Радио ВИДИН- шеста година с българите по света

Опитахме се и да покажем различните отговори на въпроса дали емиграцията е авантюристично преживяване или е реална социална алтернатива за хората от Северозападна България- най-бедният регион в ЕС.

Заедно чухме представители на цялата емигрантска палитра- законни и незаконни емигранти, успели и неуспели, интелктуалци и хора с основно образование; емигранти, които с труд печелят парите си и такива, които често се сблъскват с местната полиция; хора, които с носталгия си спомнят за родното място и такива, които не искат повече да чуят за България.

В днешното издание на "Другата истина" се постарах да подбера точно такива различни емигранти с техните истории, които са звучали в ефира на Радио ВИДИН през изминалата 2014 година.

Как средата формира нашето поведение и намерения? Наистина ли човек става по-дисциплиниран в зависимост от условията, в които се труди и живее? Какво става с нашето съзнание, като отидем в една подредена в най-общия смисъл на думата държава? Това коментира един от видинските емигранти в Австрия. Избягал е от България още през 1983 година, когато е бил едва 20-годишен. Казва се Илиян Луцин, а интересната му житейска история включва и 30 години живот зад граница:   

"Ако искаш да си добре и да не те сочат с пръст, казвайки- ето този е от ония... ти трябва да спазваш законите им и да се съобразяваш с условията на живот. Тогава всичко е нормално. Аз работя в голяма транспортна фирма. Работата ми е много специфична- аз съм като едно свързващо звено, нещо като маневрист. В Австрия дойдох още през 1983-та. Избягах веднага след казармата- бях едва 20- годишен. Границата тогава се охраняваше доста сериозно, но, риск- печели, риск- губи. Аз конкретно, първо загубих. Загубих моите приятели и съученици във Видин. Тук познавах половината град, другата пък познаваше мен, така че, като тръгнех от вкъщи към парка в центъра, вървях по час и половина. Ръката горе, здравей- здрасти, здравей- здрасти... С този спри се, с оня поприказвай си... Това много ми липсва сега в Австрия. Но за сметка на това пък, спечелих други неща, от които не бих се оплакал- спокоен живот и работа, която харесвам. Когато си идвам в България установявам, че почти всичките ми съученици и приятели ги няма. Преместили са се или в столицата, или са заминали за чужбина. Вчера например вкъщи ми беше скучно, по телевизията не ми се гледаха турските сериали и реших да се поразходя. Седнах в колата и направих 1-2 обиколки на града. Навсякъде тъмно, тъмно, като че ли няма никой".

За това, може ли една арабска страна, каквато е Либия, да заживее в условия на демокрация или времето само ще покаже, разговаряме и с Милка Ангелова от Видин, която помни едни други времена в тази страна. Времена, в които българските специалисти били уважавани и ценени, а престоят им там, често се сравнявал с приказка, на фона на това, което можели да си позволят в Родината:

"Дали в Либия ще се живее по законите на демокрацията, това времето ще покаже. Работила съм там 4 години в периода веднага след революцията им през 1969 година. Семейството ми живя в столицата Триполи в периода 1971 -1075 година. По това време монархията бе свалена и хората живееха много свободно. Беше спокойно, имаше работа, много се строеше".
Милка Ангелова си спомня за работата си в Голямата община на Триполи, с ранг на министерство:

