"Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син!"

"А като дойде в себе си, рече: ...Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син... И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува." (Лука. 15:17-20)

Светата Църква премъдро е отредила големите църковни празници да бъдат предшествани от подготвителен период, в който първоначално само се загатва идеята на празника, а после все повече се навлиза в нея, докато се стигне до кулминацията, която е самият празник. После в обратен ред до т. нар. Отдание на празника. Колкото по-голям е празникът, толкова по-голям е и подготвителният период. А най-големият и най-светлият за Православната църква празник ­ Възкресение Христово ­ не само че се предшества от 48-дневния Велик пост, а и от четири подготвителни недели, във всяка от които се акцентира върху определена християнска истина, за да се усили постепенно покайното настроение у християните.

В Неделята на Митаря и Фарисея обръщаме внимание на два от най-тежките грехове за човека ­ гордостта и осъждането на ближния. Има един лек и за двата гряха: повече вглеждане в себе си, в своите слабости и несъвършенства, тогава и гордостта ни ще отслабне и към чуждите недостатъци ще станем по-снизходителни.

И така, да обърнем погледите си навътре и водени от Словото Божие, да продължим да се себеизучаваме, защото как можем да се променим към добро, ако не знаем какво имаме да променяме?

Днешното свето евангелие ни напомня притчата за Блудния син.

Всички ние познаваме драмата на блудния син. Познаваме онази така отдалечена от Бога страна на духовен мрак, познаваме теготата на безцелния живот, познаваме усещането за празнота в душите си -­ празнота, която с нищо не може да се запълни, духовен глад, който никоя земна храна не може да засити...

Познато ни е и това идване в себе си, когато за първи път сме открили християнската същност на душата си и сме взели преломното решение да се върнем при Бога и да заживеем в Неговия нравствен порядък, под покрива на Неговата любов, по законите на Неговата добра воля.

Позната ни е и отческата прегръдка, когато, обличайки ни в блестящите одежди на кръщението, Църквата ни обкичва с даровете на Светия Дух, обува нозете ни в истината и ни повежда към дома на Отца ни.

Но веднъж станали християни, веднъж влезли в Църквата, чийто Домовладетел е Сам Бог, оставаме ли неотменно в Бащиния си дом?

Да си припомним времето от последната си изповед и причастяване с Тайните Христови. Отделихме се от Божията трапеза, облечени в най-чистите дрехи на покаянието, наситени с Христа. А после решихме, че заслужаваме след тези изнурителни усилия на пост и покаяние “да се поотпуснем малко”. И постепенно затънахме пак в дребните си радости и грижите мизерни, оплетохме се в душепагубни общения, пропиляхме първо благодатните си дарове, а после, лишени от укрепващата им сила, загубихме и естествените си нравствени богатства.

И ето ни пак дошли в себе си, пак тръгнали да търсим прошка за своето безразсъдство... Бог пак ще ни посрещне със Своята любов, пак милостиво ще се приближи към нас и ще ни покани на Своята трапеза, щастлив от поредното ни възкръсване за духовен живот, успокоен от поредното ни завръщане в Бащиния ни дом.

Ние знаем колко милостив и безкрайно търпелив към грешника е Бог и без страх правим своите редовни забежки в греховния свят, и разпиляваме там всичко, което сме придобили. Забравяме какво значи страх Божи, защото помним, че Бог е милостив, че Бог е Любов. Но точно тази безгранична Божия любов би трябвало да ни внушава страх Божи, страх да не огорчим Единствения, Който ни обича безусловно, страх да не нараним с безсърдечието си Онзи, Който пое толкова страдания и умря за нас на кръста.

Ето, разпознахме се в образа на Блудния син, но ако се вгледаме по-дълбоко в себе си, няма ли да открием и черти от лика на големия брат, когато спазвайки привидно благочестие, придържайки се външно към Закона на любовта, вътрешно си оставаме чужди на Христовата любов; разкъсвани от завист към своите ближни, когато Бог е почел други с красота, ум и богатство, считайки че всичко това по право принадлежи на нас заради мнимите ни заслуги; разкъсвани от злоба към своите ближни, забравяйки, че имаме един Небесен Отец и че всички сме братя помежду си. Защото гордостта ни не ни позволява да се родеем с онези, които дълбоко в себе си презираме и считаме недостойни за нашето или Божието внимание.

Ако подражавахме на Блудния син в падението му, нека го последваме и в изправлението му. Господ е близо. Той чака само да кажем: “Ще отида...” И преди ние да се доближим до Него, Той ще ни срещне и ще ни обгърне в отеческите обятия на Своята любов. Който е имал нещастието да падне, нека побърза да стане. Да не се свеним от калта и прахта по дрехите си. Бог ще ни приеме и така, и ще ни облече в белоснежните одежди на покаянието. Нека не се свеним и от изпосталелите си от духовен глад души. Бог ще ни приведе към светата Си трапеза и ще ни засити с неизказаната Си благост. Амин.

Свещ. Йоан Карамихалев

Двете четива от светата Литургия: Първото четиво, това е Апостолското, което е иззето из Първото Посланието на свети апостол Павел до Коринтяни /1 Кор. 6:12-20/, а Второто четиво - Евангелското, е иззето из духовните писания и наставления на свети апостол и евангелист Лука /Лк. 15:11-32/.

В рубриката „Съвременна Библия” - когато хората празнуват любовта, си подаряват цветя и бонбони. Любовта е красива и сладка. За съжаление често красивите неща в живота се превръщат в обект на нездрави търговски интереси. Популярните стоки често влизат в масово производство. Тогава се получава по-евтин, но не толкова истински продукт. Дали е добре да живеем с по-евтина и не толкова истинска любов? Не вярвам, че искаме точно това! ,,Бог е Любов!”, казва апостол Йоан. Ще споделя мисли за истинската любов, която е неразривно свързана с истинския Бог, за любовта без заместители, оцветители и консерванти.