"Предсказание с пеперуди" от Деница Георгиева

Съществуват ли самодивите? Това беше въпрос, чийто отговор получих по много особен начин.

  Беше един съвсем обикновен пролетен ден. Бях в час по литература и изучавахме някакъв славянски мит за самодивите. На мен ми беше доста скучно, затова блеех през прозореца.Учителката сигурно е забелязала как с интерес наблюдавам люлеещите се храсти, затова реши да ме изпита:

– Огняне, кажи ми коя е самодивата на танците и песните?

Мълчах и се правех, че мисля.

– Ти не слушаше ли какво говоря? Казах го преди малко...

– Не запомних – оправдах се аз.

Учителката видимо се ядоса. Тогава тя записа на дъската: „Съчинение за самодивите”.

Чудесно! Направо страхотно!

Тъй като вече имах достатъчно лоши оценки по този предмет, трябваше да се постарая много с това домашно. С други думи казано – дапрекарам цял следобед в читалището.

Понеже рядко съм влизал в библиотеки (да не кажа никога), нямах представа къде да открия книгите за самодиви, затова помолих библиотекарите за помощ. Те ми дадоха няколко и аз започнах да ги разглеждам.

Повечето бяха само с текст, затова ги оставих настрана. Последната ми надежда беше една сребриста книга, която сякаш сияеше. На корицата пишеше: „Самодивите разказват“.

Вътре илюстрациите изглеждаха нарисувани с молив, а текстът – писан на ръка. Интересното беше, че те се появяваха една след друга на празните листи. Картинките изобразяваха различни занимания на самодивите – лов, танци, готвене. Но на всяка от тях имаше неясен силует. Незнайно защо, сянката предизвикваше в мен страх и ужас. Започнах да се прозявам, спеше ми се много. Пренебрегнах умората и продължих да разглеждам. На последната страница с по-големи букви беше написано:

„И героят очакван ще се появи и проклятието ще развали...”

Клепачите ми натежаха и най-накрая положих глава върху книгата...

– Кой си ти? – красиво момиче се беше надвесило над мен.

Изправих се и объркано се огледах наоколо – лежах на тревата в една гора.

– Как се казваш? – настоя момичето.

То имаше дълга руса коса и любопитни синьо-зелени очи. Носеше красива бяла рокля, а на кръста си имаше колан с цветовете на дъгата, на който висеше кавал. Със себе си носеше лък и колчан със стрели.

– Къде съм? Коя си ти? – премигах учудено аз.

– Аз съм Мелодея, наричат ме Дея. Ти си в Гората на самодивите.

Замислих се. Самодиви ли?... Нима сънувах?!

– Аз съм Огнян. Оги накратко.

– Приятно ми е, Оги! – усмихна се Мелодея и белите й зъби лъснаха на слънчевата светлина. – Ти самодив ли си?

Леко се шокирах от този въпрос. След кратък размисъл реших да отговоря:

– Не, аз съм човек.

– Наистина!? – въодушеви се Дея. – Ти опасен ли си?

Кратко мълчание.

– Ами, не знам... Трябва ли? – обърках се аз.

– В интерес на истината, и аз не знам. Мама все повтаря, че не трябва да се доверявам на непознати същества, защото могат да ме наранят – натъжи се самодивата. Но след миг отново се усмихна. – Обаче ти не ми изглеждаш опасен. Хайде! – подкани ме тя. – Нека те заведа в селото!

– Село ли? – попитах аз, докато Дея ме влачеше със себе си през гората. – Има и други като теб?!

– Да, разбира се! – изуми се момичето. – И са много!

Изведнъж спряхме и Мелодея намръщено попита:

– Но как си се озовал тук? Говори се, че портата е затворена от хиляди години насам!

– Каква порта? Не, не, аз просто заспах, докато разглеждах една книга, и после...