"Бях чертожник в отдел "Водоснабдяване и канализация". Работех предимно с други европейци- сърби и поляци най-вече. Правеше ни впечатление, че парцелите, които се отпускаха за застрояване, докато не се направи водоснабдяване, канализация и пътища, не се пускаха на търг. По това време Триполи беше един много хубав град. Живееше се много спокойно. Не сме имали никакви проблеми. Либийците ни уважаваха и ценяха. Специално нас, българите, ни приемаха много добре. Страната по това време беше с един от най-високите стандарти на живот, заради парите от нефта.Що се отнася до българите в Триполи, то там имаше различен тип хора. Едни пестяха абсолютно всяка стотинка, други пък не пропускаха момента да живеят. Ние бяхме там с децата си и направихме всичко възможно, престоят ни да бъде запомнен и от нас, и от тях като един период от живота, в който сме видели един по-различен свят. Стъпили сме на друг континент, видели сме друга култура... Не сме си отказвали дребните удоволствия - да опитаме техните местни ястия например, да ходим редовно на кино, да ходим на плаж. Имахме си и кола, с нея редовно си правехме екскурзии и често посещавахме добре запазените останки на два римски града край Триполи- Лептис Магна и Сабрата. Можехме да си го позволим, въпреки, че по онова време българските специалисти в Либия получаваха само 1/3 от заплатите си. Останалото отиваше за фирмата, която ни бе изпратила там и за държавата. Така беше тогава, как е сега - не знам. Не знам и как живеят в условията на арабската демокрация нашите приятели от едно време. Не поддържаме връзка с тях. По една случайност един от колегите ми- палестинец, завършил в бившия Съветски съюз, беше дошъл в България за аспирантура. Неочаквано ни дойде на гости, за да се видим. Беше възхитен от Видин. А когато го заведохме на село и видя избата с буретата с вино, като видя рекичката, която минава през двора ни, като видя градината с овошките, много се чудеше човека - при това наше богатство, какво сме търсели в Либия", връща се в спомените си Милка Ангелова.   

В "Другата истина" си припомняме и разговора ми с арабиста проф. Владимир Чуков за новината от миналия ноември, че българи участват в редовете на "Ислямска държава". Има ли наистина българи, които се сражават в редовете за обявената като най-опасна в момента терористична  организация? Авантюра, пари или възможност за по-добра лична реализация са стимулите да станеш неин член. Това ме провокира да потърся един от най-добрите специалисти в тази сфера, проф.  Чуков, арабист, университетски преподавател и учен в областта на политиката на Близкия Изток.

"Понятието "българи" трябва да бъде много внимателно анализирано- лица с българско етническо самосъзнание, лица, които имат български паспорт по рождение или лица, които са придобили този паспорт впоследствие. Това са трите правни категории. Понятието "българин" е по-скоро за една общност. Мога да отговоря, че лица с българско етническо самосъзнание, категорично има. Ако погледнете джихадистките анали, вие ще видите множество муджахидини с партизански имена "ал- булгари", което означава "българинът". Това обаче са хора, които най-вероятно нямат български паспорт. Много е важно обаче да направим разграничение между тези три категории. Хора с българско етническо самосъзнание, вече споменах, че категорично има в световния джихад- форумите са пълни с подобен тип лица. За хората, придобили български паспорти, за съжаление, също можем да кажем, че участват. Третата група- тези, които са български граждани по рождение, за тях нямаме информация, че рекетират или директно участват във военните действия. Накрая, ако трябва да направим обобщението- българи, в различните интерпретации на тази дума, в "Ислямска държава" има".

"Шепа хора искат да съсипят райското кътче, сътворено с труд и любов"- така миналия юли българи в Израел коментираха бомбардировките от страна на палестинската военна организация Хамас. Как се живее в сянката на дебнещата смърт и може ли да се свикне с подобна ситуация. Как приемат това и  нашите сънародници там, които съвсем не са малко. В Израел има около 50 000 български евреи, там са и онези наши сънародници, които потърсиха нов шанс от 1990 година насам. Да чуем какво разказа Красимира Миткова, която от 9 години е напуснала Видин  и живее в Ришон ЛеЗион- 250 000-ден град в Израел, отстоящ на 20-тина км от Тел Авив, който бе основната цел на бомбандировките:

