"Огледало за обратно виждане" от Мила Московска

     -Мишо! Хей, Мишо! Събуди се!

     Мишо се намираше в онова състояние на пробуждане, в което не можеш да си напълно сигурен дали още сънуваш, или си буден. След кратка пауза реши, че още спи и се обърна на другата страна.

      - Мишо! Псст, Мишо! Няма ли да се събудиш вече? Господи, толкова ли е трудно да събудиш човешко същество!

       Мишо осъзна, че се случва нещо странно.

     “Днес е събота, не съм на училище и този глас определено не е на майка ми.”

       С последната мисъл рязко отвори очи и седна в леглото. Това, което видя, го накара да се опули. Стаята му изглеждаше наопаки - леглото висеше от тавана, полилеят стърчеше от пода, пердетата висяха наобратно, а книгите в библиотеката висяха със заглавията надолу. Мишо окончателно се разсъни.

       - Какво става тук? Това да не е някаква шега? - възкликна той.

       - О, виждам, че вече си буден! Отне ти точно 15 минути.

     Мишо се обърна в посоката, от която идваше гласа и дъхът му спря. Пред него висеше с главата надолу момиче на горе -долу неговата възраст, само че съвсем не изглеждаше по обичайния за тийнейджърите начин - кожата ѝ беше с цвета на небето, косата ѝ - лилава, а очите ѝ отразяваха отблясъците на залеза.

       - Да му се не види! - това беше всичко, което Мишо успя да каже. Учуди се, че гласът му прозвуча пискливо, а не с тази мъжествена дълбочина, с която толкова се гордееше напоследък. Неспособен да добави каквото и да е, той гледаше момичето втренчено и се чувстваше, меко казано, идиотски. За момент си помисли, че приятелите му го правят на глупак със скрита камера, но момичето изглеждаше прекалено истинско, за да е просто номер.

      - Разбирам, че си изненадан, нормално е. Все пак, не всеки ден попадаш в Огледалния свят. - каза тя, след което седна до него на леглото. По-скоро висна надолу с главата, а лилавите ѝ кичури се спуснаха чак до полилея. Мишо чак тогава осъзна, че и той виси  надолу с главата. Това не му помогна да си събере мислите, даже напротив - чувстваше се все по-объркан, дори уплашен, макар че не искаше да го признае.

       - Преди да ти падне ченето, нека ти се представя - аз съм Луна, с ударение на “у”. Проекция съм на Огледалния свят. Фактически, ти се намираш в изкривена реалност, за която никой дори не подозира. Даже аз се изненадах, като те видях тук.

     Мишо продължаваше да се пули и нищо не казваше.

       - Ако се чудиш откъде ти знам името, мога да чета мисли. - каза Луна. - Разполагах с предостатъчно време да разбера, че си на 13 години, майка ти е лекар, баща ти е художник, нямаш братя и сестри и си слаб ученик. - момичето се подсмихваше, докато изреждаше тези факти, които просто нямаше как да знае. Мишо продължаваше да мълчи.

       - Виждам, че скоро няма да кажеш нещо, затова ще ти разясня какво се случва. По някаква изключително рядка случайност твоето подсъзнание те е прехвърлило в нашия свят. В момента всичко, което виждаш, е огледален образ на твоята реалност.

       Мишо не беше глупав, даже напротив. Той осъзнаваше, че е попаднал на място, на което не искаше да бъде, виждаше неща, които не искаше да вижда и слушаше момиче, което не искаше да слуша. Всъщност, той все още се надяваше, че сънува.

      - Съжалявам, че ще те разочаровам, но не сънуваш.- усмихна се Луна. - Вярно е, че някак си успял да попаднеш тук, за което не можеш да обвиняваш мен. Не съм те канила и не по - малко от теб искам да се върнеш там, откъдето си дошъл. - каза тя.

        - Ъъъъ... - това беше всичко, което Мишо успя да каже.

       - Ако искаш, ще те оставя за малко, за да си събереш мислите. - заяви момичето с лилавата коса и понечи да излезе.

       - Стой! Къде отиваш? Не можеш да ме оставиш тук! - изкрещя Мишо, след което засрамено млъкна. Искаше да каже “Не ме оставяй сам” и знаеше, че тя го разбра.

       - Добре де, само не преигравай. - саркастично отговори Луна и седна до него.