– Хмм, това е много странно! – заяви Дея и ме погледна решително. – Трябва да побързаме! Но както обичам да казвам – да бързаме бавно. Не харесвам да съм напрегната, а бързината ме натоварва. А теб?

– И мен също – усмихнах се аз, щастлив, че няма да прекосим цялата гора на бегом.

Както се разхождахме и се любувахме на природата, изведнъж Дея спря и бързо опъна лъка си.

– Какво...

– Шшшттт! – прекъсна ме самодивата и се огледа уплашено. – В храстите има нещо.

Тя бавно и тихо се приближи до една шипка и в този миг от там изскочи едно злобно, кръвожадно и озъбено...

– Кученце! – Мелодея хвърли оръжието си на земята и започна да гали малкото вълче. – Ама че сладур!

Аз се учудих, но още повече се изненадах, когато я чух да вие като вълк.

– Какво правиш? – недоумявах аз.

– Говоря си с него – отвърна тя.

Тогава се сетих за едно от малкото неща, които бях запомнил от часовете – самодивите владееха езика на животните.

– Иии... за какво си говорите?

– Казва се Вълкан – при споменаването на името настръхнах. Сякаш изпитвах страх от него. – Изгубило се от глутницата си и от няколко дни скита само́ в гората.

Не знаех какво ми става – бях неспокоен, исках да побегна с невероятна скорост и да се скрия.

– Предлагам да го вземем с нас! – заяви весело Дея.

– Чакай, какво?! – сърцето ми затупка бясно.

Самодивата взе лъка и стрелите и отново се заговори с животното. Вълчето размаха радостно опашка.

– Какво му каза? – попитах уплашено.

– Поканих го при нас – усмихна се тя, но когато видя изражението ми, усмивката й угасна.

– Защо се страхуваш? – обърка се тя.

– Де да знаех... – въздъхнах аз. – Просто това животно ме плаши.

– Е, не можем да го оставим така. – Дея го погледна жално. – Ще му кажа да не стои близо до теб.

Съгласих се и продължихме напред.

По пътя си набрахме букет от маргаритки, синчец, иглика и други ароматни и красиви цветя. Откъснахме и няколко гъбки, които сложихме в набързо оплетена от Дея малка кошничка. Вълкан ни следваше навсякъде, докато махаше щастливо с опашка и игриво се закачаше с Мелодея.

– Откъде си се научила на всичко това? – попитах по едно време. – Можеш да плетеш невероятни кошници от стъбла и корени, знаеш имената на всички цветя и билки в гората...

– Баща ми е лесник – горски дух, повелител на горите – обясни Дея. – Тези вълшебници следят дали всичко в гората е наред. Грижат се за смяната на сезоните и наблюдават дали дърветата са подходящо облечени.

– Как така „облечени“?

– Колко и какви листа имат. После ще те заведа в горската къща на татко, искам да видиш колекцията му от гъби, билки и корени. Невероятна е!

Не след дълго в подножието на хълма се видя пушек и се показаха малки сламени къщурки.

– Ето! – зарадва се Мелодея. – Почти пристигнахме.

Двамата се затичахме надолу и Вълкан ни последва. И тогава просто ахнах.

  Селото беше оградено с дървена ограда, а до портата беше забучен знак с надпис „Самодивско Змейково“. Вътре беше невероятно – имаше сламени колиби, покрити с кожи.   Пред всяка къща гореше огън, на който се готвеха месо и зеленчуци. Между домовете забелязахи жени, яздещи красиви елени. Недалеч проблясваше и малко езерце, до което беше поставена дълга маса с бяла покривка.

  Мелодея ме подкани и двамата влязохме в най-голямата колиба. Вътре имаше натрупани слама и изсъхнали листа, застлани с кожа. Предположих, че това са легла. На един подпрян клон бяха окачени няколко бели рокли, а в средата гореше огън. До него седеше красива жена, която шиеше някаква кожа. Русата й коса беше вързана на опашка, а очите й – същите като на Дея – блещукаха загрижено на светлината. До нея лежаха лък и колчан със стрели.

