Помогнеш ли на страдащ, значи си помогнал на Христос

Днешната не­де­ля се на­ри­ча месопустна, тъй ка­то в те­че­ние на седмицата, ко­ято я следва, Църквата пред­пис­ва час­ти­чен пост и въз­дър­жа­не от месо. Би тряб­ва­ло да раз­г­леж­да­ме то­ва предписание, ка­то взе­мем под вни­ма­ние всичко, ка­за­но по-преди, за зна­че­ни­ето на подготовката.

Сега ве­че Църквата се ори­ен­ти­ра към за­вър­ш­ва­не на подготовката за подвига, кой­то се очак­ва от нас след се­дем дни. Тя ни въ­веж­да в на­ча­ло­то на пос­та пос­те­пен­но, зна­ей­ки на­ша­та не­ус­тойчи­вост и пред­виж­дай­ки ду­хов­на­та ни слабост.

В на­ве­че­ри­ето на то­зи ден, през събота месопустна, Църквата извър­ш­ва все­общ по­мен за по­чи­на­ли­те с на­деж­да­та за възкресение и ве­чен живот. И то­ва на­ис­ти­на е мно­го ва­жен ден на цър­ков­на молитва, пос­ве­те­на на отиш­ли­те си от нас чле­но­ве на Църквата. За да раз­бе­рем зна­че­ни­ето и връз­ка­та меж­ду поста и мо­лит­ва­та за починалите, тряб­ва пре­ди всич­ко да си припомним, че християнсво­то е ре­ли­гия на любовта. Иисус Христос е пре­дал на сво­ите апос­то­ли уче­ние не за личното, ин­ди­ви­ду­ал­но спасение, а им е дал но­ва за­по­вед – „да лю­би­те един дру­ги­го”. И е прибавил: „По то­ва ще поз­на­ят всички, че сте Мои ученици, ако лю­бов имате по­меж­ду си" (Иоан 13:35). Следователно лю­бов­та е основата и са­ми­я жи­вот на Църквата, ко­ято пък, по ду­ми­те на свети Игнатий Антиохийски, е „съ­юз на вя­ра­та и лю­бов­та”, докато гре­хът ви­на­ги е от­със­т­вие на любов, разделение, разпокъсване, вой­на на всич­ки сре­щу всички. Новият живот, дарен ни от Иисус Христос и пре­да­ден ни от Църквата, е пре­ди всич­ко жи­вот на примирението, на „съ­би­ра­не­то в ед­но на разпръс­на­ти­те”, на въз­с­та­но­вя­ва­не­то на любовта, раз­ру­ше­на от греха. Но ни­ма мо­жем да пос­та­вим до­ри са­мо на­ча­ло­то на завръща­не­то към Бога, на при­ми­ре­ни­ето с Него, ако са­ми не се вър­нем към един­с­т­ве­на­та но­ва за­по­вед на любовта? В мо­лит­ва­та за по­чи­на­ли­те Църквата най-ве­че из­каз­ва сво­ята любов. Молим Бога да пом­ни тези, ко­ито споменаваме, а ние ги помним, за­що­то ги обичаме. Молейки се за тях, ние се сре­ща­ме с тях в Христа, Който е са­ма­та Любов и Който е по­бе­дил смър­т­та – та­зи най-висша сте­пен на ра­зе­ди­не­ние и разлъка. В Иисус Христос не същес­т­ву­ва раз­ли­ка меж­ду жи­ви­те и починалите, за­що­то в Него всич­ки са живи. Сам Той е Животът, а Жи­во­тът бе „свет­ли­на­та на чо­ве­ци­те” (Иоан 1:4). Като обичаме Христа, ние оби­ча­ме всички, ко­ито са в Него; оби­чай­ки тези, ко­ито живеят в Него, ние обичаме Христа – то­ва е за­кон на Църквата и яс­но обяс­не­ние на нейни­те мо­лит­ви за починалите. Благодарение на на­ша­та лю­бов към Христа те са жи­ви „в Христа”. И кол­ко се заблуждават, кол­ко без­на­деж­д­но се заб­луж­да­ват оне­зи за­пад­ни християни, ко­ито свеж­дат мо­лит­ви­те за по­чи­на­ли­те или до уче­ни­ето за за­кон­ни­те „зас­лу­ги" или „наг­ра­ди", или прос­то от­х­вър­лят те­зи молитви, като ги смя­тат за безполезни. Заупокойната служ­ба през съ­бо­та месопустна (Парастас) е об­ра­зец за всич­ки дру­ги служ­би за помен на по­чи­на­ли­те и се из­вър­ш­ва още през втората, тре­та­та и чет­вър­та­та съ­бо­та на Великия пост.

Тема на не­де­ля месопустна е от­но­во любовта. През то­зи ден еван­гел­с­ко­то че­те­не е пос­ве­те­но на прит­ча­та на Спасителя за страшния съд (Мат. 23:31-46). По ка­къв за­кон ще ни съ­ди Иисус Христос, щом нас­тъ­пи то­зи ден? Притчата отвръща: по за­ко­на на Любовта. Не ху­ман­на­та гри­жа за аб­с­т­рак­т­на­та спра­вед­ли­вост към ано­ним­ни „бед­ни”, а кон­кретната, лич­на лю­бов към човека, към все­ки човек, кой­то по во­ля­та Божия сре­ща­ме в жиз­не­ния си път. Посочената раз­ли­ка е мно­го важна, за­що­то в днеш­но вре­ме хрис­ти­яни­те все по­ве­че и по­ве­че са склон­ни да отъж­дес­т­вя­ват хрис­ти­ян­ска­та лю­бов с политическата, ико­но­ми­чес­ка­та и социална­та гри­жа за хората. С дру­ги думи, те пре­ми­на­ват от грижа­та за един оп­ре­де­лен чо­век и не­го­ва­та лич­на съд­ба, към гри­жа за аноним­ни същества, ко­ито при­над­ле­жат нап­ри­мер към определена класа, на­ци­онал­ност и т.н. С то­ва не казваме, че подобен род гри­жа е ненужна. Ясно е, че християните, ко­ито носят граж­дан­с­ка или про­фе­си­онал­на отговорност, са длъж­ни да се погрижат спо­ред сво­ите въз­мож­нос­ти и разбиране за осъществя­ва­не­то на справедлив, ос­но­ван на ра­вен­с­т­во и изоб­що по-ху­ма­нен со­ци­ален и об­щес­т­вен живот. Безспорно всич­ки те­зи по­ня­тия из­рас­т­ват от християн­с­ки ко­ре­ни и ве­ро­ят­но са вну­ше­ни от християнството. Но хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов е все пак не­що съвсем дру­го и та­зи разли­ка тряб­ва да се раз­би­ра и отстоява, ако Църквата же­лае да про­дъл­жа­ва сво­ята особена, един­с­т­ве­на по рода си ми­сия и да не при­ли­ча прос­то на ня­ка­къв со­ци­ален посредник, ка­къв­то ни­ко­га не би мог­ла да бъде.

Християнската лю­бов е „не­въз­мож­на­та въз­мож­ност” да съз­рем Христа в дру­гия човек, кой­то и да е той; в човека, ко­го­то Бог според Своя ве­чен и та­ен промисъл е ре­шил да въ­ве­де в моя живот, ма­кар и за ня­кол­ко мига, и не прос­то ка­то по­вод за „доб­ро де­ло” или фи­лан­т­ро­пич­но упражнение, а ка­то на­ча­ло на веч­но­то общува­не със Самия Него. Всъщност тък­мо лю­бов­та е она­зи тайн­с­т­ве­на сила, ко­ято през всич­ко външ­но и слу­чай­но в дру­гия чо­век – вън­шен вид, со­ци­ал­но положение, ет­ни­чес­ки произход, ин­те­лек­ту­ал­ни спо­соб­нос­ти, дос­ти­га ду­ша­та – един­с­т­ве­ния личнос­тен ко­рен на чо­веш­ко­то същество, час­ти­ца­та от Бога в него. Бог оби­ча все­ки човек, за­що­то Той Един поз­на­ва безценното и аб­со­лют­но сък­ро­ви­ще – душата, чо­веш­ка­та личност, ко­ято Той е да­рил на все­ки човек. По та­къв на­чин христи­ян­с­ка­та лю­бов ста­ва учас­тие в бо­жес­т­ве­ното зна­ние и дар на бо­жес­т­ве­на­та любов. Любовта не мо­же да бъ­де безлична, защо­то тък­мо тя е чуд­но­то от­к­ро­ве­ние на лич­нос­т­та в един чо­век – лич­нос­тен и един­с­т­вен, пос­ред об­що­то и обикновеното. Тук се откроява дос­тойно­то за лю­бов в чо­ве­ка – онова, ко­ето му е дарено от Бога.

В това от­но­ше­ние хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов е про­ти­во­по­лож­на на соци­ал­на­та дейност, с ко­ято в днеш­но вре­ме са­ми­те хрис­ти­яни я отъждествяват. За со­ци­ал­ния де­ец пред­ме­тът на лю­бов­та е не личността, а чо­ве­кът – аб­с­т­рак­т­на еди­ни­ца от не по-мал­ко абстрак­т­но­то човечество. Докато хрис­ти­яни­нът оби­ча човека, защо­то той е личност. В пър­вия слу­чай лич­нос­т­та се при­ема прос­то ка­то човек, във вто­рия слу­чай се раз­г­леж­да са­мо ка­то личност. За соци­ал­ния де­ец лич­нос­т­та не пред­с­тав­ля­ва ни­ка­къв интерес, той дори чес­то я при­на­ся в жер­т­ва на „об­щия ин­те­рес”. Може да ни се стори, и не без основание, че хрис­ти­ян­с­т­во­то твърде скеп­тич­но се от­на­ся към аб­с­т­рак­т­но­то „чо­ве­чес­т­во”; но хрис­ти­ян­с­т­во­то из­ме­ня на се­бе си и из­вър­ш­ва смър­тен грях все­ки път, ко­га­то пренебрегне гри­жа­та за от­дел­на­та лич­ност и лю­бов­та към нея. Подходът на со­ци­ал­ния ак­ти­вист е ви­на­ги футуристичен; той дейс­т­ва ви­на­ги в име­то на справедливостта, реда, пос­ти­га­не­то на бъ­де­що­то щастие. Християнството твър­де мал­ко се гри­жи за ня­как­во загадъч­но бъдеще, ала на­соч­ва ця­ла­та си си­ла към сегашния, решаващия момент, ко­га­то тряб­ва да се про­яви любов. Тези два под­хо­да не се из­к­люч­ват вза­им­но, но не тряб­ва и да се смесват. Без съмнение хрис­ти­яни­те но­сят отговорност по от­но­ше­ние на зем­ния жи­вот и тряб­ва да по­емат и из­пъл­нят та­зи отговорност. Дейността на со­ци­ал­ния ак­ти­вист при­над­ле­жи из­ця­ло на зем­ния живот. Но цел­та на хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов оти­ва от­въд не­го­ви­те предели. Сама по се­бе си тя е лъч, кой­то из­хож­да от царството Божие; тя ми­на­ва и пре­ми­на­ва през всич­ки ог­ра­ни­че­ния и ус­лов­нос­ти на зем­ния свят, за­що­то нейна­та дви­же­ща сила, цел и за­вър­шек е Бог. И ние знаем, че единствената пос­то­ян­на и пре­об­ра­зя­ва­ща по­бе­да в то­зи свят, който „ле­жи в зло”, е по­бе­да­та на любовта. Истинската ми­сия на Църквата е да на­пом­ня на чо­ве­ка за та­зи лич­на лю­бов и за неговото приз­ва­ние да из­пъл­ни греш­ния свят с любов.

Притчата за страшния съд го­во­ри за хрис­ти­ян­с­ка­та любов. Не все­ки от нас е приз­ван да ра­бо­ти за човечеството, но все­ки е полу­чил да­ра и бла­го­дат­та на Христовата любов. Ние знаем, че всич­ки хо­ра се нуж­да­ят от та­зи лич­на любов, от приз­на­ва­не­то на тях­на­та лична, уникална душа, в ко­ято ця­ло­то тво­ре­ние Божие се от­ра­зя­ва по не­пов­то­рим начин. Знаем също, че в све­та има бол­ни и глад­ни хо­ра и те са такива, за­що­то им е би­ла от­ка­за­на тази лична любов. И в края на кра­ища­та знаем, че кол­ко­то тяс­но и огра­ни­че­но да е по сво­ите въз­мож­нос­ти на­ше­то соб­с­т­ве­но съществуване, то все­ки от нас но­си отговорност­та за ня­как­ва мънич­ка час­ти­ца от царството небесно, и то бла­го­да­ре­ние на това, че при­те­жа­ва­ме да­ра на Христовата лю­бов. Следователно ние ще бъ­дем съ­де­ни за то­ва, да­ли сме по­ели та­зи отговорност, да­ли сме про­яви­ли та­ка­ва любов, или сме от­ка­за­ли да го нап­равим. Защото, „до­кол­ко­то сте сто­ри­ли то­ва на ед­но­го от тия Мои най-мал­ки братя, Ме­не сте го сто­ри­ли... ” (Мат. 25:40).

Превод: Анета Иванова, Мила Игнатова

Двете четива от светата Литургия: Първото четиво, това е Апостолското, което е иззето из Първото послание на свети апостол Павел до Коринтяни /1 Кор. 8:8-9:2/, а Второто четиво - Евангелското, е иззето из духовните писания и наставления на свети апостол и евангелист Матей /Мат 25:31-46/.

В рубриката „Съвременна Библия” – до края на годината всички служители в банковата система на Холандия ще бъдат задължени да положат клетва, по подразбиране - в името на Бога. За пет години доверието на холандците в системата намалява с изумителните 48 %. Според някои анализатори, главоломният срив до голяма степен се дължи на липсата на протестантската етика, върху чиято основа е изградена икономиката на страната през 16 в. Резултатът - прекомерна алчност и мащабни злоупотреби. Този феномен е обрисуван от народния израз „скъсване на синджира”. Апостол Яков говори за последствията от скъсаните синджири. За това всеки има отговорността да реши дали животът му да се управлява от регулиращите норми или да приложи принципа на дерегулация. Първото води до просперитет, а второто – до кризи във всички области на приложение. От вас зависи да направите правилния избор!