе седнала там сякаш ме очакваше, сякаш знаеше, че ще се срещнем. Тя седеше пред мен със същата рунтава опашка, със същата перфектна козина, със същите, въртящи се във всички посоки, уши. Гледаше ме със същите онези ослепителни очи. Лисицата стана, започна да се върти около мен недоверчиво. Аз клекнах бавно, тя продължаваше да ме обикаля, но накрая легна пред мен. Очакваше да направя нещо, но аз останах неподвижно и ѝ се възхищавах, защото знаех, че никой  никога не е виждал по-прекрасно създание.

   Всеки ден аз отивах на същата поляна и всеки път лисицата ме чакаше с така типичния за нея спокоен поглед. С времето ние започнахме да се сближаваме все повече и повече. Често си играехме: гонехме се, скачахме, понякога просто лежахме на тревата, но най-много обичахме да играем на криеница. Моята приятелка обичаше да се вмъква в някой храсталак или дори успяваше да се покатери по дървесно стъбло и да стои на някой клон.

   Дойде  август. Отидох на зелената поляна, но нея я нямаше, затова просто седнах и зачаках. Чаках я там, докато се стъмни, но тя не се появи. Така бе на следващия и по- следващия ден. Започнах да се притеснявам. Обикалях навсякъде да я търся. Оглеждах дърветата и храстите, поляните, обаче нея я нямаше. След две седмици вече трябваше да се примиря, че я няма.

   Един ден тате ме заведе в моя така любим зоопарк. Остави ме пред входа и си отиде вкъщи, защото знаеше, че ще се забавя, а аз се отправих към клетката с лисици. Заех си обичайното място пред оградата и видях една лисица да идва към мен. Но ... това беше моята лисица! Тя се взираше в мен през металните решетки. Очите ми се насълзиха. Исках да я измъкна от там. Започнах да блъскам металната мрежа и двама пазачи се втурнаха към мен. Продължих да блъскам и дърпам. Накрая от едната стана на оградата се оформи дупка. Единият пазач ме дръпна. Без да помисля, го захапах, той ме пусна, побързах да дръпна решетката. Изкривих я на една страна. Лисицата излезе бавно и плавно, сакаш нищо не се случваше. Грабнах я в прегръдка и се затичах към изхода. Тичах из улиците. Няколко души ме гонеха, крещейки подир мен: ,,Хванете я!” Хората наоколо ме гледаха и си шепнеха. Аз и лисицата събаряхме сергии и бутахме хората. Избягахме в гората и пазачите изгубиха следите ни.

   Скитахме известно време, докато не стигнахме до нашата къща, където се разделихме. Баща ми бе особено учуден, че се прибирам толкова рано. Той скоро щеше да разбре какво се е случило, защото след тази случка хората не спряха да говорят. 

   А 20 години по-късно лисицата се превърна в градска легенда. Говореше се, че тя е мутирала в супер умна лисица и когото са я заловили в зоопарка,  е прокопала дупка под оградата и се е измъкнала. После заблудила пазачите, като се престорила на умряла, а след това се промушила между решетките на оградата. Това естествено въобще не съответстваше на истината. Може би след още 20 години ще се разказва, че на лисицата са и пораснали криле и е излетяла от клетката и прелетяла над града.

   Бях безкрайно щастлива, че отново започнахме да се виждаме всеки ден. В края на лятото отидох на нашата поляна. Лисицата, както обикновено, бе там. Аз седнах, а тя положи глава на коленете ми. Имаше нещо странно в погледа ѝ. Той бе тъжен. Приятелката ми постоя така известно време, а след това стана и се отправи нанякъде. Аз се затичах след нея, докато стигнахме до един хълм.  Тя се изкачи на върха му, обърна се и ме погледна  за миг, махна с бялото връхче на рижата си опашка, а после изчезна. 

   Моята лисица замина. Повече никога не я видях. Вероятно отдавна не е на земята, но продължава да живее в най-прекрасните ми детски  спомени.  И аз знам, че любимата ми приятелка ме очаква на някоя слънчева зелена полянка в един друг свят.