– Мелодея! – ядоса се тя. – Къде беше? Колко пъти съм ти казвала, че е опасно през деня! Кой знае какви чудовища дебнат из хралупите!

– Съжалявам, мамо – наведе засрамено глава Дея.

  В погледа на майка й се четеше неодобрение, но след малко нежността се върна.

– Няма нищо, но да не се повтаря! – отговори й тя. – Кои са гостите, които водиш?

– Това е Оги, а това – Вълкан! – представи ни самодивата.

– Ама че сладко вълче! – усмихна се жената.

Тогава тя погледна към мен, а лицето й стана сериозно.

– Но ти си човек! – възкликна тя. – Как се озова тук?! Мислех... аз... не може да бъде!

– Заспах, докато четох една книга... – започнах да разказвам.

– Книга ли? – жената се изправи и коланът й засия в цветовете на дъгата. – Каква книга?

Описах я, а погледът на самодивата ставаше все по-объркан и по-объркан.

– Това е странно... наистина много странно... – майката на Дея започна нервно да обикаля в кръг. – Мислех, че е само една... Още тази вечер ще тръгнем – каза решително тя.

– Но къде ще отидем? – попита Мелодея.

– При баща ти – отговори майка й. – Бих искала още сега да отидем, но изглеждате уморени, така че ще е добре да се подкрепите с нещо.

Излязохме от колибата и тръгнахме нанякъде, но аз не разбрах накъде. Вече беше толкова тъмно, че не виждах дори краката си, което беше и причината за постоянните спъвания по пътя. Когато пристигнахме, установих, че сме до езерото. Там имаше повече запалени огньове и виждах по-добре. Самодивите от селото се бяха събрали на трапезата. Когато ние се приближихме, те се изправиха почетно и казаха нещо на някакъв непознат за мен език.

Майката на Дея направи няколко странни движения и каза нещо на същия език, след което всички седнаха, освен нас тримата.

– Самодиви – започна тя – днес се е случило нещо невероятно. Дъщеря ми Мелодея е открила човек!

Чуха се удивления и възклицания. Всички се оглеждаха объркано, сякаш притеснени, че нещо ще ги нападне.

– Моля ви! – извика майката на Дея. – Не се тревожете!

Жените се успокоиха и всички втренчиха погледите си в мен.

– Това е Огнян – представи ме тя.

– Но, господарке Медвея... – започна една самодива.

– Ако то се е върнало... – продължи друга.

– Щом момчето е успяло да дойде отдругата страна на света... – недоумяваше трета.

– Как така от другата страна? – попитах аз.

– Замята е кълбовидна, но и куха – обясни Медвея. – От вътрешната страна се намира светът на „славянските митични същества“. Нали така ги наричате, вие, хората? Е, ние не сме митични и си живеем съвсем спокойно тук.

Кимнах.

– Самодиви, моля ви, успокойте се! – продължи господарката. – След вечеря с Дея и Оги тръгваме към Горан, той ще ни даде отговори на някои въпроси.

След като суматохата приключи, бях поканен на трапезата, където опитах невероятен гювеч със зеленчуци и глиганско месо, а за десерт – сладки като мед горски плодове. След това всички станаха и започнаха да танцуват около езерото, а ние с Дея се поразходихме наблизо. Разказа ми за всекидневието си – че било скучно и еднообразно. Тя търсеше приключение в непознатото, от което всички останали се страхуваха.

– Казват, че още съм твърде малка и не мога да се пазя – оплака се Мелодея. – Но винаги съм се чудила как ще се науча, като не мога дори да разбера от какво трябва да се пазя!

– Аз ще ти кажа от какво! – От храстите изскочиха две самодиви – руси, със сини очи.

– Като за начало, нямаш подходящи сили – каза предизвикателно едната.

– Ваклина е права – отвърна другата. – Аз мога да ускорявам растежа на билките и плодовете. Това помага на самодивите да оцелеят.

