Памет за Йордан Радичков

"Това е въпрос на лична преценка. Мисля че човек така е устроен, че внимава и гледа да не се спъне два пъти в един и същи камък, защото само глупаците го правят. Но се оказва, че ние в една или друга степен, по някакъв начин приличаме на един доста садо-мазохистичен глупак, който се опитва все да направи правилното изречение, все да го напише по най-добрия начин, ама какво не му стига - дали грамотност, дали някаква лична, вътрешна логика, която все му убягва. Той пише човека, все едно има много лица или много превъплъщения. Всъщност това е човекът - той е сбор от много неща, които Радичков успява да улови, защото той се е вгледал в човека от Северозапада. Човекът, който носи Северозапада в себе си. Носи го като философия и като стандарт на оцеляване..."

Мартен Калеев е имал честта да познава Йордан Радичков. Общественикът казва още, че в размислите му понякога излиза една фраза на великия писател, която гласи: "Някога хората си разменяха думи, които бяха като златни парички. Самите хора звъняха. Сега имам чувството, че ние всичките се движим като едни омачкани двулевки". Има много размисъл върху думите на Радичков - прехвърлят ли ни и нас, хората, като тези, излезли вече от употреба двулевки, какво ли можем да постигнем и каква стойност имаме. Знам само, че златните парички се срещат все по-рядко. И именно поради тази причина особено актуален днес е и изразът "Човек. Това звучи подозрително.".

"Със своята самобитност и с величината на това, което създаваше, с това че беше провокативен, хората започнаха леко-полека да го припознават и той беше на практика единият от възможните претенденти, от българска страна, за Нобелова награда. Не знам дали това се знае... Мога да Ви съобщя още едно нещо, което не се знае - има една книга... тя е преведена и представена специално на високо правителствено равнище, преводът е на проф. Румен Стоянов, който превежда от португалски и испански, казва се "Разкази с Тенец" - това нещо го няма в България. Аз имам един единствен екземпляр, даден ми е лично от Румен Стоянов, който е бил и дипломат, и професор в Колумбийския и в Хаванския университет и ето това е едно нещо, което малко хора, включително и изследователите се интересуват да го открият, а то съществува." 

На въпроса трябва ли новото поколение да знае Радичков, да го цитира, да познава творчеството му и да го предава нататък, Мартен Калеев отговори така:

"Радичков не губи от това дали те ще го четат, или няма да го четат. Губят те, защото там биха могли да видят една нестандартна гледна точка - тя твърде често е иронична, твърде често е язвителна, но тя създава усещането, че има смисъл да си жив и да си в този вариант. Радичков е прорицател, както и да го наречем няма да сбъркаме, няма да прехвалим, защото в него се съдържа чрез житейската позиция на неговите герои, съдържа пророчеството, че трябва за България да има и утре."

С поглед към нашето утре оставаме и ние. И не само, защото познаваме Радичков, и не само, защото го помним и цитираме, а защото сме неговите герои. Неговите образи, вплетени между редовете му. Защото сме хората от Северозапада.