Теодоси Антонов- човек на 19 век, който обича влаковете и гарите

"60-те години, когато бях студент, между студентското съсловие имаше повече тайна, отколкото явна омраза към Тодор Живков. И това име ни простееше. И аз тайно си измислях имена, даже обявих конкурс тогава. И вече имаше един Теофан Сокиров. Много ми хареса. Така един колега ми подсказа, абе, я, виж, Теодоси, има и светец на него. И на мен ми хареса, и така стана. Навсякъде съм с това име, с този псевдоним."

Теодоси Антонов работи в много жанрове на изобразителното изкуство - живопис, графика, илюстрация, скулптура, приложни изкуства. През 1977 г. трайно се насочва към медалната скулптура. В по-късните години започва да пише проза и поезия, членува в три творчески съюза – на художниците, на писателите и на журналистите.

"Като пенкилер съм аз. Започнах с живопис, като такъв влезнах в Академията, после учих при един проф. Марин Върбанов, известен текстилец, нелегално правех скулптура, правех и графика, приложни неща, поне пет специалности в моя си занаят. А в литературата – поезия и проза. Така че, ето това са незнайни неща, човек не си поставя задачи, то идва."

Баба му Кева от Калиманица  го води като малък на дараците. Тези дараци толкова много впечатляват малкия Тодор, че той ги начертава върху пода на шивашката работилница, където баща му е шивач. Очертава се като най-добрия художник в училище, където постоянно го карат да рисува. Всички знаят, че ще продължи  с рисуване, но никой не му подава документите в Художествената гимназия.

"Знам си, че ще кандидатствам, ама никой не пита кога, какво. И ме среща тук един учител по музика.  И ми казва, че изпитът е утре. Майка ми отива да вземе отпусканото ми от училище. Ние знаем с баща ми, че ще пътуваме с нощния влак. Чуваме как влакът свири откъм Живовската спирка. Нагърбихме багаж и на бегом, и влакът вече свири на рампата под града и ние на бегом през градини и ливади и се качваме на влака, и влакът тръгва. Няма билет, няма такова нещо. Та ето, всичко е някаква случайност, защото тая Художествена гимназия много беше важна за мене. Бяха започнали вече етюдът. Директорът вика, ей, закъснял си, но ще ти дадем един лист. Тогава беше артистично време! Сега няма такова нещо, кой ще се сети за тебе. Като влезнах имаше и по-талантливи от мен. Въобще, винаги е имало по-талантливи, няма как да не е така."

След завършването на Художествената академия се връща в Монтана и започва да работи като "свободен художник“.

"Веднага се влях в художествения живот на града, на окръга. Тогава да се говори за изкуство беше чест и почитание. Това беше 70-80 години. За икономика не се говореше, само за изкуство се говореше. Това бяха страхотни години. Людмила Живкова, Светлин Русев, Александър Лилов, абе, няма какво да говорим. Не само финансово, но и морално уважение. Сега тотален срив. Държавата абдикира" - спомня си Теодоси Антонов и с носталгия добавя:

"Най-хубавите ми години са тези в Художествената гимназия и в Академията. Това бяха страхотни години. Живеехме и учехме на пъпа на София. Ей, какво нещо! Сега са ми най-гадните години, защото незаинтересованост някаква, много от колегите ми вече ги няма, няма с кой да изпиеш една лимонада. Тогава беше пълно,  творческа интелигенция, клуб на културните дейци. Това много ми липсва, абсолютно. Дип, че се правя на писател, това ме крепи."

Теодоси Антонов е автор на стария и новия герб на Монтана, на почетната значка и почетния знак на града. Автор е и на войнишкия паметник в центъра на Монтана и монумента на Иван Вазов. Както и на три паметни плочи на монтански кметове.

"Имам почетен знак на община Монтана, на който аз съм автор. Доволен съм от неговото изработване, защото той беше обявен неофициално за ония години като най-хубавия почетен знак в България. Той е олекотен през една окръжност, през него се вижда община Монтана."

През онези години, когато трудно се е излизало от соцлагера, Теодоси Антонов е пътувал много- почти в цяла Европа, та чак до екзотичните Нигерия, Лаос, Цейлон, Тайланд. Днес все още има желание да пътешества.

"Ходи ми се в Щатите – Ню Йорк, Лос Анджелис и Чикаго. Там не съм пътувал. Ходи ми се, но с влакове. Бих пътувал до Шанхай, но с влак през Сибир. Но сам не искам, то няма такива откачени като мене. Няма такива луди. През 1993 година ходих с един приятел до Албания... Първо, аз не обичам да се връщам там, където съм бил. Отидох в Париж втори път, не ми е интересно. То е срам и позор да се каже така. И във Венеция същото нещо. Не ми беше интересно. Обаче като влязохме в Канале Гранде с корабчето – спря ми дъхът! За втори път пак ми спря дъхът в Италия, в гробницата на Медичите. Това са нещата, които са ме впечатлили най-много. Но най-големият ми пропуск – абе, три пъти стигам до Екватора и да не се сетя аз да видя Южния кръст. А той се е виждал, как може. И сега си викам, дано да имам шанс да ида до Рио де Жанейро, за да видя Южния кръст поне."

Писането е неговата нова страст, която идва сравнително късно, но пък му носи голямо удовлетворение. През 2015 година става член на Съюза на българските писатели (СБП).

"Това за мен е едно стъпало и за мен е голямо удовлетворение. Сега от десет години не съм издавал, но съм трупал. За мен да си писател е много отговорно. Аз не мога да повярвам, че съм станал член на СБП. Това е нещо изключително за мене. Сега пишат много хора. Аз пиша, защото нито с живопис, нито със скулптура, нито с приложно изкуство ти можеш да кажеш всичко на този свят. Казваш една четвърт от нещата. А с прозата ти казваш много повече. Като хвана химикалката, нещо друго се получава, друг човек ставам. Не знам защо така става. Пиша без да се насилвам особено. То си идва естествено."

Най -голямата гордост за твореца Теодоси Антонов е експозицията на старите български майстори в Художествена галерия "Кирил Петров" в Монтана, която е една от най- добрите в страната. Той събира експонатите, когато е главен уредник на Художествена галерия, а по-късно и неин  директор.

Определя се като човек на 19 век и като старомоден човек, който е дълбоко свързан с влаковете и гарите.

"Влакът ми е нещо като втора природа. И като ме стегне шапката, аз отивам на гарата или хващам влака за Берковица, да ми мине, когато ме налегнат ядове. Значи някаква релаксация."

Целия разговор с Теодоси Антонов може да чуете в звуковия файл.

Изказваме искрена благодарност на Регионална  библиотека "Гео Милев“, където се състоя срещата ни с Теодоси Антонов.