– Да, аз пък мога да предизвикам дъжд, ако случайно настане суша. А ти какво можеш? – подигра се другата.

– Ха, можеш да свириш на кавал. И как с тези сили ще се предпазиш? Стояна ще обвие в растения врага си и ще има достатъчно време да избяга или да го победи!

– А твоите пеперуди най-много да затанцуват с него.

Двете се изкикотиха.

– Нелепа гледка – каза Ваклина през смях.

– В опасна ситуация вие разчитате единствено на възможностите, дадени ви от боговете. Дори не се опитвате да ги развивате. Ако срещнете блатник, вие ще го победите с корени и вода, но когато се изправите пред много по-силен враг, няма да успеете да направите нищо повече.

– Какво? Нима твърдиш, че ти ще надвиеш най-големия враг на самодивите за всички времена?

– Ти да победиш пратеника на Чернобог?!

Двете се изкискаха и докато се присмиваха на Дея, си тръгнаха.

– Кои бяха тези? – попитах аз.

– Ваклина и Стояна – каза Мелодея омърлушено. – Много обичат да ми се подиграват.

– А за какви сили говореха? 

– Всяка самодива се ражда с определена дарба, дадена от някой бог. Ваклина може да предизвиква дъждове и богинята й закрилник е Пеперуна. На Стояна е Дива.

– А твоята дарба каква е? – отвърнах аз.

Дея въздъхна.

– Аз свиря на кавал. Така забавлявам самодивите. А понякога свиря и ритуални мелодии за предсказване на бъдещето. Богът ми закрилник е Велес. Но за жалост малко същества оценяват тази дарба.

Повървяхме известно време в мълчание и изведнъж пред нас изскочи жена, малко по-висока от мен. Дългата й кестенява коса се спускаше по раменете й, а кафявите й очи гледаха любопитно наоколо. Розовата й рокля се влачеше след нея.

– Дея! Скъпа, майка ти те търсеше. Трябва да предскажа какво ще се случи, а ти да изсвириш ритуалната мелодия, момчето също трябва да дойде. – Тя погледна към мен – Ти беше Оги, нали? Да, добре... – тя се обърна и закрачи бързо по пътеката.

– Това е Сребрина – каза ми Дея. – Тя е орисница и може да предсказва бъдещето. Веднъж спасила майка ми от някаква беда и затова живее в селото – като знак на благодарност.

– А защо трябва да предсказва бъдещето? – зачудих се аз.

Мелодея въздъхна, сякаш се подготвяше да говори много дълго.

– Разказва се, че преди хиляди години, когато портата между двата свята – на хората и на митичните същества – била още отворена, самодивите през пролетта и лятото отивали да живеят в света на хората, а през есента и зимата се прибирали в Змейково. Била създадена книга, която разказвала за множество дейности на хората и самодивите. Така те можели да се опознаят по-добре. Но зъл дух, пратеник на Чернобог, заключил портите. Двата свята се откъснали един от друг, а книгата се разделила на две – едната част за самодивите, а другата – за хората. Бурите на пратеника забушували и книгите полетели. Когато всичко утихнало, книгата за хората се озовала в Змейково, а за самодивите – във вашия свят. Вярва се, че някога ще се появи герой, който ще победи злодея и ще възстанови реда.

Мелодея ме погледна многозначително. Тогава неприятна мисъл прониза ума ми.

– Значи, може аз да съм героят? – попитах аз.

Самодивата кимна.

Неусетно бяхме стигнали до езерото, където щеше да се изпълнява ритуалът. Сребрина се беше качила на един голям камък. Държеше ръцете си изпънати над главата си и мърмореше нещо под носа си.

– Моли се на боговете да й дадат разрешение да гледа в бъдещето – прошепна Дея и изтича до брега на езерото.