        - Не можеш да си тръгнеш ей така, не и след като ме събуди, говориш ми неща, които не разбирам, изглеждаш меко казано странно и изобщо няма ли някой да ми обясни какво, по дяволите, става тук! - извика отчаяно Мишо и се огледа, за да види дали има изход от проклетата стая. Тогава видя, че стените, таванът и подът бяха огледални и затова всички предмети в стаята изглеждаха наобратно. Врата обаче не се виждаше.

       - Нека ти обясня нещо. - каза странното момиче - Ти си попаднал тук не случайно. Може да се каже, че си първият от 942 години насам, който успява да надникне в Огледалния свят.

       - Чудесно, сега ми кажи как да се върна обратно и обещавам, че няма да кажа на никого за това, което съм видял. Не че някой ще ми повярва. - измърмори момчето и добави: - Ти знаеш как мога да се върна, нали?

        - Не точно... - отвърна Луна. - Последният път, когато при нас  попадна човек, не успя да се върне, но аз бях малка и не разбрах причината. Знам само, че в Огледалния свят идват хора, които са вечно недоволни, мислят, че никой не ги разбира и че животът им дължи извинение за всичко. Включително и за това, че Земята се върти.

       Тогава на Мишо му просветна. Пред очите му преминаха последните няколко седмици и той си спомни с болезнени подробности как се караше с майка си, как си слагаше слушалките, когато баща му се опитваше да говори с него, как се подиграваше на приятелите си почти за всяко нещо и как не влизаше в часовете, когато решеше, че не му се учи. В този момент той изпита неочаквана болка и съжаление за всичко, сторено от него. Почувства се в безизходица и наказан за несправедливото си отношение. Всичко, което искаше сега, беше да се върне у дома и животът да продължи както досега.

       - Не унивай, ще измислим нещо. - каза Луна със съчувствие в гласа.

       - Да, бе. - отвърна той обезсърчено. - А ти защо си със синя кожа и лилава коса? - каза, колкото да поддържа разговор.

       - Интересно, че ме виждаш така. Понякога хората ни виждат като животни, друг път като чудовища, повечето не ни виждат изобщо. Всичко зависи от вътрешния свят на човека, от неговите страхове, фантазии и мечти. Предполагам, че ме виждаш така заради книгите, които си чел. Образът ми е такъв, какъвто ти диктува въображението. Това е идеята на нашия свят - в него е вижда като в огледало за обратно виждане всичко от твоя живот. Явно има неща, които трябва да поправиш, но хубавото е, че не всичко е тотално загубено.

       - Тогава ми помогни да се върна у дома! Започва да ми се вие свят! - извика Мишо. - И защо се казваш Луна? Що за име е това?

       - Това също е огледален образ. На мястото на слънцето, което обикновено не забелязваш, сега виждаш месечината на твоята безизходица. - отговори тя.

       - Писна ми от тия глупости, искам вкъщи! Искам да се извиня на мама, да прегърна татко, да поканя приятелите си на гости и всичко да е нормално! Не може да остана затворен тук завинаги, това е абсурдно! Не знаех, че въображението ми може да ме вкара в такъв филм, искам това да престане! - гласът на Мишо потрепери и очите му се напълниха със сълзи.

       - Тогава се погледни в огледалото и този път може би ще видиш нещата такива, каквито искаш и можеш да ги направиш. - предложи Луна.

       Мишо затвори очи. Представи си цялата си стая - предмет по предмет - в обичайния ред. В мислите си описваше внимателно всяка подробност и всеки детайл на обичайното му място, за да може като отвори очи, да ги види там. От старание се унесе и се стресна, когато чу майка му да казва:

       - Мише, няма ли да ставаш? 11 часа е вече!

ОУ „Васил Априлов“- Бургас

Този разказ е част от третата книга "Приказни истории с БНР Бургас". Тя е резултат от третото издание на конкурса "Създай книга с БНР Бургас". В него са включиха момчета и момичета на възраст от 5 до 14 години с над 150 творби. 

Събрахме 56 истории, родени от чистото, красиво и безгранично детско въображение. 

Благодарим на печатница "Информа принт", Регионална библиотека "Пейо Яворов" - Бургас, информационния сайт "Черноморие", екипа на детското онлайн списание "Щъркел" и поетесата Яна Вълчева от Бургас. 

© БНР Бургас, 2019 

http://bnr.bg/burgas

http://facebook.com/bnrburgas

http://www.facebook.com/groups/BNRBurgas

http://www.instagram.com/BNRBurgas

ЧУЙТЕ РАЗКАЗА В ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА МАРИАНА РАЧЕВА ОТ БНР БУРГАС: