"Думата с Р." - книга за надеждата

Има и такива книги, да. Книги с откровения, понякога с готови отговори или поне с готови въпроси и посоки, по които да тръгнем, за да намерим отговорите, които ни трябват.

Една такава книга е романът "Думата с Р" на американката Лиса Линч. Всяка година само в България между 3500 и 4000 жени чуват в лекарските кабинети думата с Р. Рак на гърдата! Само в България! В световен мащаб броят на жените, диагностицирани с това заболяване е над милион и половина годишно. Една от тях се оказва американската журналистка Лиса Линч. Само на двадесет и осем, тя е красива и успешна жена с кариера, съпруг, планове и – подобно всички нас – е убедена, че по подразбиране ѝ предстои едно прекрасно бъдеще. Та в какво друго да вярваш на двадесет и осем?! Само че в живота нищо не е по подразбиране, дори самият живот и Лиса се оказва една от жените, обречени да поведат тази битка за себе си без да са готови, без да имат представа какво ги очаква и колко ще е трудно.

Начинът на Лиса да се справи с ужаса от предстоящия труден и несигурен път е да започне да си води личен блог, в който описва откровено, открито и дори с чувство за хумор всичко, през което преминава в месеците от онзи първи сблъсък с чудовището, наречено рак на гърдата, до заветния ден, в който чува, че е излязла победител. Целта е лесна за определяне – да проследи нейната еволюция от "момичето, което има рак" до просто "момичето". По-късно от историите в този блог всъщност се получава и книгата, която днес е преведена на десетки езици, а по нея бе направен и впечатляващ документален филм, разказващ за гигантската индустрия, свързана с лечението на онкологичните заболявания.

Тъжно, но факт! Ако надникнете във виртуалното пространство, ще откриете прекалено много такива истории и вероятно не е добра идея да ги четете всичките, ако не искате да рухнете под тежестта на свои и чужди страхове. Книгата на Лиса обаче е различна. В нея няма кухи фрази и поучения как да си живеете живота и да мислите позитивно. Няма уроци и притчи, няма фалшив героизъм и затваряне на очите пред реалността. Няма и отговори. Има обаче много честност и човечност, много женска сила и слабост.

В романа "Думата с Р" нищо не е такова каквото изглежда или се очаква. Например страхът. Той се усмихва, на моменти дори се смее неудържимо, истерично, през сълзи. Той не е враг, а защитен механизъм. А смехът се оказва единствения работещ начин да се съхраниш, когато имаш чувството, че нищо не зависи от теб, а трябва да се бориш за живота си.

Макар и много лична история, в същото време това е история, която засяга всички по един или друг начин. Оказва се лична за всеки, който я прочете, защото тя се случва на нас, на наши близки, приятели и познати. Или може да се случи. Никой не е застрахован. Както казахме, животът и здравето не са даденост, за съжаление, а толкова лесно го забравяме. В същото време това си остава много лична история и защото наистина проследява единствено борбата на Лиса, без да засяга опита на други като нея. Нейното очарование е в ефекта, който възпроизвежда, а именно – затваряйки последната страница, си казваш "Да, по дяволите! Мога да се справя с това!", каквото и да е то, колкото и да е страшно и по-голямо от теб.

Макар предназначена отначало за нейните близки и приятели, с които тя просто иска да е откровена, става така, че нейната книга, нейните тревоги и нейните ежедневни малки победи и поражения стават и наши. Защото е много лесно да забравим, че не познаваме Лиса. Всъщност я познаваме. Или познаваме друга някоя Лиса, която се бори със същото чудовище.

За щастие, Лиса Линч успява да излезе победител.

Макар и засягаща една от най-тежките и трудни теми, нейната книга завършва с усмивка и надежда. Самата тя дава надежда на онези, които тепърва стъпват на същия този път на тежки терапии, неизвестност и страх, говорейки честно, без патос и драма, с щипка хумор дори тогава, когато никой не го очаква от жена в нейната ситуация. Прави го, разказвайки за всичко, което се случва с нея – от дните, в които почти успява да забрави за болестта си, до дните, в който е трудно дори да отвори очи. Защото, както сама казва в описанието на блога си, Вселената може да контролира това, което се случва в телата ни, но не може да контролира това, което се случва в главите ни.