  Вътре няколко камъчета водеха до по-голям такъв. Самодивата се качи върху него и извади кавала си. Погледна към приятелката си, която свали ръцете си и започна да пее на друг език. Мелодея засвири на кавала, а от него излязоха сияещи пеперуди, които започнаха да се подреждат в странен ред. Беше толкова красиво.

Но след това осъзнах какво правеха – образуваха различни картини. Изобразиха мен в библиотеката как отварям сребърната книга, а после и срещата ми с Дея. Изведнъж пеперудите станаха черни и се превърнаха в тъмен неясен образ. Всички самодиви започнаха да си шушукат уплашено, а Дея се смръщи смутено. Малко след това пеперудите възвърнаха първоначалния си цвят и бързо се прибраха в кавала на Мелодея.

Всички бяха уплашени и объркани. Дея и орисницата дойдоха при мен.

– Това е най-красивото нещо, което съм виждал – казах аз.

– Радвам се, че ти харесва – усмихна се самодивата.

– А защо видяхме миналото? – обърнах се към Сребрина. – Нали трябваше да предскажеш бъдещето?

– Аз го предсказах, но не бих могла да го направя, ако не знам какво е било миналото. Това е все едно да отидеш да ловуваш с лък, но без стрели. Или пък да започнеш да готвиш супа, но да нямаш тенджера. Просто невъзможно! Всяко сложно нещо стъпва върху нещо по-просто. Настоящето е съставките, миналото е подправките, а неизвестното бъдеще е ястието, което се получава.

– Точно така, Сребрина – познат глас се обади зад нас.

– Мамо, кога ще тръгваме? – попита Дея.

– Тъкмо ви приготвих багажа – отговори Медвея.

– Ти няма ли да дойдеш с нас? – попита с надежда дъщеря й. – Нали каза...

– Не, миличка, всички са толкова изплашени. Трябва да остана с тях, но Сребрина ще дойде с вас. Тя знае пътя, Горан ще ви обясни някои неща, но въпреки всичко искам да се пазите! – тя прегърна Дея и приятелката си.

На мен ми пожела успех и даде знак на други самодиви, които доведоха три елена. После ни връчи по една кожена торбичка, пълна с горски плодове и манерка с вода. Дея й заръча да се грижи за Вълкан. Тримата се качихме, но преди да тръгнем, Медвея ме спря.

– Оги, вземи това и го предай на Горан – тя ми подаде сгънат лист хартия. – Той ще бъде много подозрителен към теб, но когато види, че те познавам, ще бъде по-дружелюбен.

Благодарих и тръгнахме.

По пътя Сребрина не спря да говори – какво трябва да се прави с мечото месо, за да не стане жилаво, кои гъби не трябва да се варят с катериче месо, защо еленските косми са по-здрави от конските, и...

– Сребрина – каза по едно време Дея – кога ще пристигнем? Търпението ми вече се изчерпва...

– Спокойно, миличка, остава още малко. А през това време мога да ви разкажа за един случай, когато паднах в езерото. Добре, че Медвея беше наблизо, а както знаете, не мога да плувам...

По едно време Сребрина млъкна. Отне ми известно време да го осъзная, тъй като отдавна бях спрял да я слушам.

– Какво... – попитах аз, като я видях да се озърта уплашено, но тя ме прекъсна:

– Тихо!

Няколко секунди мълчахме и изведнъж от един кух дънер изскочи нисък старец със зелена коса и дълга брада. Той сърдито се смръщи и започна да се оплаква:

– Тъкмо заспах и вие дойдохте! Сега какво, ще поискате да ви приютя?! Нее! Казах ви – посещавайте ме или късно вечер, или рано сутрин, а не да ми идвате посред нощите! Аз да не съм самодива! Не, аз съм лесник и през нощта СПЯ!!!

– Тате, трябва ни помощ! – каза Дея.

– Кестенче, вече достатъчно подробно обясних, че е невъзпитано да ми се явявате в този много, много късен час!

– Господине... – подех аз.