"Ежедневно се изстрелват ракети към близките градове до ивицата Газа. Вчера три пъти имаше сирени за тревога, днес- само веднъж, но не се знае до довечера какво ще стане. При днешната бомбардировка ракета е паднала в съседен град като е улучила жилищна сграда. Тук обаче стриктно спазват указанията какво да правят, когато има сирена, всички влизат в скривалищата и по принцип жертвите са много малко. Още повече- израелците имат прихващачи- защитната система "Железен купол", която пази населените места. Спор няма - Снимкаобстановката е напрегната, но хората са много единни и заедно преживяват всичко. Човек обаче трябва да е тук, за да разбере за какво става дума. И не е вярно, че местните са окупатори, сепаратисти и т.н.- просто хората защитават семействата и територията си. Тук терористите прокопават подземни тунели до детски градини и жилищни сгради, взимат заложници и ги използват като жив щит при преговорите си с израелските власти. Не може терористи да навлизат в територията ти, да убиват войниците ти, да обстрелват мирните жители и ти да стоиш и да си хуманен... Хората тук стоят плътно зад правителството и казват: "Стига вече, искаме проблемът да бъде разрешен докрай", разказва за обстановката в страната, където живее и работи Красимира.  

В "Другата истина" с помощта на колегата от БНР, Георги Нитов, се отправяме и на пътешествие до най-голямата латиноамериканска страна, където, в сърцето на Амазония, живее българинът Румен Койнов. Той е роден през 1964 година. Завършва Техническия университет в София. Още тогава се увлича по фотографията, благодарение на което участва в многобройни изложби и успява да си изгради репутация на един от най-интересните млади фотографи. Въпреки това, подобно на повечето си колеги, трудно си изкарва прехраната в Родината и през 2000-та година, заедно със съпругата си, музикантката Елена Койнова, решават да емигрират в Бразилия. Там живее и до момента в град Манаус, столицата на щата Амазонка, с над два милиона жители.

"В Бразилия дойдох случайно- тръгнахме навремето с жена ми, която е цигуларка. Тя спечели един конкурс на щатската филхармония, която се намира в Манаус и оттогава сме там. Първоначално културният сблъсък бе много сериозен, тъй като става въпрос за съвсем различна ценностна система, съвсем различен начин на живот. На мен ми трябваше повече от година, за да мога да свикна с някои техни типични ежедневни неща, като например- да се ядосват по-малко, отколкото ние сме свикнали, да бъдат неточни, да закъсняват за срещи, ако може работата да се остави за утре, те да я оставят за другиден... Това е едно типично бразилско ежедневие", разказва за втората си Родина Румен Койнов.

В "Другата истина" ви представям и Тошо Дончев, етнически българин в Унгария, който в периода 1998-2000 година е бил председател на Управлението за национални и етнически малцинства в Унгария. Как живеят нашите сънародници в Унгария, в това число и етническите българи там- знаем, че в началото на миналия век много български градинари заминават за Чехия, Унгария, дори в Австрия да търсят работа и нов живот.

Предците на Тошо Дончев са едни от тях. Етническият българин днес е известен писател, преводач, социолог, член на Съюза на унгарските писатели. В периода 1991-1994 г. е председател на Кръглата маса на малцинствените и гражданските организации на Унгария, а от 1995 до 1998 г. - на Българското републиканско самоуправление. От 1998 до 2000 г. е председател на Управлението за национални и етнически малцинства. С името му се свързват редица българо-унгарски проекти в областта на културата и образованието. От 2003 г. е почетен председател на Българския културен форум.


Днешното предаване завършваме с Антон Киссе, президент на Асоциацията на българите в Украйна и депутат от Върховната рада за ситуацията с българите в Украйна и заплахите от войната за тях в районите, където засега се водят реални бойни действия. Ето какво отговори той на въпроса продължава ли мобилизацията на българи в Украйна и колко са досега убитите във военния конфликт:

"Мобилизацията- най-болезненият засега въпрос не касае само българите- мобилизират всички, които живеят в Украйна. Това са хора от 134 националности, които нямат голямо желание да воюват, но има приет Закон за мобилизацията и ние като граждани на тази страна действаме в режима на законодателството на Украйна. За съжаление има 5 загинали българи във военните действия", обясни за Радио ВИДИН Антон Киссе.  

Целите интервюта можете да чуете в звуковия файл.