– Наричай ме Горан!

– Горане, това е написано от Медвея и помоли да ти го предам...

Дадох на лесника листа, а той засегнато го прие и отгърна, мърморейки сърдито под носа си, че Медвея много добре знаела как не обича да му нарушават съня. Но с всяко прочетено изречение изражението му ставаше по-добродушно, но и по-притеснено и объркано. Когато свърши да чете, вдигна погледа си и благо се усмихна:

– О, деца – каза той. – Защо не казахте по-рано, че става въпрос за портите?

Вече се бяхме настанили в уютната бърлога на Горан и му бях разказал цялата история. С Дея бяхме седнали на диван, покрит с мечешка кожа, а Сребрина – на дървен стол с красиво издълбани орнаменти. Колкото до лесника, той не спираше нервно да крачи из малката стая, докато мърмореше под носа си:

– Как е възможно, как е възможно!

Дея предлагаше различни идеи за телепортирането ми в този свят, но горският вълшебник все ги отхвърляше. Обаче на една той не каза нищо.

– Неее – отговори след няколко секунди размисъл и продължи да крачи.

– А не може ли просто портите да са отворени и аз да съм първият, който ги е преминал?

– Това би могло да се случи – Горан поглади дългата си брада. – Но тогава книгите каква роля имат? Ако бяха отворени, предполагам, че сребърната книга, която си намерил, би те телепортирала през тях и щеше да си преминеш сам съвсем съзнателно. Хмм…, ти каза, че си заспал, докато разглеждаш книгата, нали? Да, тогава да си сънувал нещо? Например, дървена порта, врата, завеси?

– Не – поклатих глава. – Но защо завеси? Нали са порти?

– Всеки вижда по различен начин входа към този свят. А и имат свойството понякога да се трансформират в други неща...

Горан продължи да говори, но вече не го слушах. Знаех точно какво е станало.

– Ами ако книгите са портите? – попитах аз. – Ако те са били отворени през цялото време и просто никой не е разбирал как да премине от другата страна?

Тогава Горан се замисли, а след секунди на лицето му изгря усмивка:

– Ами да! Браво, Оги, идеята ти е съвършена! Но има един недостатък! Каза, че си заспал, нали? Богове, толкова е просто! Никой друг не е успявал да се задържи буден чак до последната страница и затова не е преминавал в другия свят. Ти си избраникът, защото само ти си устоял на заклинанието!

Той се усмихна щастливо и продължи:

– Преди време се разхождах в гората да събера някоя друга гъба и се спънах в нещо...

Лесникът започна да ровичка в дървен шкаф с дръжки жълъди и след малко...

– Открих го! – извика горският вълшебник. – В това се спънах до едно голямо дърво и мисля, че ти ще успееш го прочетеш.

Горан извади малка дървена кутийка с цилиндрична форма, а от нея – лист, навит на руло. Подаде ми го, аз го развих, а вътре целият беше в текст отгоре до долу.

– Но защо не пише нищо? – попита Дея. – Само...

– Орехче, това е специален дар от боговете. Той е пълен с магия, която може да овладее само избраникът – приятелят ти Огнян. А колкото до съдържанието...

Ето какво всъщност гласеше писмото:

„Скъпи избранико,

Макар и все още да не знам кой си, съвсем скоро ще разбера. Но независимо от името ти, ти трябва да спреш врага ми Чернобог. Преди много години той плени един от хората. Човеците се опитаха да го спасят, но уви – той попадна в света на Чернобог. Той е дете на име Добромир и се нуждае от помощ, за да се освободи. Сега Чернобог контролира съзнанието и действията му. Нужно е само да отидеш в Самодивско Змейково. Там помоли водачката им да ти даде сребърната книга. Както може би знаеш, тя има вълшебна сила – приспива те. Щом си успял да прегледаш първата, едва ли ще се затрудниш с разглеждането и на тази. Трябва да стигнеш до последната страница – само ти можеш да прочетеш вълшебните думи, с които черната магия ще се развали. Но не бързай да се радваш, че е толкова лесно. Трябва да разглеждаш страница по страница, картините ще се появяват една след друга. Не се знае как Чернобог ще се опита да те спре, затова бъди много внимателен! Намери си вярна самодива, която да те пази с магията на мелодията. Тя трябва да изсвири нотите на гърба на това писмо. Само така ще успеете да развалите магията.

 Пожелавам ти успех, приятелю!

Искрено твой: Белобог”

Погледнах на гърба на писмото, но беше празно.

– Леле, колко сложна мелодия! – възкликна Дея.

– Чакай, ти виждаш нещо? – изненадах се аз.

– Да, толкова много ноти! Ако се налага да ги изсвиря...

– Ще се наложи, жълъдче... – промърмори загадъчно Горан. – В такъв случай всички веднага тръгваме! Хайде, по-бързо!

Излязохме от уютната му бърлога и се качихме на елените. Горският вълшебник си имаше специален елен със сребърни рога и копита. Лесникът каза, че му бил подарък от боговете, понеже спасил едно изгубено агне на бог Велес.

Елените препускаха бързо през гората, но това не попречи на Сребрина да млъкне. Никак даже – тя отново разказваше. С Горан разпалено спореха по разни теми, но вятърът свистеше в ушите ми и не ги чувах. Дългата коса на Дея се носеше във въздуха, а решителният й поглед би изплашил всяко същество в гората.

Когато пристигнахме, самодивите рисуваха красивия си танц край езерото, а Медвея седеше встрани и замислено ги наблюдаваше.

– Мамо! – извика Дея. – Мамо!

Самодивата се стресна, но като ни видя, се усмихна.

– Много бързо се върнахте! – възкликна тя. – Какво стана? Горане, какво измислихте. Самодивите се разведриха, но няма да е за дълго...

– Успокой се, лешниче – каза мило Горан. – Само трябва да ни дадеш книгата. После ще ти обясним всичко.

Държах книгата в ръцете си, а самодивите продължаваха вълшебното си хоро. Отворих я и в този момент на ясното до тогава небе се появиха облаци, които закриха луната. Докато прелиствах, горският вълшебник разказа на Медвея какво се беше случило. Дея и Сребрина се включваха от време на време, за да допълнят някоя важна подробност.

Макар да не се вглеждах в рисунките внимателно, пак ми се доспа. Започнах да се прозявам, но колкото повече четях, толкова повече се разваляше времето – излезе неприятен студен вятър, започна да ръми. Самодивите се разотидоха. Медвея ги подкани да се приберат в колибите си. След това притеснено попита:

– Оги, още колко ти остава? Времето се влошава...

– Ей сега… – казах през прозявка аз.

Най-накрая отгърнах и последната страница. В този момент съвсем неочаквано Вълкан се появи на средата на поляната. Една светкавица го освети и на нейната светлина изглеждаше много зловещо. Изведнъж всичко утихна.

– Това Вълкан ли беше? – попита Дея объркана.

– Да... – отвърнах учудено аз. – Което означава...

В следващия миг проблесна нова светкавица, а на мястото на Вълкан нямаше вълк. Там се издигаше гигантска тъмна сянка, висока колкото дърветата. Очите й светеха като горящи въглени.

– Хайде, побързайте! – подкани ни Горан и разгъна листа пред Дея.

Разбрахме се с поглед и тя засвири най-красивата мелодия, която бях чувал някога. Полетяха стотици сияещи пеперуди, носейки с танца си вълшебните звуци от нейния кавал. Самодивата заразказва невероятната приказка на своята мелодия. Вятърът започна да утихва, а аз зачетох съдбовните слова:

– Ти, зъл боже,

Спри да управляваш

Това същество

И го остави да живее!

Спри да правиш злини

И се предай!

Защото всичко свършва тук и сега,

А твоят контрол приключва на мига!

Пеперудите обвиха тъмния силует, заблестяха в сребристо и изведнъж се разпръснаха във всички посоки, а на мястото на сянката лежеше малко момче.

– Но това... – започна Сребрина.

– Това трябва да е... – продължи Медвея.

– Побързайте! – подкани ги Горан.

И тримата се втурнаха към Добромир. С Мелодея се поздравихме за успеха:

– Браво на нас! – казах аз и се прегърнахме.

Цялото село ликуваше. Медвея реши, че не е проблем да празнуваме втори път тази нощ, затова всички се настанихме на трапезата.

Докато с Дея вървяхме към местата си, всички ни спираха, за да ни поздравят. По едно време забелязах две познати лица.

– Значи все пак е имало някаква полза от силите ти... – признаха, макар и намусено, Ваклина и Стояна.

– Пак заповядайте! – усмихна им се Дея и двамата продължихме напред.

Излишно е да казвам колко много ядох. Толкова се смях, че без да искам, се задавих. След това отново имаше танци, придружени и от хореографията на красиви светещи пеперуди. Накратко – забавлявах се много!

По обед Добромир се събуди. Беше все още изтощен. За всичките безброй години, през които хората и самодивите са били разделени, той не беше пораснал с нито една година.

– В света на боговете възрастта си остава една и съща – обясни Горан, докато приглаждаше дългата си зелена брада. – Когато някой бог се роди, той расте до определени години и след това спира. Това е тайната на безсмъртието им.

Вече беше настъпила вечерта. Всички се готвеха за поредното пиршество, но тогава казах на Медвея, че все някога трябва да си тръгна. Изражението й мигом се помрачи.

– Дея няма да е много доволна – каза тя. – Тъкмо си намери нов приятел...

– Но защо не дойдете с мен в света на хората? Сега е пролет!

– Така ли? Е, в такъв случай ще го обмислим на вечеря. Хайде!

Когато всички седнаха на трапезата, Медвея се изправи:

– Самодиви! Преди хиляди години, когато портите още били отворени, нашите предшественички отивали да живеят в света на хората през пролетта и лятото. Благодарение на нашите герои – Оги и Дея – можем да възобновим тази традиция. Сега там е пролет. Искате ли да отидем в света на хората?

Самодивите извикаха щастливи. Всички бяха съгласни!

– Но сега как ще се върнем? – попита Добромир.

– Предполагам, че ще трябва да си намислите къде искате да се намирате и да влезете в книгата.

– Да влезем ли? – недоумяваше Дея. – Но как така.

Лесникът се подсмихна закачливо.

– Трябва да ми кажете само кога тръгвате и всичко ще ви обясня...

Естествено, повечето нямаха търпение, затова Сребрина донесе книгата.

– Ето така – каза горският вълшебник. – Искам да съм в най-красивата гора в света на хората.

Тогава книгата засия цялата, а Горан малко по малко започна да се разпада, сякаш страниците го всмукваха.

Медвея пожела да се намира на най-цветната и ароматна поляна, близо до моя дом, където с останалите самодиви да се установят. И така всички се изредиха един по един.

Най-накрая дойде ред на мен и Дея.

– А как ще се виждаме? – попита тъжно тя.

– Спокойно, нали майка ти пожела да живеете близо до мен? Когато се разхождам, ще се срещаме.

Тя се усмихна нежно и влезе в книгата, а след това и аз...

Погледнах часовника на стената – стрелките не бяха мръднали, което означаваше, че все още имам време да напиша съчинението. Веднага тръгнах към вкъщи и започнах да разказвам за преживяното.

На следващия ден учителката тъкмо раздаваше домашните ни работи, за да си видим оценките. Когато стигна до мен, започна:

– Огняне, впечатлена съм от теб! Като изключим това, че си пропуснал няколко запетайки... Имаш невероятна фантазия!

Де да знаеше какъв реалист съм...